Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ТЪРНОВСКАТА КОРОНА"

ТЪРНОВСКАТА КОРОНА

АНА КОСТАДИНОВА е родена във Велико Търново през 1988 г. Завършила е специалност Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2017 г. защитава докторат по Българска литература (Литература за деца и юноши) към същия университет. Автор на статии и рецензии в различни специализирани издания и научни сборници. Има издадена една книга – "Сънят на инфантата. Посоки на антинормативизма в поезията за деца на НРБ". Интересите й са в областта на литературната теория и критика, на българската литература и изобразителното изкуство.



“Търновската корона“ е първият роман на Йордан Иванов, който излиза две години след сборника с разкази „Шизофреничката”. Опитът на кратката белетристична форма очевидно бързо отвежда автора към по-мащабното повествование. Книгата се появява с жанровото определение исторически роман. Безспорно носи характерните белези на подобно прозаическо произве- дение: голям обем, богатство от персонажи, в центъра на повествованието са поставени исторически личности и събития, а действието се развива на автентичен исторически фон. Това, което не става съвсем ясно, е на каква концептуална основа за историята стъпва писателят. Всъщност на гърба на книгата авторът сам допълва: „Търновската корона“ е ироничен средновековен роман за Втората българска империя (царство). Малко шантав, с лек еротичен привкус. Обхваща драматичния период от 1277 до 1280 година. Целта му е да забавлява.“ Да, заявена липса на претенции, но само от автора. Читателят е свободен да ги има.
Според литературната наука две са водещите тенденции в развитието на българския исторически роман. Това са романтическата, чийто най-ярък представител е И. Вазов, и социално-епическата, която се радва на доста по-голям интерес от страна на различни писатели като Ст. Загорчинов, Д. Талев, Ем. Станев, Г. Стоев, В. Мутафчиева. Макар с различни средства, и двете имат за цел да проектират върху миналото проблемите на настоящето. Романът на Йордан Иванов сякаш не може да бъде причислен към нито една
от тези насоки. Нито следва стила на историко-легендарното изображение, което обикновено има митотворчески функции, нито пък се стреми към ис- торическа достоверност, на чийто фундаменти да бъде изведена някаква истина за съвременността. Остава ни да се опрем на иронията. Още пове- че, че авторът акцентира върху нея като предпоставка за разбирането на романа. Освен това читателят сам вижда, че хуморът, предизвикан от нея, присъства навсякъде в книгата с различните свои степени (насмешка, присмех, пародия, сатира и дори гротеска). Изглежда, тя е основната естетическа съставка на мисленето на историята. С тази уговорка, че смехът и забавата могат да бъдат породени дори от някакъв незначителен повод (всеки се смее на различни неща), докато иронията изисква известни аналитични умения и ментална чувствителност за игра със смислите. Ирония сама по себе си не съществува, тя се ражда при наличието на санкция от установените представи за времето.
Ако предположим, че преструвката и подигравката в романа са от типа „сократическа ирония“, която известният философ е използвал, за да подбуди другите да търсят истината, то тогава може би книгата се стреми да подтикне читателите си към по-особено интелектуално разсъждение. В „Търновската корона“ иронията има двойствена функция. Първо, тя е основен принцип на поведение на героите и, второ, никой от тях, независимо колко е високопоставен, не е пощаден от това да бъде осмян както от автора, така и от останалите персонажи. След като се смяхме с героите на Милен Русков, които поставиха на изпитание чувството ни на национална гордост, често подхранвано от високото в духовно отношение време на Българското възраждане, дойде време и за царския ХІІІ век. Периодът е представен през призмата на карнавалната култура, освобождаваща и разведряваща иначе строгата атмосфера на средновековните порядки. Авторът ни показва ежедневния живот като противопоставен на сериозното, на официалното. В неговия художествен свят народната, смеховата култура е взела превес над феодалната и църковна власт. Празничното е превърнато в единствен порядък. Може би пародирането на отминалите епохи е начин да се предпазим от опасната едностранчивост, към която са склонни хората от всички времена и за която напомня У. Еко: „Истина извън съмнение, свят без смях, вяра без ирония е не само идеал на средновековния аскетизъм, това е и програма на съвременния тоталитаризъм.“ Или казано по друг начин, усмив- ката, с която възприемаме миналото, освобождава представите ни за него, за да го видим по-цялостно и по-пълно.
