„Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, са малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо.“
С това изречение през 2013 г. започнах един критически текст за романа „По пътя за Бабадаг“ на един от големите съвременни полски белетристи Анджей Сташук, който е гостувал в България през същата 2013-а заедно с един друг
„литературен бунтар“ – Кшищоф Варга. Защо споменавам това? Не толкова да правя паралели между две различни по съдържание и жанр книги, макар че погледнато от друг ъгъл, те се налагат. И двете книги са травелогии с всички условности на това понятие. Сташук обикаля из Източна Европа: придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., „без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да за- почвам всичко отначало...“. Фенерски обикаля из България, както би могло да се очаква от заглавието, „на стоп“, но всъщност пеша, с влак, с мотоциклет или колело, на стоп (вече повече от 20 години), сам или с приятели, с децата си. Ако трябва да бъдем честни, сборникът му е далеч от автентичните травело- гии, защото пътешествието като такова (с присъщите му пътеписни елементи) отсъства от множеството разкази. Или присъства, но индиректно, метафорично, като провокация или опит за размисъл: като въпроси или опити за отговори от рода: „Какво правим ние всич- ки тук с вас и как се опитваме да живеем?“. Разказите са весели и хумористични, тъжни, приказно-абсурдни или факшън, където е трудно да отделиш автентичното преживяване от въображението, но във всички случаи това са разкази, които идват от душата на автора и се стремят да предизвикат читателската емпатия. Честни. И за това не е нужно да обикаляме далеч. Ето едно пътуване/ води социалния аутсайдер Жони из различните служби, агенции и под., които биха могли да го приютят във февруарския студ. Резултатът, досещате се, е нулев („Радвам се, че ни потърсихте.“, „Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници.“ и под.). Финалът? Симулация на бягство на крадци от полицаите, за да има къде нещастникът и неговият спасител да преспят на топло и с храна една нощ. Неведоми са пътищата божии. Понякога пътуването може да е и избор: между манипулацията, илюзията и обратното, бунтът, несъгласието, опозицията („Черният заек“); между фалша и истината, еснафското и човешката изолация („Като самия себе си“); пътуването може да има филологически оттенък („трактатът“ „Сегашно дея- телно причастие“). Пътуването е и повод да те споходи Музата, но докато се опитваш да хванеш птичката на вдъхновението, защото писането е живот“ (защото „не се казва на живот и смърт, когато става дума за писане“) тя е отлетяла („Муза“). Пътуването/ходенето е твърде важно, защото „движение- то е живот…“, и в този смисъл абсурдният въпрос „Как да научим гъбата да ходи“ (едноименният разказ-трактат) не звучи така абсурдно. Абсурдното, като понятие изразяващо нещо невъзможно, неестествено, недопустимо, чрез което търсим истината в света, но той често остава безмълвен и неразбран, вероятно ще усетите в много от разказите. То има със сигурност и своите литературни влияния (да напомним, че Фенерски е един превъзходен преводач от словашки – превел е книги на Павол Ранков, Марек Вадас и др., а това не може да не окаже влияние), но и промяната на художествените вкусове във времето – също. Пътуването може да има и виртуално изражение в съчета- ние с абсурдното (вж. „Първи стъпки във фейсбоклук“) и фантастичното (вж. „Роботът София и Теслата на Мъск“), и, разбира се, залитането тук може да бъде на границата на лекото, фейлетонното писане и сериозните художест- вени внушения, но има нещо, което спасява автора в това отношение. Да го определим така, както съм го забелязал и в други книги на Фенерски, за които съм писал: „Повествованието смества еднакво добре пикареската, битовия алегоризъм, фантастиката, поучителния разказ, ониричното и реалното. Понякога ти се струва, че е искрено наивен, друг път – че те лъже, играе, разказвайки живота/сънищата си, но продължаваш да му вярваш, защото, ако не го познаваш, трудно прокарваш демаркационната линия фикция-факция – пък и има ли смисъл?“ Изградени най-често върху автобиографичното, тези разкази показват, че авторът владее умението да излиза от частния факт, единичния детайл и да им придаде общозначимо послание, да ги превърне във „висока“ литература. В тях се усеща обичта към Другия, към живота въобще, предадени искрено и чрез оня чувствен автентизъм (на места граничещ с наивизъм, подозирам, дозиран и търсен от автора), без които никоя истинска проза не може.
Сам авторът определя главната тема в този сборник – метафора на пъту- ването, в заглавието на финалния разказ „Любов“. Разбира се, любов, и звучи обобщаващо, по християнски. Но тези разкази звучат и като „мейдей“ (онзи международен сигнал за бедствие) към спасители и спасени; а трагедиите бихме предотвратили като преодолеем „езиковите бариери“ и с помощта на „ония вълшебни думи“, чрез които „светът ще стане по-добър“. И все пак пътуването е път към себе си, опит да се открием/саморазкрием и да извлечем поуките си, да разберем кои сме и защо сме на този свят. Това става и чрез пътуването през кръвта, рода („Луната като палачинка“) или автобиографично („Мотивационно писмо“, „Наследство“).
Ще завърша отново с поляка Анджей Сташук, с когото започнах. Неговият път към Бабадаг, привидно травелогия за онази непозната Източна Европа, е роман за Меланхолията (разбира се тя е и пътепис, но дотолкова, колкото „По пътя“ на Джак Керуак е пътепис), а първоначалният подтик е някаква дреболия, която авторът пази и събира през годините на своите пътешествия – билет, снимка..., застинали късчета живот, които можем да доизмисляме и оформяме в истории. Истинското, дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, „този страх“ от самотата и страха, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, „хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение“. Или както казваше един български пътешественик (но истински) – Петър Бакърджиев, в книгите си: „Пътешествието е умален модел на Живота“.
Подобни, мисля, са и основанията на Николай Фенерски от България. Твърде мобилен, не само в географски смисъл, но и в цялостно житейски, той се опитва да ни представи анатомията на страната си, възгледите си за света така, както само той умее – в движение, умозрително, но честно, възхитително, весело и откровено. Текстовете му, както тези на Сташук, не са просто наниз от картини, случки и размисли, а „претекст“ – повод да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена „фантастична география“. Нещо като пътуване „на стоп“ към рая. Или към неговата илюзия.


Николай Фенерски. На стоп. „Дива 2007“, Бургас, 2018, Книгата бе отличена с наградата Плакет „Петко Росен“ на Годишния литературен преглед – Бургас, 2018 г.