ДИМИТРИНА КАМЕНОВА е доктор по педагогика и професор по Социално управление във Висше училище по мениджмънт. Ръководи Департамента за модерни обучителни методи и провежда авторски Майсторски класове с учители и ръководители на образователни институции. Автор е на 7 монографии, над 15 учебни помагала за студенти и ученици, както и на над 80 на- учни статии и доклади в сферата на управлението на човешките ресурси, управление на конфликти и диалога, за иновативната организация и по актуални проблеми на образованието. Завършила Българска филология във Великотърновския университет, тя поддържа любовта към литературата чрез подкрепа на добруджанските поети и писатели с рецензии и представяне на техни нови книги.

 

„Животът е война“ отразява новаторски поетично пътя на свободата в далечното време на Руско-турската война от 1828-1830 година и след това до Кримската, затова трябва да го почетем и прочетем – заради свободата, заради националната ни гордост и заради самите себе си като българи. И като най-важен повод за нашата среща днес е самият автор, неговият юбилей, който ни кара да потърсим приносите, посланията и поуките от цялото му творчество, но най-вече в последния роман, променящ мислите ни за смисъла на раждането и смъртта, моделиращ чувствата ни като българи и променящ ни за един по-добър свят – на добруджанската земя, под добруджанското небе. В близо 160 страници се е впечатал мощен повествователно-поетически, документално-исторически, военно-житейски интелект на автора, приютил безсмъртен принос, послания и поуки за народната памет, за литературната съкровищница на България, Европа и света.

Принос първи

Романът възкачва върховете на българския и световния роман. Смелото преплитане на няколко сюжетни разклонения с поезия превръща творението на господин Драгнев в авторски принос за новаторски тип роман. Всичко в романа е поезия – витиевата, оживяваща всеки повествователен жест, всяка реплика, всеки пейзаж и описание – на войната и битките, на града и околностите му, на героите, на бита, на войнския живот – до съвършенство. Измерител за висок литературен принос е неусетно лесното гмурване на
читателя в текста – още в първите редове не само влизаш, а дейно участваш в необичаен сблъсък в смълчания град („сърцето на Хаджиоглу Пазарджик бе спряло“ (с.1) и достолепното пристигане на Негово императорско величест- во Николай Първи – „На един хълм северно от града накацаха палатките на главното командване. Наблизо се изтегнаха обозите…“ (с. 7). Читателят е оставен доброволно да заеме позиция в сблъсъка между объркания до безмълвие град и „връхлитащия бял цар“ начело на главните сили на Трети корпус, между мюсюлманите – готови да подвият пред височеството гръбнак, и християни- те – готови да му целунат ръка! Авторът те оставя да избереш роля – сред едните, молещи пощада, и другите, искащи закрила от Негово императорско православно величество Николай Първи. Още в самото начало започваш да вярваш на писателя чрез безпогрешния му усет за националната и религиозна идентичност на героите – българи, турци и руси.
Внушението на сблъсъка в експозицията авторът постига с навлизане в необичай- ното – градът, станал оперативна база на руската армия, е вече свободен, а мълчи, влиза в него императорът, а липсва цере- мониал. Усещането за драматизъм още от първа страница страховито завладява с констатацията на два пъти: „НЕ, НЕ БЕШЕ НА ХУБАВО!“.
Целият роман е сблъсък и тишина, копнеж и конфликт – всичко е движение. Движение и промяна. На пръв прочит като че ли нищо особено не се случва – било е робство, и продължава робството, но повествователното майсторство издълбава промяната: от решението за война на руския император за териториален достъп до протоците за търговия – до вземане на решение за ду- ховна и въоръжена подкрепа на българите за национално освобождение; от стремеж към лично отмъщение на хайдутите за поругани баща, майка, брат, сестра към турци и български изедници (при четата на Бойчо Войвода) до подривните действия спрямо османската държава (четата на Пею Буюклията) в края на романа; от живота като война в света на мъжете, през войната като живот в света на войника, до живота като Живот – с Жито, Жена и Желание за по- кой – навсякъде и във всичко!
В романа като че ли няма кулминация, няма един-единствен миг, в който читателят да се издигне до един-единствен предел и да поиска да спре! Целият роман налага непрекъснато движение на чувства, мисли и действия от читателя – неспирна, уморителна, но вдъхновяваща промяна! И си струва да прочетем тази книга! жената и дълго отлаганата свобода – чиито криле още не можем да докоснем като народ. Път в неговото велико българско разклонение!
От една страна, път чрез физическо изтребление на врага – взето решение за смърт, постигната разплата чрез хайдушките чети на Бойчо войвода, Пейо Буюклията и Димитър Калъчлията. Чрез доброволческото участие на юнаците, където се ражда възторгът на русите, че в боя българите са ненадминати по храброст, в изблика на вековния гнет и гняв – отдадени до самозабрава в изтреблението. В романа се редят сцени на взаимно братско благоговение от руска и българска страна и авторът недвусмислено показва сливането на надеждата и пътя за освобождение с любовта между българи и руси – познанието и усещането за славянска и православна принадлежност е изключително силно и заразително в романа – едно от големите му послания! От друга страна, пътят към българската свобода е и по-цивилизованият, но бавен път на диалога, на прошението, на меморандума и това е другото силно послание в романа. Той, в историческо движение, е представен от автора чрез делото на Паисий, пръв хвърлил идеята за помощ от Русия, подета от Софроний и доразвита чрез образите на Александър Некович и Феликс Фонтон, чийто баща е дипломат по българските работи при генерал Багратион от миналата Турско-руска война за „нашето отечество“, срещал се със Софроний Врачански в Букурещ (с.47): „Господи! Честит човек!“ – ще извика Некович.
„Софроний е първият, който внушаваше на българите, че славянска и православна Русия ще освободи България. И не само проповядваше, вярваше, че тъй ще бъде!“ А Феликс Фонтон намира вяра и сила да поддържа идеята, макар и далечна, у Некович така: „И ще видите, че един ден ще обърнат двореца да поеме българските дела като свои…“ (с.47).
Един трети дълъг и тежък път е пътят „отиване-връщане“. Пътят на бежанците до Бесарабия и обратно на преселниците в Добруджа. Дилемата на Бойчо Войвода, най-драматично преобразяващ се образ, след войната съпровожда бежанците за Бесарабия, тоя „жив облак“, е пак в движение: „стотици талиги, натоварени с покъщнина, коне, крави, волове, магарета, кучета и народ, много народ, цели села…“Бежанците – прошепна Бойчо.– Бягат, горките, бягат…“ …
„трябваше от Сливен да ги вземе, но те бързаха за Бесарабия и Южна Русия“.
И защо бягат: „Само от страх, че турците ще се върнат, само от страх, че села ще изгорят и ще изколят, само от страх… Никой не иска да мре, всеки му се живее. Горчив да бъде, но живот да има…“ (с. 84). Мисли си Бойчо: „Живот, живот… Твоята ръка тегли всинца напред – на любов и на смърт…“ (пак там). Повествованието „се връща“ в 1832 г., когато Хаджиоглу Пазарджик е наводнен от преселници, връщащи се от Бесарабия по султанското ираде като пода- ници на султана – „ще им се даде орна земя и ще заживеят, както не е било“ (с.94), но това обещание също се оказва илюзорно. Затова авторът въздиша: „Турското робство в българските земи се проточи“ (с. 95).
Четвъртото разклонение на пътя към свободата води до два вълнуващи и незабравими образа – на Солак Мустафа и Пейо Буюклията. Пътят на Солак Мустафа – изменникът на Исляма, френският възпитаник, прегърнал хайдушко движение сред турците, помагащ и на турци, и на българи срещу насилници, тачещ живота повече от грубата смърт. А пътят на Пейо Буюклията лъкатуши
в узряване. Срещата на петгодишния бежанец с Бойчо Войвода е кулминация в романа – със силното послание, че борбата за свобода иска приемственост! „Колко турци си избил, колко, а“ (с.93) – пита Пейо. „Знаеш ли да пееш?“ – пита Бойчо. „За Крали Марко и три синджира роби, за Стоян и за Грозданка“ и посяга към пищова от силяха на Войводата: „Като пораснеш, ела да ти дам моите пищови“ (с. 84). И после като приемник на борбата от Бойчо Войвода сам повел своя чета, узрява, че не пътят на отмъщението, а на взривяване на държав- ната машина е истинският път на България.
Съвсем метафорично петото разклонение на пътя към свободата е пътят на слънцето и залеза – прекрасно отмерващи житейското и войнишкото време (вж. по-долу).