Макар и по-голям като обем, романът на Йордан Иванов напомня на популярния през ХІІІ век жанр фаблио – весела, често сатирична стихотворна новела, която представя различни герои типове. В съдържателен план фаблиото показва умонастроенията на гражданското съсловие, тяхното всекидневие, включващо и низките аспекти на битието, които изобилстват и в книгата на Иванов. Въпросът за жанра, доколкото той има моделиращи смислови сили, ни връща и към целта на писателя. Може би търсенето на по-дълбоко значение и намерение от заявените от автора изглежда излишно усилие. Не знаем кое е породило тази декларация, свеждаща предназначението на романа му само до забавлението. Дали стремежът да обясни сам произведението си, дали да го предпази от евентуално недоволство на читатели и критици като го парира със своето желание просто да ги развлича, от излишна скромност, авторова поза, или нещо друго... Всъщност невинаги целта е равна на резултата. Ясно е, че произведението има много повече качества, но дразни включването му в повсеместното ограничаване на всичко само до забавлението. Вероятно търсенето на по-широка публика изисква подобно смаляване до представите за „инфотеймънт“, който отдавна е напуснал породилата го телевизионна среда и се шири в различни области, стъпвайки единствено на концепцията за удоволствието. Вярно е, че терминът може да се използва не само в пейоративен план, но вероятността преди това да откаже голяма група от мислещи читатели да прочетат романа, определено съществува.
Безспорно книгата печели от това, че е четивна, увлекателна и добре композирана. След финала на повествованието в съзнанието на читателя остават картините на места и събития, породени от кинематографичния стил на автора. Това е ефект и от въздействената сила на иронията. Тя според Шлегел е форма на парадоксалното, а парадоксално е всичко, което едновременно е добро и значително. Епоха, която може да устои на натиска на иронията, несъмнено заслужава важното си място в историята. Чрез романовото повествование контурите на историята чертаят не само териториите на отделните български земи, а са запълнени и с човешки съдби. Всички те, реални или фикционални, изглеждат ако не достоверни, то поне пълнокръвно изградени.
Макар голяма част от героите да са окарикатурени, те са носители на особен оптимизъм като фигури, поддържащи важната роля на българското царство в Средновековието, както и значението на търновската корона в сложната плетеница от геополитически решения. Оказва се още, че иронията наистина може да бъде повод за педагогическа комуникация (в най-широкия смисъл на понятието). Защото макар героите да живеят със своите дребни радости от богатата трапеза, забавления по пивниците, одумване на чуждите пороци, а борбите между болярите да са повече заради жени, все пак в царската съкровищница се пазят скиптърът и короната на ромейските императори, придобити след успешна битка срещу Исак Ангел. Въпреки че историческата истина не разполага с подобно сведение, поне в романа то се превръща в до- казателство за възможностите на българите. Защото лековатият присмех е адекватен за персонажите поотделно, но не и за събирателния образ на народа, който трябва да натежи ценностно. Нека не забравяме също, че в средновековната култура осмиването е еднакво важен аспект от почитането на даден авторитет, както и неговото възвеличаване.
Тринадесетото столетие е времето, в което живото слово, звучало на градските площади, се превръща в основна движеща сила. В „Търновската корона“ клюката има тази активизираща роля не само на хълма Царевец и около него, а чак до Босфора. На пръв поглед кръчмата, а не дворецът е със статута на най-важната институция, където политиката напомня повече махленски разговори, с вземане на хаотични решения. Мълвата е основното развлечение и на обикновените граждани на столичния царски град, и на високопоставените, защото тя ги превръща в участници на живота, в неговото разиграване и театрализиране. Тя поражда множество интриги, но и стремежа за взаимно надхитряне, подхранва умовете и изостря конфликтите. Именно в такава светлина се проявява и герой като Георги Тертер. Той е търпелив, комбина- тивен и устойчив на превратностите, които често поставят короната на главата на някой непредвиден кандидат. Въпреки това, той не се отказва. Последователен в действията си, може би Тертер е единственият, който успява да изпълни своите стремежи. Умело се възползва от слуховете, даващи му предимство да управлява околните чрез техните желания. Черпейки я от клюките, иронията към света се оказва работещ механизъм за придобиване на власт.
Образът на Тертер е особено сполучлив, но далеч не е единственият. Всъщност едно от най-големите достойнства на книгата е в умението на автора да създава запомнящи се и разпознаваеми герои. Това личи особено силно в моментите от повествованието, когато на читателя директно се дава свидетелската роля в някакъв започнал вече разговор. От размене- ните реплики и реакции той лесно се досеща кои са участниците в диалога. Особено интересно е и завъртането на гледната точка към някои от тях. Авторът ни предлага възможността да ги видим през погледа на други герои. Такъв момент е пратеничеството на двамата търновски боляри Дечо и Енчо при протостратора Михаил Глава. В началото на епизода те не са назовани с имената си, а са оставени да се „саморепрезентират“ чрез сетивата на пълководеца, който първо слуша от палатката си кратката им препирня отвън за това от чие име идват. След като са допуснати вътре при него, той сравнява чутото с техния вид: „Наглият глас принадлежеше на по-високия от двамата пратеници, а ядовитият – на по-ниския, който се виждаше и да е по-важният от двамата. Бяха облечени по западната мода, с шапки на главата, виолетови панталони и къси цветни туники – на по-ниския синя, на по-високия зелена.