ПЛАМЕН ПАНЧЕВ е роден на 31 август 1948 г. в Разград. Завършил е Висш институт по хранително- вкусова промишленост /ВИХВП/ в Пловдив, инженер- технолог, а по-късно – Националната спортна академия. Баскетболист, играл за „Ямбол“, „Академик“ Пловдив и
„Лудогорец“. Живее и твори в Разград. Автор е на седем стихосбирки: „Връхна нота“ /1987/, „Все по-далеч от ду- мата надежда“ /1994/, „Тревожен хляб“ /1996/, „Спиралата на спомена“ /1998/, „Целувай ме, змия великолепна“ /2002/ „Добро утро на залеза“ /2008/ и „Среднощен реверанс“ /2014/ и „Сърдечен дрибъл“ /2018/. Негови стихове са превеждани на руски, английски, испански,сръбски, хърватски, турски, гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Сла- вянска литературна и артистична академия. Носител е на български и международни литературни отличия, между които награда от националния конкурс за поезия на името на Пенчо Славейков, в София /2011/, Специална награда от конкурса „Биньо Иванов“ /2013/, Голямата награда от литературния конкурс „В полите на Витоша“ /2013/ в София, златен медал „Михаил Лермонтов“ на Московската писателска организация /2014/, награда от Втория национален конкурс за поезия „Николай Лилиев“ /Стара Загора, 2015/, удостоен от Управителния съвет на Съюза на българските писатели с почетна грамота и знак „Златен Пегас“ за високи постижения в областта на културата /2015/, награда от националния конкурс „Христо Фотев“ /2016/. Община Разград удостоява Пламен Панчев със званието „Почетен гражданин на град Разград“ за неговото поетично творчество и неговите постижения в областта на спорта /2016/.




ДИЙ...

Дий, на коня – ранено копито!... Дий, на коня – камшик от вода върху голия гръб се изсипва.
Дий – за коня изчезващ в дъжда.

Дий, до спомена тежко изцвилил. Дий – до рижия хълбок в трева. Дий, жребецо – до скоро бе силен – ек от скъсана тетива.

Дий – във тези ужасни хамути, прокопитен, отиващ си кон.
Дий – да влачиш проклетите трупи от гората до мъртвия склон

Дий – додето във ноздрите блъска дим от прашен, фучащ самосвал Дий – в окото наказано лъсва
Дий – в желязо до болка натегнато. Дий – в юздата прехапана. Дий , любимецо ... Стар. Неразпрегнат. Дий, до края… До облака – дий!




НИКУЛДЕН

       На Валерий Пощаров

Заваля. От небето с олово нашарено падат рибени люспи подобни на сняг
И наместо любов има нещо отчаяно по разбитите улици в малкия град.

Нямам много пари. Но със тези хартийки рисувани си купувам живот, ти разбирай лекарства и хляб.
И не мога да спя, и ми иде отвътре да псувам, ала стискам зъби, все пак днес е свети Николай.

Ще запаля три свещи, както там подобава, за красивия свят и за хиляди други неща.
За щастливата лодка, с която и аз ще отплавам, там, където са моята майка и моят баща.





МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ

Там в Париж. И в Париж. Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.

Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз. И изрекох неволно „мерси.”
Май –
течеше край нас.
И по твойте коси.
По червените твои коси.

И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д,Орсе.
Не разбирах града.. Не усещах града...
Само тези червени коси.

И когато дъжда. Оня пролетен дъжд. Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж. Със походка на мъж. След червените твои коси.

И блестеше Конкорд. И преливаше цвят. Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда.... Всичко... Целият свят... И червените твои коси!







ЖЕНАТА ОТ ГОЛЯМАТА РЕКА

Ах, как мирише дунавският пясък… Мирише на пространство и една вода, която носи таен блясък
с ухание на светеща жена.

Не беше като риба. Не – защото бе гъвкава, от тъмната страна. Целуна ме, погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен – жена.

Със люспите си, или със магия, се гмурна под зелената стена... Като змия преди да се навие. Изгубих те завинаги – жена.

Пристанищно, когато всички лодки, се люшкат обли, сладостно в съня… Скриптяха моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!

Тя, плува някъде сега, по залез, във своя речен свят, с една вина- за онова, което в мен подпали
и недоугаси – като жена!





* * *

Уморените коне ги убиват, нали!
Аз съм коня простъргал копита.
Вяхме гриви... А сега, тук и там ме боли..
И за нищо фатално не питам..
Като всички препусках. Ускорено сърце.
Ек от шумни, звънтящи подкови.
Мойто име извикай. Мойто младо лице.
И при теб ...Без каишки и шпори..
Ех, как всичко се свърши… Ей така, отведнъж.
В кариер и галоп си отива....
Бях до вчера жребец. Днес съм сребърен мъж,
който крехкото време убива.




ПЛОЩАД С ГЪЛЪБИ

Обществото на градските гълъби дефилираше в летния ден.
Седем котки се взираха кръгло
в този странен пернат парламент.

Двайсет майки с колички натруфени обикалят площадно света. Шадраваните хвърляха струи
от сребро … и от суета

И следяха ги плахите старци. И от слънцето купили стаж… Те от пейките литват направо към последния божи етаж.