Принос втори

„Животът е война“ продължава традициите на българския исторически роман. Още от първия ред те завихря събитието с точна дата и място – 28 юни 1828 година до градчето Хаджиоглу Пазарджик, където се сблъскват двете армии в поредната Руско-турска война и градът пада в руски ръце. Буди преклонение детайлното познание на автора и по история, и по военно дело. Описанието на Главната квартира на Николай Първи ей там, на северния хълм, епичните и на места премерени батални картини на стълкновението на двете враж- дуващи страни е толкова ярко и детайлно, като че ли забравям, че съм пред Добрич, толкова мощно, поглъщащо по толстоевски е описанието. И понеже всичко е поезия, остава вдъхновението, че читателят е жив участник в ис- торически филм.
Да, животът е война! Труден, дълъг, изтерзан, пренебрегван от чужди, жадуван от свои е този път. ВОЕННАТА ИСТОРИЯ и ВОЕННАТА ГЕОГРАФИЯ на романа така умело са уплетени в събитията, че е много трудно да се разплетат, особено облечени в поезия. И все пак пространството на романа се разлива от Трявна на запад, при българските изедници чорбаджии, на които иска да отмъсти Бойчо войвода и които го предават на заточение с двамата му братя след войната – до Сибир, другата точка на романовата география на изток. И пак на изток пътят на бягството на Бойчо и брат му през Истанбул отново до България бележи художественото пространство. Историческото време се простира в романа от 28.06 1828 г. до 1853 г. и … чрез поуките на романа до днес.
Влизам във военните действия на 28.06.1828 – освобождаването на Хаджиоглу Пазарджик, на 4-5 юли превземам Козлуджа и Ени пазар, но на Илинден съм пред Шумен: „Не се предаваше крепостта. Не бе яйце – камък, не се пропука…“ (с 22). Чувам заповедта на Николай Първи на 22 юли, когато „Руският черноморски флот хвърли котва в залива Евксиноград“, близо до Варна, която „приличаше на огромно каменно корито“. „Нещо вреше и кипеше в утробата му“. Майсторски авторът сам чисто физически мени позициите си във войната, сякаш е военен кореспондент. Ето как „вижда“ военния ред сред османците: „Шумни тълпи низами, дервиши с тъпани и зурли, препасани с ятагани, се покатерваха на бойниците и кулите, викаха, беснееха, подхващаха чалгаджийски свирни, лееха
Тръпна на 8.09., когато на бляскавия борд на кораба „Париж“ Некович заедно с Фонтон предават Меморандума на българския народ на Негово величество, но на 30.09. Варна пада в руски ръце и Николай отплава за Одеса (с. 49). Гняв ме обхваща по Димитровден, когато Дило, най-великият юнак от четата на Бойчо войвода, пада, надупчен от куршумите, обезумял в битката (с.55): „Някаква сила го изправи по-грамаден от планината… Куршумите им минаваха през Дило и не можеха да го спрат, не можеха да съборят гяура…(с. 54-55). Сякаш съм там на
19 ноември, в Тайния комитет на Николай Първи, вземащ решение за окупация на цяла Добруджа чак до Карнобат, Айтос и Бургас с настъпление към Цариград. През пролетта на 1829-та „Дибич поведе армията през Стара планина и в по- гледа му пламна България. Пушките на доброволците трещяха вече…“ (с. 59) в цяла източна България. На 16.07.1829-та руските войски превземат Айтос и Карнобат, „после паднаха Ямбол и Сливен и пътят към Одрин беше открит“ (с. 59) с едно всеобщо пожертвование. Българите „вдигат бунт щом ги въоръ- жите“, затова и русите държат настрана Георги Мамарчев Буюкли (с.60). Юни 1829 г. „падна Силистра, повторно влезе войска и в Хаджиуглу Пазарджик“, а „на 20 август Одрин падна в руски ръце“. На 4 септември се приема меморандум за запазване на Турция и Николай Първи нарежда да се сключи мир. Сринатата надежда, невярата в царя и погромът са внушително представени в цялата
17-та глава на романа като великолепно лирическо отстъпление за България (с. 69). На 14. 09. 1829 г. е подписан Одринският мирен договор – Русия постига всичко, което иска от началото на войната. България остава в пределите на Турция (с.75). На българите, участвали непосредствено или косвено във военните действия, самодържецът разрешава да се преселят в Южна Русия. А Дибич нарежда да се изземе оръжието от българите: „болката надебеля“ (с.76),
„нероденият само не опита сили, не помръдна, не полетя с пушка за свободата“.