“ Читателят е разпознал двойката гуляйджии още в нача- лото на откъса. Визуализацията на дрехите, които ги отличават от всички останали, само затвърждава предположението му, че става дума за двамата безгрижни бохеми, обикалящи търновските кръчми и разбиращи най-много от хубаво вино, бира и жени. Въпреки важните мисии, на които са изпратени, те не променят особено поведението си. Болярското съсловие често подигравателното ги нарича шутове и те наистина приличат на такива. Аргумент за това е представата, че според народната култура шутът никога не излиза от образ – поддържа ролята си на шегаджия, глупак и глумец независимо от
Двамата епикурейци, които се оказват свързващи звена от началото до края на романа, насочват и към една особеност в изграждането на персонажната система, а именно сдвояването на почти всички образи, които едновременно си приличат, но и носят индивидуални черти. Освен споменатите вече Дечо и Енчо, това са не по-малко глуповатите Драг и Влад (двамата власи, които работят за Михаил Шишман); кръчмарите Моско и месир Робер; наивните Ганчо и Боци (Богдан), които са назначени за десетници във войската на Константин Асен Тих в похода му срещу Кордок (Ивайло); цариците Мария Палеологина и Ирина Палеологина; грозните Тамара (дъщерята на Яков Светослав) и Кира Мария (сестрата на Иван Мицо Асен); докторите Сиртакис и Пергели; донякъде младият Шишман и Кордок; както и царете Константин Асен Тих и Иван Мицо Асен, които са еднакво отстранени от политическия живот. Що се отнася до владетелите, първият предпочита похожденията, а вторият не само не обича гости, но и вие като вълк, когато не знае какво друго да направи. Всички тези двойни образи изглеждат като имитация на близначния култ, който от фолклора се прехвърля в християнството (като двойките светци Петър и Павел, Козма и Дамян, Георги и Димитър). Обикновено се считат за проява на някакъв философски дуализъм или пък символ на единството и баланса между различни сили. Но в романа, с изключение на двете царици Мария и Ирина, те представят само нюанси, а не коренно противоположни представи за поведе- ние. Все пак става дума за някакъв тип митологизация, която прекарана през ситото на иронията, само намеква сакралния си характер, за да подчертае още по-силно виталността на профанното.
За сметка на владетелите, които не се проявяват политически или в някакъв конструктивен план, съзидателните сили си проправят път към други, по-нис- копоставени, но не по-малко колоритни образи. Важната роля на търновското царство в историята намира силен пародиен израз: превръща се в родно място на мастиката. Питието на недоучилия доктор Сиртакис е определяно от неговите пациенти като „една мистика“ с необичайния си аромат на анасон, предназначено „за болки в корема, за кашлица, за прескачане на сърцето – кой каквото се оплаче...“ Освен това, след една пиянска нощ в кръчмата на месир Робер, докторът „изобретява“ и гръцкия танц, чието име носи и, разбира се, всичко го заиграват. Някак от само себе си се налага сравнението между двамата доктори. Едва ли е случайно, че балканецът се оказва по-творчески способен от Пергели, лекаря с диплома от западен университет. Макар еди- ният да прави съмнителни операции, а другият – още по-съмнителни лекове... Но пък какво по-обективно от ироничната мисъл, свързана с естествените съпоставки между Изтока и Запада, актуални във всички времена.
Финалът на романа е добре разигран драматургично като смесица от иро- нично-хумористичното и сериозното отношение към живота и властта. Шишман се смее на проблемите, които Тертер като бъдещ цар ще се налага да разрешава – предимно спорове, породени от низките страсти на неговите поданици. Както в цялата книга обаче комичното едва забележимо отстъпва място на усещането за предстоящата трагедия – завърнала се е известната търновска кукумявка, за която всички говорят, но гласът й прозвучава едва на края. Не случайно в началото на последната глава е зададен реторичният въпрос: „Кой би могъл да надвие великия град, облян от толкова светлина?“ Тук си проправя път историческата ирония – надмощие ще имат тези, които най-малко очакват болярите и владетелите не само от Търновград, но и от двореца Влахерна на брега на Златния рог. Ясно е, че най-големите катастрофи често са съпътствани от иронията. Сполучливата метафора-прокоба ни припомня и че празничното, смеховото се пораждат в кризисни, преломни моменти.
За съжаление изводът се намества по-скоро в ниските емоционални регистри. За разлика от тъжното или шеговито усещане за живота, иронията не може да лекува. Ироничното съзнание обикновено е болезнен отговор на това, което не можем да променим. То посочва фаталните грешки, дори техните последствия, но не може нито да ги изкупи, нито да ги избегне.

 

Ана Костадинова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево