Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ГЕНЕРАЛ–ЛЕЙТЕНАНТ ИНЗОВ, ИВАН НИКИТИЧ"

ГЕНЕРАЛ–ЛЕЙТЕНАНТ ИНЗОВ, ИВАН НИКИТИЧ

ГЕОРГИ КАЗАНДЖИЕВ е роден през 1940 г. в Румъния. По силата на Крайовския договор през същата година семейството му се установява в село Камен, общ. Добричка. Своята изследователска и краеведска дейност започва в началото на 70-те години на ХХ век. Досега е издал: 27 книги на военно историческа тема; 12 книги на религиозна тема; 12 книги за историята, преселението и живота на бесарабските българи; „Мол- довска Твърдица“; „Село Табаки, Болград“, село Табаки. Някои от излезлите заглавия: „Героите на Съветския съюз“ – енциклопедия; „Непобедените български полкове“ – енциклопедия; „Бойният път на 46-и пехотен Добрички полк“; „Унизени, но непобедени“; „Войните на българската войска 200 години преди Христос“; Поредица „Бележити български генерали“: Иван Колев, Стефан Тошев, Данаил Николаев, Пантелей Киселов, Георги Тодоров и редица други; „Връщането на Южна Добруджа“; „Манастирът „Света Марина“ – три пъти преиздавана; „Манастирът Свети Пророк Илия“ – два пъти преиздавана и други. Под печат е „Народният съд в гр. Добрич 1945 г.“, „Повелителят на българите в Бесарабия – генерал Иван Инзов“ и други.



„Историята може да не запомни имената ни, но ще запомни грешките, че не сме я написали“.