Принос трети

Майстор е г-н Драгнев в превръщането на неживите герои в живи участници. Сложна и многопластова е системата на героите в романа, така майсторски, събрала в себе си неживите „живи“ участници и живите герои в романа! Самата война, „това стоглаво смъртилище“, (с.11) е жив участник и герой в романа („В тези часове войната бе замряла“ (с.12). За Драгни Драгнев войната е воля на Дявола („Война ли беше това или дяволът копаеше гробове?“ (с.2). Надеждата е великият герой в романа, „дивата птичка в душата на българите“ (с. 49)! Повествованието лирически „снема“ надеждата и страха в живота на войника – генерал или император, обикновен войник или хайдутин: „Надяваха се да спечелят и други големи и малки войни в безкрая на времето, което при- надлежи на Негово императорско величество“ (Бенкендорф, с. 8). Надеждата с йовковски поетичен жест рисува за охтичавия младеж, че в Бесарабия докто- рите ще му помогнат… и още много надежда рисува романът. „От надеждата пърхаше този гняв, а от гнева напираше сила“ у Бойчо войвода (с. 50).
През очите и ума на Дибич Драгнев рисува и войната, и надеждата за свобода, и самата България в един възел: „В тази война Турция беше паяк, а България паяжината… „Надеждата растеше в очите им и паяжината се люлееше и къ- саше под тях. Турция знаеше откъде идва надеждата и кой я подхранва. Дибич разбираше, че надеждата може да реши войната. Надеждата вдигаше бълга- рите на крак, даваше им оръжие и ги изправяше до руския войник. Въодушевено пишеше молби и меморандуми до Н. В.Николай Първи. Изпращаше на смърт и смесваше българската кръв с кръвта на Русия…“ (с.42-43).
Ето как Некович я рисува пред Витгенщайн: „Надеждата сгрява по-силно от слънцето, Ваша светлост“, като хляба е сладка, биле за всяка болка е…“ (с. 28). „В душата му се изопна великанът Паисий, до него – побелелият Софроний. Свети мъже бяха, България се изправя в тях… върви, понесла планините, рав- нините, реките и небето на гръб… Паисий и Софроний бяха попили раните й, церяха ги с надежда за Русия…(с. 28).   Смелостта, преляла в непреклонен дух, е белязала всеки българин в романа, но най-ярко е изразена чрез мислите на Дило: „Нека да приближи и довтаса цяла Турция, ако ще би, окото му няма да мигне. Той беше българин. Всичко наоколо – тревата, гората, планината – беше България. Отвред гледаше и викаше България. Няма да се уплашат…“ (с. 53). И куражът се слива с присъдата на автора в лютата битка за България: „Няма любов… Има живот и смърт…“ (с. 54) Бойчо ще изрече за юнака над юнаците в четата му: „Тука ще бъде гробът му! На балкана!.. На свобода…“ Политиката във войната е също сред „живите“ герои в романа и „върти сабя насам и насам“. Всеки път, отворя ли романа, поемам по този път и всеки път авторът ме хвърля в дълбока жал – жал за България, тази лодчица в океана на Великите сили: „Негово императорско величество изрече нещо от началото на войната и от по-рано: – Ние воюваме с Турция… Нашите цели са ясни и категорични… Ние нямаме намерение да протежираме българите, те се бунтуват срещу султана… Не забравяйте, господа, позицията на Англия, Австрия и Франция… Ние сме застрашени от много страни. Затова да оставим българите засега…“ (с. 10). И в същото време като коректив на политиката Бойчо създава по-ши- рок международен контекст: „Ама нали и аз, Божем, като всеки, се надявам на войната… Може да ни избави, да върне и нареди България… Нали тъй стана със Сърбия, с Гърция…“ (с. 65).

„Живите“ герои на романа

Авторът по братски съдейства на читателя при „влизане“ в образа на историческите личности – Николай Първи, ген. Бенкендорф, ген. Дибич, и цяла плеяда ненадминати по привлекателност български поборници – Бойчо войвода, Пейо Буюкли, Дило хайдутин, Димитър Калъчли. Веднага грабва мисията на Николай Първи на световен лидер (с. 3), „блестящ в мундира си, но беше сърдит, с нож в погледа“ (с. 19). Драгни Драгнев, изкусен майстор на контраста, гради по достоверен начин живота като война и чрез сблъсъка на своите герои.
„Подобен на Исус“, Александър Павлович Некович, пълномощник на българите, идващ от Букурещ „с просба Негово императорско и царско величие да вземе България под своя защита“ (с. 25), подобно на Сърбия и Гърция да получи ав- тономия, среща фелдмаршал Витгенщайн, който „беше се превърнал в склад на прошения, прокламации, рескрипти, проекти… Сит на думи, на гласове, на слънце и мрак, той гледаше на човека без уважение, без страх, без надежда (с. 24). Какво по-красноречиво потвърждение за силното послание на романа, тънкото предричане на отложената свобода. Свободата и автономията е оставена на надеждата: „Тази война е на наша земя и много българи стават полезни на руското оръжие… Нашият народ чака защита и спасение единствено от великата руска държава… ние сме православни…. Ние сме славяни!“ (с. 26).
„Вярват, че Русия ще освободи родината ни… Умират за тая свобода…“ (с. 28).
Българските мъже
Ето ги в първата среща с читателя младите юнаци, българските богатири,
„Великани красиви, железни“ (с. 12-13): „Зачаткаха копита, грухо се отърколи талига. Към руските войници приближаваха десетина мъже. Тримата на коне бяха гологлави и чорлави, разгърдени. Ризите им размахваха криле…“ (с. 12); „гняв светеше в очите им, а сърцата им задръстени от омраза към турчина“; Заразителна е всеотдайността да помагат на Русия във войната, но която не им дава оръжие, а те жадуват, „Готови, решени бяха да се бият и умрат юнаците“ (с. 2). Ето го и юнак Дило: „Като че с рамене подпира небето. Носеше голям кожен силях с токи и пулове. Пушката – като тояга в дланта му“ (с. 13). Поел фолклорните традиции на върха на перото си, Драгни Драгнев рисува юнаците, не, ами радва сърцата ни: „тримата бяха съвсем близо, всеки препа- сал широк колан с патрондаш върху пояса. В коланите натъпкани по няколко пистолета. Крачеха мъжете и тревите пращяха под чизмите. Останалите, селяни по конопени ризи и в черни димии от домашен шаяк, с широки вишневи пояси и бели кенари, вървяха на три-четири крачки“ (с. 13). А виж Бойчо войвода: „Край Кузлуджа преди неделя се появи този българин. Удари рамо на рамото му – не от месо и кости, от камък човек беше. Българинът подвикваше на момците си и стреляше…и в погледа на Сняжко ред поред падаха низами“ (с. 12). „Сняжко се учуди как ходи изправен, каква душа носи, каква кръв бучи в тялото му. Имаше вид на горд, силен и благороден човек“ (с. 13). А напо- ристият 24-годишен Васил Вълков с още двама бяга с турски дрехи от Шумен при руснаците и искат пушки: „Война е, да помогнем, ваше високоблагоордие, колкото силица ни е дал Господ… на Русия да помогнем, че и на България, дай Боже…“ (с. 18). „Българин съм… искам да се бия с турците…“ (с. 19).

