АНГЕЛИНА БАКАЛОВА е родена през 1957 година в град Варна, където живее и работи. Завършила е Шуменски университет „Епископ Константин Преслав- ски”, специалност Българска филология. Дълги години работи като учител по български език и литература в основно училище, а от пет години като преподавател в езиков център. Ангелина Бакалова има издадени две самостоятелни книги с поезия – „Череши в джоба“ /1994/ и „Далече от Едем“ /2017/ – редактор и издател Елка Няголова. Нейни стихове са печатани на страниците на вестниците „Полет”, „Студентски глас”, „Шуменска заря”, „Учителско дело”, списание „Знаци”, електронното издание „Литературен свят”.Участва в антологиите „Прашец от полски макове”, издание на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и „Реката и Третият й бряг”, издание на Славянска академия.


СМИРЕНА

И пак е краят на октомври.
Като зърна от грозд прекипнал
самотни се отронват дните.
Брегът с водата се прегръща
и водорасли сухи
никнат във следите ми.
А аз – едно око на Риба,
с ръце от люспи,
дълбая пясъка до изнемога.
И как неистово копнея
вълна в ухото ми да шепне,
морето в джоба да излея,
да дишам в пазвата студена
соления му аромат тревожно,
на изгрева
червените сълзи да пия,
в гърба си да усещам ножа
на оня мъж-стихия,
обърнал дъното до капка,
без жал разпорил
вихрения гребен...
Смирено стъпвам
в края на октомври,
сандалите събувам
и в златна мида скривам
отломка нежност.




АВГУСТ

Едно дълго и гибелно лято –
без капка любов,
без тичинка смях.
Прегорели, полите му
тъжно се влачат.
Подир него
търкалят се сбъркани –
смокинята дребна,
зърното пресъхнало.
И къде е зелената песен –
цвета им да върне?
Прокапват в тревата
на тлеещи дни
щурците безгласни,
светулки помръкнали.
В окото на вятъра сух –
угасват звезди.
По въжето от тънки илюзии
пепел покрива
листото бездомно,
босилека мрачен.
В неуютната гръд на пръстта
Певецът заспива.




ПРИЗЕМЯВАНЕ

Седях в средата на дървото,
с душа към слънцето обърната.
Небето ронеше зелени облаци,
в косите ми трептеше дюлята.
Течеше огненият знак на юли –
греховни мисли пак разпали.
И здраво се притисках в ствола
с нозе, изпуснали сандалите.
Долавях смътно някъде далече
бълбукането на словесната река
и ноти светли птичият квартет
в полите ми разцъфнали разля.
Край рамото, от вятъра оголено,
свистяха лудо конски гриви.
Но мълния внезапно блесна
и паднах на земята
без лаври и оркестър –
да сбирам тръни сухи.
И да газя есен.




ПРЕДИ АПОКАЛИПСИСА

Навярно е заспало нейде слънцето.
В хралупа ветровете са се скрили.
Източва мършав гръб лъжата,
израства яростно, събира сили.
Смалява се, отчаян, хоризонтът.
Соколът губи вярната следа.
През мрачни сънища пълзи омраза.
Тревата, грохнала, надига се едва.
Глава извива тъжно розата –
как жалка е смъртта на всеки цвят!
Една разкъсана минорна ария
в материята писва пак.
И завистта с ръждив език
поглъща корена на светъл бързей.
Към тленното е прикован смехът.
Пропада утрото – с очи завързани.
Привежда се, премръзнало, дървото.
Валят помръкнали звезди.
Тревожно диша сърцето на земята.
Небето огнено кърви, кърви...
Завихря смерч интригата.
Мъгла отровна пълзи навред.
А горе – в ниското – с един живот
пчела отронва жило за капка мед.




ЗМЕЙОВА НЕВЯСТА

Отвъд баира месечината слиза,
събира мъглата полите си сиви.
Перлен гердан ниже росата,
потокът вълшебен нозете ми мие.
Цяла нощ в скута планински будувам –
листата броя в невярно време.
Устни до кръв изпохапах,
очите си жадни изплаках по него.
Билки омайни кротко събирам –
живовляк – за гърба му одран,
за рамото смазано – еньовче ситно,
за пръстите тъжни – черен оман...
Как грозно крещят и вият,
как съскат с коси и брадви!
Да ме прощават баща и братя –
на бесовете им няма да го оставя!
В усоето на пещерата влизам –
съдбата си днес ще прегърна.
Теменужени песни ще му изпея,
раните гнойни ще вържа.
Грозен бил! Люспи редял на гърба си –
все тая мълва, все тая врява!
Грозен е! Ала има небесни крила,
а душата му змийска е Бяла.




ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Мрачна завеса над селото
страшно се спусна.
Вятър-скитник засвири,
октомври листи разкъса.
В окото на месечината
Еднорогът тихо въздиша.
Бледи звезди по небето
страха си изписват.
Блъска вратата на старата къща,
самотна стене.
Първи петли гърла дерат
по самодивско време.
Край герана братята
за сребърна фуста спорят.
В клоните – от сто есени
тежко виси торба с орехи.
Триглавата тънки искри мята –
люто се кани.
Ядно със зъби скърца
и ближе дълбоки рани.
Къде е Юнакът –
позора на всички мъже да измие?





ЖИВА ВОДА

През девет царства в десето,
вдън гори Тилилейски,
в утробата спяща на топлия камък,
в зелената пазва на птичия хор,
под изгрева ясен на мъдрите дни –
Жива вода.
За тъжната круша под моя прозорец –
щедро ведро.
За здравеца скършен в градината –
пълни шепи.
За самотния гълъб под стряхата –
капки последни.
За раната черна в гърба ми открит –
сълза.