ВАСИЛ НИКОЛОВ ТРИФОНОВ е ученик в IV клас в СУ „Св. Климент Охридски“. От 5-годишен свири на цигулка. От 8-годишен пише стихчета. През 2019 г. участва със свой разказ в Национален ученически конкурс, организиран от Профилирана хуманитарна гимназия Дамян Дамянов“ – гр. Сливен на тема: „Във този век на самота и ужас/ един добър, един човешки глас/ е толкова очакван, толкоз нужен!“ (От стихосб. „Гимназия Родина“ 1967 г.). Разказът „Писмото на Славчо“ носи на Васил II награда в конкурса.



Тая заран дядо Матейко тръгна призори към воденицата да смели малко от житото. Не беше изминал и десетина метра, когато чу зад гърба си силния глас на пощальона.
— Бай Матейко, бай Матейко! Имам вести за теб!
— Добро утро! – спря се старият човек. – Казваш хабер ми носиш? От някакъв Славчо!
— Дай да видя! – смутолеви плахо дядо Матейко, взе пожълтелия плик, поблагодари и продължи надолу по пътя.
Вече дванайста година става, откакто е сам – жена му се спомина, а един- ственият му син работи далеч в чужбина. „Славчо!“ – чудеше се старецът.
„Какво ще иска от мен тоз Славчо?“ Повървя още малко, но нали краката не го слушаха, поспря под една круша да поеме глътка въздух. Попипа се по жилетката, дето беше писмото, па го разтвори, нетърпелив да види каква е тая работа. Щом зачете, нещо трепна в него, върна го в оная люта зима пред портата на къщата му, когато отнякъде се появи непознатото окъсано момче...

. . .
— Дядо, да имаш залък хляб? – попита то, търкайки премръзналите си ръце.
— Имам, дядовото. Не ти ли е студено да скиташ сам в тоя студ?
— Помагам на нашите. Татко се разболя...
— Влез, влез, чедо, че е студено. Седни ей тук да се сгрееш.
И дядо Матейко нагости своя малък пътник, помоли го сутринта да му по- могне с дървата в двора. На следващия ден пъргавото момче не само дървата
подреди, но и целия двор изчисти от снега. Хареса го дядо Матейко. Почна често да го търси при нужда. Веднъж, като приключи обяда, старецът донесе вестник и започна да чете. Момчето го погледна с удивление, но се смути и очите му се напълниха със сълзи.
— Какво има, синко?
— Нищо, дядо! Нищо ми няма.
— Защо се затъжи? Как са вашите? Татко ти по-добре ли е?
— Добре са. – промълви на себе си детето. – Де да можех и аз да чета като теб! Искам и аз да ходя в училището при връстниците си. Моля нашите да ме пуснат, а те – все пари сме нямали.
— Това ли било?! Щом искаш, ще се научиш. Ето виж, не е трудно.
И дядо Матейко започна да обяснява на своя малък приятел буквите и техни- те тайни. Понякога му разказваше весели истории от ученическите си дни. Веднъж отиде в другата стая и се забави малко повече. Когато се върна, държеше внимателно един сгънат лист.
— Вземи, момче, тези пари! Да си купиш с тях дрехи и буквар. Работи с голямо усърдие толкоз време, заслужи си го.
— Добре, дядо! – извика от вълнение детето. Лицето му засия от щастие и то бързешком се приготви да тръгва.
— Върви, синко, върви да се трудиш в двора на знанието.
Момчето тръгна и отдалеч помаха с ръка за сбогом. Оттогава дядо Матейко не го потърси за селска работа и полека-лека времето заличи спомена...

. . .
Като унесен стоеше още под крушата самотният старец. Сънуваше ли, или наяве всичко отпреди малко се случваше отново? Четеше и не вярваше на очите си, радваше се като малко дете: „Благодаря ти, учителю! Благодаря ти за търпението, за кротките ти благи думи, които ме отведоха до успеха. Но аз помня твоя навик да ходиш често до воденицата. Затова съм наел помощ- ник, който вместо теб ще отнесе смляното брашно до огнището на дома ти, след това ще подреди дървата под стряхата, а при нужда ще бъде до теб. Моля се Богу да си жив и здрав. За друго не се безпокой.

Твой Славчо“