Принос четвърти

Особените герои в романа – това са градът, времето, земята, денят, слън- цето, любовта и Хаджиоглу Пазарджик. Всичко в романа живее и функционира според отредената му роля. Градът Хаджиоглу Пазарджик става плацдарм на сблъсъка на две империи – руската и османската.
Времето, изтичащото време е също във война със самото себе си: „дните се превърнаха на воденици, безпощадно мелеха хора и ги ядяха“ (с.2) „Нощите бяха неподвижни мъртви кораби, заседнали в плитчините“. „Залезът трепна и за последен път тръсна рошава глава на земята. По палатката паднаха избеляващи алени капчици… Изсвири вятър и извести, че вече е нощ“ (с. 11). Земята също воюва, понесла двете армии. Край Шумен зад 30-хилядната руска армия „земята се нагърби и почерня от пресни гробове. Мъртви коне с пръст между зъбите, смесена с кръв и превърната на тесто, лежаха разкра- чени по пътищата… Високо над света се усмихваше слънцето – ненаранено, живо кълбо, недостижимо и щедро, неотразимо, добро“ (с. 12); „Земята отвори очи, оголи рамо на слънцето, засия в погледа на небето и отново настръхна: войната продължаваше“ (с. 57). Денят събира войната между слънцето и но- щта: „Денят напираше да се роди… Раждаше се... Викаше с хиляди гърла… Размахваше алена кърпа, която бавно избеляваше и като птица се губеше в небето“ (с. 19). „Слънцето изскочи от морето на Балчик, тръсна мокро лице, превърна се на току-що изваден от пещта хляб, отърколи през равнината, от Карвуна до делтата на река Дунав, все направо… Преметна се през къшли.., прекоси младите нивя… Накрая облиза покривите на града и продължи в небето…“ (с. 97). „Слънцето още не смееше да покаже глава над хоризонта… Боеше се да надзърне и види какво става по тая земя… Още светеше на мъртъвците отвъд…“ (с. 19).

Принос пети

Авторът леко влиза в потайностите на взаимоотношенията между дейст- ващите лица. Доверието между адютант и самодържец е внушил с един щрих:
„мостът между тях бе половин дума“ (с. 9); твърдата безпрекословност на
височайшата заповед да не се дава оръжие и снаряжение на българите, за- щото готвят революция, със смърт жертва самите руси – един прекрасен образ в романа на поручик Сняжко (с. 20). Ето как реди близостта им авторът:
„Войводата и поручик Сняжко се отделиха от останалите и стъпките им замряха. Приказваха дъх в дъх, всеки на своя език, но се разбираха без никакъв зор. И сякаш не приказваха, а пастреха думи за друг път, за по-далечно и по- добро време. Това време поникваше в мислите им, растеше и зрееше…“(с. 16). Романът пази прекрасни сцени на общуване между българи и руси: „Избухна нов смях, раздруса войниците. Павурите клокочеха от уста на уста. Всички пламнаха от ракията, от масалите, от сладките приказки за жени и живот, за войни и за мъртвите, които бродеха по земята“ (с. 16).

Принос шести

Езикът на автора, естествен, наш, препълнен с мъдрост и старина, прели- ва в език на героите му. Как естествено внушава прословутото българско желание да заговорим на гласа на госта, на освободителя, откъдето идва надеждата. Млад е Васил, но мъдър за годините си: Защо искате да служите на Русия? (пита генерал Дибич). – Помагати, Ваше сиятелство – рече той и черковнославянският пак се оказа като руския. – Един войник повече един турчин по-малко. Вие искате да спечелите войната, аз искам да сиктирдосаме Турция …Кръчмарят един, сметката обща“. Пак по български обичай, млад, но дава съвети „без заобикалки“(с. 44): – Много сте пръснати и разпилени, Ваше сиятелство! Отваряте по-лесен път на пашата… Тогава Дибич пита: – Какво искат в тази война българите? – Свобода, Ваше сиятелство! – отсече Васил. – Земята иска дъжд и слънце да наспори жито. Ние искаме свобода. Ама и оръжие искаме, да се бием. Даром – нищо“ (с. 44-45).

„Животът е война“ и неговите непреходни послания

1) Независимо, че носи името „Животът е война“, най-достойното послание неотменими измерения – надеждата, житото и жената.
Житото терзае, успокоява и пълни с енергия писателя, не само в новия ро- ман. „Днес е Илинден! – рече войводата, сигурен че го разбират. Прекръсти се, разчупи един самун на коляно и подаде половината на Сняжко. Вдигна се сладка омайваща пара. Замириса на жито, на живот“ (с.14). Българският хляб, най-вкусният: „сякаш цялата земя бе потекла по устата на войниците и я поглъщаха от сладост“ (пак там).
Жената в романа. С колебливо търпение очаквах появата й. И знам, че по образите й ще отгатна отношението на мъжа, на войника, на хайдутина, а защо не и на писателя.
Първа влиза в сюжетното развитие руската жена – Мариша вдовицата. Подпийналият българска ракия, оная дето „приказваше и пееше в гърлото“ (с.15), руски войник уж разказва за „поп Гаврила, умрял от уроки“, а разкрива един пълнокръвен образ на жена, знаеща какво иска, въртяща мъжа според целите си. Българската жена, неотстъпваща от род и вяра, е като химера. Тя е само миг, вметнат образ като Рада, винаги втора, втора след България в живота на юнака, все „чакаща“ закъсняващия мъж – закъснява братът на Бойчо за по- руганата вече девица, закъснява и Пейо за раждащата Дженда. Българката, по-скоро нереален щрих, „пристига“ в романа чрез трескавия сън на Некович, „дребничко, кокалесто човече“ (с. 18). И в съня му авторът възсъздава прекрасния ритуал на Еньовден, наситен с пролет, смях, игривост на момите и тяхната надежда за добър жених (с. 29).
Влюбената Райна, дъщерята на родолюбивия чорбаджия Саръоглу, авторът извайва с финес, с енергия вълшебството на влюбването, тъй мимолетно, между българката и руснака Феликс, тъй силно, колкото е силно желанието за свобода. Покрусата от раздялата между младите е толкова силна, колкото е силен погромът на надеждата за свобода. Чрез образа на Райна авторът утвърждава недвусмислено жената като носителка на живота: „Аз няма никога да умра – усмихваше се Райна… съдено ми е да живея… може и да ме няма, но децата ми ще живеят от мене, ще продължат нататък…“ (с. 75). И тези думи вдъхват кураж у Феликс след раздялата, за да си мисли: „Жива е тая земя… жива е… живи са синовете ?, живи са дъщерите ?, жива е кръвта ?...не е сън животът на тая земя…“.
2) Непреходност на живота: „Добър и лош по земята ходеше животът – от
душа в душа, от уста в уста, от очи в очи“ (с. 104)
3) Войната разделя света. След поредно излъганите надежди Бойчо ще каже: „Значи, светът е разделен… Да, но с какво право едните са взели силата на останалите?(с. 79). „Война… – прошепна Некович. „Защо войната решава народните съдбини…
4) Трайното, ценностното в живота, това което обединява и сплотява, са традициите, които градят идентичността на семейството, на селото и на града. Авторът представя вълнуващо панаира в Хаджиоглу Пазарджик. Ще призная, не съм срещала по-ясно, пъстро и вълнуващо описание на гордостта на стария град: „По трети петли панаирът оживя, разкопча риза, отвори уста, а по видело бе вече прегракнал…“. „ще речеш събра се на едно място целият свят“ (с. 95). „една неделя и отгоре траеше панаирът“… .
5) Посланието за силата на достойнството – да се преклониш пред чуждия, но по-силния и по-добрия – послание, изразено чрез образа на Солак Мустафа. Събират се мюдюрите на каазите – ходят на лов и за първи път се появява приказката за Солак Мустафа бюлюкбаши, който размишлява:
„Как по-просто и по-тържествено се молят на господа християните, какъв благослов, какви песнопения изпълват небесата на църквите…… Все му се струваше, че християнската вяра учи човека да ходи с изправена глава, да гледа надалеч и нависоко.“ (с. 107). В оня момент на прозрение обаче, че ударите на Пейовата дружина не са за отмъщение, а се целят в сърцето на империята, Солак Мустафа тръгва срещу него и става единствен свидетел на любовта и покрусата му от смъртта на Дженда.

Поуките в романа на Драгни Драгнев

Поуките извират от всеки ред. Сякаш ни търсят равносметка какво научи- хме от уроците на историята. Създават ни дилеми, които би следвало да ни тревожат и след като прочетем романа.
1) Как днес изглеждаме като народ в очите на „велможите“? Променихме
ли се след 140 години? Какво постигнахме? Накъде вървим? По-добри ли ста- нахме или Животът ни е наистина Война, макар и свободни?
2) Чрез романа „Животът е война“ г-н Драгни Драгнев дава отговор на въпроса,
който днес до досада се разчепква – робство, владичество или присъствие е османското иго. Ясно и категорично е дефиниран петвековният времеви период чрез думите на Саръоглу при раздялата с Феликс как народът разбира свободата: „Първом управия да има, да бъдем самите свободни… Ние сами да се съдиме, турският съдия да съди турчина, българин – българина… Да има право на секиго, както за турчина, тъй и за българина…“ (с. 74).
3) Къде са днес юнаците? Неравен ли е все още пътят, безкрайна ли е надеж-
дата ни, има ли покруса от провала ни? Има ли ги следовниците на Паисий, и на Софроний с прошения, меморандуми и енергия за открита борба за по-добър живот? Най-важната поука може би трябва да черпим от словото, тъй ав- тентично в романовата тъкан, и от душата на писателя – размирна, гневна, омилостивена, смъмрена, възторгната, но българска душа. Краят на романа, сливайки се с размирната душа на Пейо Буюклията, чрез единението на при- рода и човек, бележи и безсмъртието на самия роман, и душата на писателя като едно безсмъртно послание: „Дните пробягаха по челото му… Теглеше ги през равнината, в зелените
облаци на полята, сред дъха на ливадите…Пейо палеше косите на Дженда с цветя… тичаха… гонеха се… вятърът люлееше косите, косите люлееха просторите … слънцето течеше по тях… пътищата ги търсеха и дърпаха за ръце… събаряха ги до извор и над огън… пиеха светлина, припламваха и за мираха… Припламваха и замираха… Пейо носеше Дженда и влизаше в залеза… Солак Мустафа излизаше от залеза… Конете удряха изтръпнали копита върху ковчега на земята и бавно я прихлупваха в мрак.“ Душа, запалена от Добруджа. Утвърждаваща живота, защото всичко в романа е Живот: слънчице, за новия роман на Добруджа, се прекланям, господин Драгнев! Носете дълги години още знамето на Живота! Въпреки днешните войни! Имате право да стъпвате по тая добруджанска земя, защото носите добруджанското небе на крилете си. И дръзновено ни помагате да летим!

24 януари 2019, Добрич