Генерал-лейтенант Инзов издейства на българските преселници големи права и привилегии от руското имперско правителство. Установили се и създали свои колонии в Бесарабия, българите са застрашени да бъдат закрепостени от руските помешчици. Това ги принуждава да започнат да протестират и заплашват, че ще се завърнат отново в поробената си държава. Руското правителство назначава героя от Руско-френската война от 1812 г. и някол- кото Руско-турски войни за Началник-попечител на преселващите се българи в Русия. Генерал Инзов издейства редица привилегии за българите – да не бъдат закрепостявани, да не служат в руската армия, да не плащат данъци в продължение на двадесет години, всяко семейство да получи по 60 десетини земя (1 десетина = 11 декара) и редица други такива. И днес генералът-попечител Инзов се ползва с изключително уважение сред българската диаспора в Република Украйна и Република Молдова.
На 39-годишна възраст, по-точно през 1768 г., руската императрица Екатерина ІІ ражда поредния си незаконен син, когото самолично кръщава с обикновеното руско име Иван. Само една нощ императрицата се радва на току-що роденият здрав и красив малчуган. Тя знае, че всеки роден царски син, когато порасне, ще се бори да заеме руския престол. А за него тя е родила още приживе на нейния съпруг – император Петър ІІІ, първородника и наследник Павел. Затова тя ре- шава, както е сторила и с други две деца, да го даде за отглеждане на нейни доверени хора. На сутринта, преди да го предаде в ръцете на придворната дама, тя притиска силно до едрите си гърди своя пореден красавец, който все още сладко спял и го благославя: „Да те благослови Бог“. Друг изход за нея нямало. Детето трябва да расте и да се възпитава далеко от гр. Петербург. Каретата с придворната дама и малкия красавец се отправя към едно глухо и скрито имение, отстоящо на 54 версти от Петроград. Тук малкият Иван е предаден в ръцете и грижите на приемната майка Марфа, която току-що също е родила своя малък богатир. При нея малкият Иван живее до тригодишна възраст.
Когато навършва три години, същата карета пристига от Петербург и го откарва на повече от 300 версти от столицата, в красив и огромен дом с множество колони и скулптури, собственост на граф Трубецки – богат и авторитетен дворянин от Пензенска губерния. До 15-годишна възраст рас- тящият на свобода и воля Иван е ограден с доброта, внимание, разбиране. Трубецки приема в своето семейство като свой син растящият красив и до- бре сложен малчуган. Много учители се занимават с неговото възпитание и учение. Домът на Трубецки е бил разположен близо до местната малка рекичка Инзовка, на която Ваня много често обичал да си играе. Семейният съвет на граф Трубецки по съвет на самата Екатерина ІІ взема решение – на малкият Иван да се даде фамилното име Инзов, а бащиното му име да е Никитович, в чест на самия граф.
Когато става на петнадесет години, стройният и напет юноша със сълзи на очи се прощава с приемното си семейство. Каретата го отвежда в Москва, където започва да учи в Московския университет. Финансово е бил напълно обезпечен. По време на летните ваканции той се връщал в имението на Трубецки, за да се радва на любимите си места около рекичката Инзовка. След като навършва 18 години, Иван Инзов е изпратен да усвоява военното дело като кадет в Сумския лекокавалерийски конен полк. Първоначално воен- ната служба не му се нрави много, но той служи в армията повече от четири- десет години и стига от кадет до генерал-лейтенант. Както впоследствие се оказва, Инзов е бил роден за армията, където успява напълно и цялостно да се реализира в живота. Притежаващ огромни технически знания, умения и находчивост, неговата кариера в армията бързо расте. Обичан от подчинени- те си, те му доверяват живота си, защото знаел как да ги пази, защитава и закриля. Така израства в кариерата си. От длъжност в длъжност, Инзов трупа опит, знания и уважение. От историята знаем, че Русия води непрекъснато войни, което води до отслабване на нейната икономика и мощ. Машината на войната е погубвала хиляди млади хора и превръщала в ад живота на техните семейства. В тия многобройни войни, той винаги е бил в първите редици. През 1794 г. офицерът Инзов е изпратен в столицата Санкт Петербург лично от командващия руската армия генерал Репнин, да докладва на императрица Екатерина ІІ, за победата на руските войски при щурма на Варшава. Императрицата го изслушва внимателно. В нейните майчини очи едва-едва се прокрадват сълзи на умиление, радост и възхищение от тоя млад и красив офицер – нейният незаконен син. Това, както се оказва, е последната среща на изключителната императри- ца с нейния красавец Иван Никитич Инзов, защото само след две години неочаквано за всички, тя се преселва в Божиите селения.
Във войните Иван Инзов проявява мъжество, героизъм и безстрашие. Наградите следват една след друга. Той командва взвод, батальон, полк, а накрая му е поверено командването на дивизия. На 14 август 1814 г. Инзов е произведен в чин генерал-лейтенант. На 5.01.1818 г. на него е заповядано да сдаде дивизията  и да се яви в Генералния щаб на Руската армия. Той се досеща защо го викат, но все още не му се вярва, че това може да се случи. Облякъл парадната си униформа, генералът се представя на император Александър І. Преди да се яви пред него, Инзов минава през Генералния щаб, където му съобщават, че преминава в оставка и пенсия. Когато се явява пред императора, последният му връчва заповед за назначение на държавна служба – Началник-попечител на преселващите се българи в Русия на необятната бесарабска земя.
В началото генерал Инзов живее в Кишинев, но не след дълго се установява в Одеса, а впоследствие в новостроящия се Болград. Още с встъпването си в длъжност, генералът посреща първата голяма група преселващи се българи от двадесет и пет хиляди души. Пристигналите бежанци настаняват във войнишки палатки. На четвъртия ден от тяхното пристигане, генерал Инзов събира хората, за да им огласи указа на император Александър І за привилеги- ите, които той им дава, които в общи линии са следните:
1. Преселилите се се признават за свободни граждани на Русия и не може да бъдат закрепостявани, както самите те, така и техните деца и бъдещи поколения;
2. Преселените не може да се призовават в армията;
3. Преселените се освобождават от всякакви данъци в продължение на десет години;
4. На преселилите се дава безплатна земя за обработване и дворни места. Започва изграждането на българските колонии, започва изграждането на град Българоград, наречен впоследствие Болград, изграждането на черкви и български училища. Така под неговото ръководство се изграждат осемдесет и две български села и два града.
Годините минават неусетно, наситени с много работа и всеотдайност. През месец май на 1845 г. попечителят на българските бежанци – генерал Иван Никитич Инзов завършва земните си дни в гр. Одеса, където е и погребан в централното гробище.
Новината за неговата кончина стъписва всички българи от Южна Русия, т.е. Бесарабия. Те се обръщат чрез неговия бивш адютант към императора с молба да разреши тленните останки на генерала да се пренесат в Болград и там да се препогребат. Получили разрешение, българите построяват специална катафалка за неговия ковчег, но тя служи само за нощуване на саркофага му. През ноември месец на 1848 г. голяма група от Болград и българските села пристига в Одеса. На тях им предстои дълъг обратен път от Одеса до Болград – разстояние от 230 км. През целия тоя път до своята столица Болград, благодарните българи носят саркофага с тленните му останки на раменете си, за да бъде погребан в специално построената за това църква, която впоследствие става негов мавзолей. Над десет хиляди българи съпровождат неговите останки от Спас-Преображенската катедрала до църквата „Свети Митрофан. Последните петстотин метра до вечното му жилище те го пренасят, ходейки на колене. При поставянето на тленните му останки в гроба му всички плачат. През сълзи един от тях казва: „И ние ще легнем в тая земя, в която погребваме нашия бесарабски баща – генерал Инзов. И до- като сме живи ще помним неговите благодеяния. На тая пуста земя не би се намерил такъв българин, който би направил толкова много добро за своите сънародници, колкото направи за нас русийският бай Иван Инзов. Той даде на нас преселниците-бежанци нов живот и ново Отечество“.
Паметта на генерал Инзов свято се пази от жителите на Болград и осемдесет и шестте български села на Бесарабия. Всички преселили се българи там и днес все още продължават да са честни, почтени, смели и трудолюбиви хора. Те и до днес с достойнство и благодарност почитат паметта на своя предан и всеотдаен покровител и баща – генерал Иван Никитич Инзов.

 

Генерал Инзов – портрет от Джордж Доу

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево