Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МОДЕЛЪТ ЙОВКОВ"

МОДЕЛЪТ ЙОВКОВ

Проф. ДФН СИМЕОН ЯНЕВ (псевдоним на Симеон Янакиев Симеонов), прозаик, есеист, теоретик, литературовед, е роден на 27.11.1942 г. в Нови хан, Софийско. Завършил е средно образование в гр. Елин Пелин, а висше – българска филология и философия в Софийския университет. Работил е като журналист, преподавател във висши училища и редактор в различни издателства. Автор на проза, критика, литературна история и публицистика. По-важни публикации: белетристика – „Но преди да изляза на ринга“ (1970, разкази и повест), „Ден и нощ, нощ и ден“ (1976, повест), „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ (1983-1986, роман в 2 тома), „Биографии на отрепки“ (2013, роман в 2 тома); публицистика – „Корени“ (1976, психографски есета за водачите на Априлското въстание), „Български характери“ (1988, разширение на предната книга), „Участта българин“ (2002, разширение на предните две); литературна история и теория – „Пародийното в литературата“ (1989), „Атлас на българската литература. 1740-1989“ (2002-2012, в 6 тома с екип от сътрудници). Носител на националните литературни награди „Елин Пелин“ (2002), „Нешо Бончев“ (2013), „Атанас Далчев“ (2014). Съставител и редактор на редица трудове за българската литература.

 

Начинът на присъствие на Йовков в българската култура и литература между двете световни войни е български модел, в който текст и авторско поведение работят в почти съвършен синхрон: – текстът, за да се наложи като образцов и нещо повече, дори сакрален в българското пространство. И поведението – за да подсигури най-добрите условия за пълна отдаденост на творческото като изключи намесата на каквато и да е зависимост от политическото, от конюктурното и дори от битовото в неговата насъщност и материалност.
Йовков не постига това в някакво революционно преобразуване на традицията, той не е зачинател на някаква нова тенденция, чрез която и в която извежда писането до висока, немислима преди обществена престижност. Ако може да се говори за нещо революционно у Йовков, то е изразено в отрицателни, лишени от действие, жестове. С една дума – главното в социално-поведенческия модел на Йовков не е присъствието, а оттеглянето от публичното, отсъствието. В една традиция, която разпознава националния писател и престижния текст в максималното сливане на писането с обществената поръчка, традиция, която непрекъснато привижда писането като функция на общественика и лидера на нацията, Йовков постига изключителна престижност чрез тотална, непрекъсната отстраненост. В тоя именно смисъл моделът Йовков тук се разглежда като образцовата симбиоза между текст и гражданско поведение, каквато е непозната в литературата ни до него и интуитивно следвана, остава ненадмината след смъртта му вече почти един век. Настоящата студия си поставя за цел осветляването на пораждането, структурирането и действието на тази симбиоза в едновековното ѝ присъствие в българската литература.
 

1. Фигурата на отстранения

Това е ключовото понятие, ключовият код на модела Йовков. Ако го погледнем през успеха, през безпрепяственото му налагане в десетилетията, трябва да кажем, че това всъщност е откритието на Йовков; той се саморежисира в тази фигура, която не е заемал нито един български писател в такава пълна отдаденост и тази фигура не е нито фигурата на саможертвения учител и просветител, която е зададена още от П.Р.Славейков, нито фигурата на войводата-гръмовержец, чийто текстове са откровения и заклинания (Хр.Ботев), нито позата на обичащия и благодарен син, в която така масивно е въплътен Вазов, а още по-малко позата на смеещия се и плачещ едновременно пред народа си Алеко Константинов. Йовковият смисъл на отстранения е смисъл на отстраненото до пълно изтриване его.
Метафорично Йовковата фигура в българската култура най-добре е изразена от Емилиян Станев – „Той стои на колене пред народа си“ – казва в едно интервю Емилиян Станев и това е без съмнение най-лаконичният и дали не и най-точен израз на поведенческия модел на Йовков, който се среща в новата българска книжовност.
Но нека погледнем по-отблизо (и защо не по-критично) тая фигура и начина, по който се описва в нея Йовков в своя текст.
 

* * *

На пръв поглед тя изглежда проста; говори за автора и описва отношението, в което той влиза с народа си. Всъщност визира се не авторът, а по-скоро неговият текст и отношението му към абстрактното понятие „народ“. Очевидно водещото и решаващото тук е второто.
От една страна описаният чрез текста си автор е в някаква странна раздвоеност; той е съзерцаващият, но и отстраненият в отсъстващо его, смирен самотник. Той не участва в ставащото, но неговото съзерцание превръща в минало току що оттеклия исторически миг и самото историческо време, така доловено, неизбежно се изпълва с легендарност, става недосегаемо и образцово.
От друга страна във формулата на Емилиян Станев това е фигурата на молещия се – молещият се НА, но и ЗА народа си, застанал пред някакъв фатум, от който едновременно трябва да измоли, но и да покаже, да Му покаже собствената му стойност, стойността на този, за когото се моли така отстранено – един колективен образ, един народ.
Тази фигура е също фигура на отстранеността; молитвата е върховен миг, опит за единение с висшето и говорът пред него изисква себеотстраненост в пълната себеразкритост. Докато аз се моля, аз съм разтворен изцяло пред висшата сила, моята плътност е станала моя прозрачност, аз самият не съм аз; – това или онова, заради което се моля, е единственото дестилирано от мен, което устремявам докрай към мощта, към която се обръщам. В тази фигура онова, заради което се моля, трябва да бъде описано от мен, но и спрямо мен в моята съзната низпоставеност на вярващ. И така още веднъж молещият се е отстранен, той е самотен в низпоставеността си и само в тази позиция може да добие достъп до могъщата сила, към която се обръща в идеалния си порив.
Метафората на Емилиян Станев е може би най-сполучливият израз, обобщаващ едно отношение, колкото валидно за текста, толкова и за неговия създател в човешкото му поведение. Това е възможният идеален синтез на съдържаемо и форма, на текст и жест.
 

* * *

Йовков се е вписал в тая сложна фигура за първи път чрез военните си разкази и есета, печатани през 1913-1914 година във военните издания чрез текстове като есето „Те победиха“ или разказа „Балкан“. Цялата му проза по натътък, с изключение донякъде на „Приключенията на Гороломов“, е настойчиво уплътняване на тая фигура чрез различни сюжети..
Метафората на Емилиян Станев великолепно описва ситуацията на молещия (пишещия), изразявайки както неговата отстраненост, така и неговата функция на посредник.
Но по отношение на кумира, тя е най-малко двусмислена: „пред народа си“ или „за народа си „? Защото не можеш да се молиш на оня, когото боготвориш заради самия него. В тоталитарните времена, когато тая метафора – образ е произнесена и когато всичко е „за“ и още по-ясно „заради“, тя е отговаряла напълно на основния постулат на времето си, но извън него е уязвима; тук единият от субектите вече е удвоен. Защото в този смисъл писмото на Йовков по-скоро е четено като жест във фикцията, жест на автора в текста към някаква мистична сила, някакъв фатум заради един народ, който притежава всички добродетели за да заслужава неговото внимание. Но тогава трябва да се запитаме, как се отнася този жест, тази аура на текста към човека извън текста, реалния Йовков във всекидневния му живот?
 

2. Човекът извън текста

И така – съзерцаващият, самотникът, отстраненият и едновременно с това обичащият, преклоненият пред своя земен кумир, молещ се и заклинащ пред отвъдното, неземното, фатума или божеството – това са внушенията на текста като цяло. Но нека видим как тази фигура се подкрепя или отрицава от човешкото присъствие на Йовков, описано в достатъчно много спомени, между които трябва да предпочетем най-напред книгата на Спиридон Казанджиев, професорът психолог и народопсихолог, в дома на когото Йовков е живял със семейството си след връщането си от Букурещ и с когото е имал дружба до смъртта си. Тази книга е издадена за пръв път през 1960 г. под заглавие „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (23 години след смъртта на Йовков и девет години след смъртта на самия Казанджиев) .
Тя е замислена като анкета, (правена е без Йовков да подозира за намеренията на автора ѝ), обхваща един период от десет години (1928-1937) и ценността ѝ е както в професионализма на анкетиращия, така и във факта, че обхваща най-активния творчески период на писателя. От тези тайно записвани и затова несъмнено непреднамерени разговори, изпъква с поразителна яснота една фигура, която ( нека го кажа предварително) почти напълно покрива това, което внушава текстът. Достатъчно ясно става видим самотника и оттук самовградеността му в текста чрез една изповед, несъзнавана като изповед:
„Хубаво нещо е усамотението; аз го обичам. Затъ много години съм прекарал в усамотение. Едно време като селски даскал, сам в село, бях свикнал с него. През войната повечето ми служба е била по границата – пак самотен. А усамотението на границата е страшно нещо. Но аз бях си измислил разни начини да го прекарвам леко. Колко нещо се е прочело през това време! Чудно ми е, че има хора, които не могат да остават сами. Аз и в кафенето обичам да стоя сам.“ (Разговор от 6,VІ,1936 г.,81-82).
Тази самота е привидяна и като необходимост за творчеството. Йовков се радвал, когато семейството му заминава на почивка или изобщо се отделя някъде: „Много обичам да съм така сам, да е тихо навред, да ходя от стая в стая, да лежа, да си мисля…“ (Разг. от 22 .VІІ.1930,с.17).
Тя е документирана на много още места, в много още спомени. Но това, върху което искам да обърна внимание тук, съвсем не е синхронът между житейския начин на присъствие и лъченията на текста. По-същественото за нашия проблем е друго; – такъв тип житейска жестовост съответства идеално на подобни текстови интензии, защото тя се влива в тях, тя мистично ги подхранва като създава образ на отстранен, наблюдаващ, разсъждаващ човек. Такъв човек е немислимо да не бъде ангажиран до себеотдаденост в текста си, той е вложен в него.
За възприемащите това е от огромно значение.
Този синхрон може да бъде премислена стратегия, може да бъде резултат на етични подбуди, но той не може да бъде случаен. Преди всичко той е израз на силен усет за характера на текстовите интензии. В резултат поведението изгражда систематично и вторично текста .Освен това става дума за поведение, което никога не се отклонява от избрания модел, както и текстовите интензии, независимо от темите и сюжетите, не се отклоняват от него.
И това е, което придава на Йовковите текстове тази уникална монолитност, която дава възможност за четенето им не само и не толкова в определеността им на къс разказ или новела, но и на роман, на огромно наративно платно за българския живот, на внушителен романов епос с архаични дълбини.
Още много жестове (или липса на жестове) свидетелстват тази монолитност. Йовков старателно избягва публичните прояви, иначе толкова важни в писателския живот. В пълен разрез със законите на рекламата, той не се появява на публични места, където би могъл да бъде център на внимание, никога не дава интервюта, не участва в анкети и разговори (изключенията се броят на пръсти), никога не излиза в печата с друго освен с белетристика. В един спомен на Лилиев това е особено ярко подчертано:
„Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт; Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите „хулници“, не попречи на никого да прояви своето съществуване“ (В спомените на съвременниците си, 427).
Този модел лишава (или от Йовкова гледна точка го спасява) от публичния скандал, който други писатели сами си организират, или в който попадат със или не без желание. Всичко това още веднъж втвърдява фигурата на самотника, на дистанцирания, който съзерцава живота като че от друг живот – от някаква като че специално избрана гледна точка – недосегаема за движението, но превъзходно проследяваща го. Тази гледна точка е едновременно публична и едновременно интимна, тя предлага едновременно съпричастност (на сподирящия поглед) и едновременно отделеност (за размишляващото съзнание). За Йовков тя се локализира в кафенето:
„Там се чувствам най-добре, особено когато съм сам. Там аз най-добре си обмислям работите. В къщи, в кабинета, като че съм при по-изкуствена обстановка, докато в кафенето тая обстановка е някак естествена. Усещам хората, улицата, живота.“ (Сп.К. 62).
Същевременно обаче в това като че ли аскетично самотничество, което изглежда беззащитна обреченост, когато то бива заплашено прозвучават съвсем други и съвсем не миролюбиви нотки.
За разлика от избора, защитата на един тип поведение или начин на живот винаги има публичен характер. Именно публичният характер вече е това, което създава легитимността, но и същевременно митологизира избора. Самотничеството на Йовков, неговата примиреност, за която говори Лилиев, всичко онова, което създава ореола му на доброволно отстранения, на несъпротивяващия се – всичко това е неочаквано и парадоксално подкрепено от резки публични жестове, чиято цел обаче е единствено защитата на личния избор, защитата на онази „неутрална зона“, отвъд която се живее и върши нещо особено, нещо сакрално. Известно е например с каква решителност и дори безцеремонност Йовков дисциплинира ония младоци – млади, начеващи автори, които фамилиарно се разполагат на масата му в кафенето или го спират на улицата – става от масата си и напуска заведението, прекъсва разговора със събеседника си и подканя натрапника да съзнае неуместността на присъствието си.
В спомените фигурира и такъв особен случай: писателят Добри Немиров (между впрочем много популярен по онова време), води на масата му група млади мъже, дошли от Добруджа (по онова време окупирана от Румъния), за да им представи добруджанския писател Йовков. Стреснат от тази фамилиарност, макар и да става въпрос за хора, към които има силно емоционално отношение, Йовков прекъсва контакта:
„Аз не съм добруджанец, аз съм котленец!“ – казва той и приключва, както представянето, така и разговора.Този жест ясно говори за наличие на вътрешна мяра, за ритуал и йерархичност в общуването, които са част от стратегията на изграждания образ; отстранеността, самотничеството, аскетизмът, самоотдаването на словото, изграждат съзнание за йерархия, за ритуалност на общуването не само като предохранителна мярка, но и заради детонационния ефект. Защото няколко такива детонации, при няколко такива подобни случаи, вече изграждат една „неутрална зона“, която е по-трудно предолима от всякакви предохранителни мерки срещу фамилиарни почитатели на изящното слово, както и колеги. Пред такава „неутрална зона“ самолюбието и дързостта на всеки „колега“ позаглъхват или направо изчезват и така бива спасен единственият публичен контакт, който Йовков си позволява – присъствието и разговорите в кафенето, който иначе би загубил амбивалентния си смисъл на съсредоочаване и разсредоточаване, на съзерцание и на общуване.


* * *

След 1927 година – след връщането си от Румъния, Йовков живее изцяло един строго режисиран живот на писател, който се дистанцира от публичното, (както никога дотогава не е било прието в традиционния български модел) и същевременно се слива – напълно се слива с масовите травми и въжделения, както се е смятало задължително в същия този традиционен български модел. В отстраненсстта си от публичното той щастливо избягва от омерзителността, която е неизбежна в политическите борби и страсти, а в затвореността си в професионалния кръг постига толкова трудната и непостижима за всяка спекулативност аура на духовен водач. През 30-те години той несъмнено е най-влиятелният духовен водач на нацията и това особено ясно проличава в актовете около смъртта и погребението му, когато това е експлозивно осъзнато, но и по-късно в годините до края на войната.
Тази недосегаемост не би била възможна, ако той не е бил редуцирал до крайност съблазните на публичния живот. Всъщност, като че ли има само едно изкушение, по самата си природа публично), което той не преодолява. Това е изкушението на театъра и именно чрез театъра той е изваждан неколкократно от строго следваното си привично поведение. Става дума за публичния скандал, в който е замесен заради пиесата си „Боряна“, която Елин Пелин видял като изведена от негов текст. Но в същото време тази християнска смиреност съвсем не изглежда толкова отстъпчива, както видяхме, когато става дума до запазването около себе си на едно пространство, в което чуждото присъствие е нежелателно. Това пространство е пространство на всекидневието – една своеобразна санитарна зона, която не предизвиква, но и не допуска. По различен начин говорят за нея двама из между големите негови съвременници – Константин Константинов и Стоян Загорчинов. „Той беше мъчен човек – пише в спомена си Константинов. – Между него и другите винаги се чувстваше разстояние и студенина, но то не беше евтино високомерие на парвеню, а съзнание за значителността на делото, което вършеше и което бе негова съдба.“(Йовков в спомените на съвременниците. 373).
„… той въобще не би могъл да се отдаде на приятелско чувство – казва Загорчинов – към едно лице. Не че бе неспособен да бъде привързан към някого, нито пък защото бе високомерен и славолюбив. Йовков винаги си запазваше някаква неутрална зона около себе си. Може би това идваше от страха /…/ че ще бъде отвличан често от своята работа….“(Цит.труд с.368)
 

4. Неутралната зона

Нека обърнем внимание на израза на Загорчинов, на тази „неутрална зона“ – пространство на хладина, но не на мраз, пространство на редуцирана комуникация, през филтъра на която не преминават емоции и изповеди и което все пак не отблъсква с високомерие или недостъпност. Именно в това пространство се стопяват всички съблазни на всекидневието – съблазанта от показване, от гъделичкане на тщестлавието, та нека бъде дори – от консумиране на признанието.
Но тук изчезват също така възможностите за ангажиране с нежелани дейности, както и най-важното и най-опасното – навлизането в отношения на задълженост и благодарност, на съучастие и отзивчивост. В българската морална система това са изключително важни отношения; всъщност те изграждат и самата комуникационна мрежа в българското всекидневно пространство. Между впрочем, техните рудименти са все още живи, разглеждани вече като „простотия“ и „селяния“ от алиенирани и ошашавени хора с претенции да представляват новия български елит.
Но да се върнем в Йовковото време. Вижда се, че Йовков не просто избягва публичността; той педантично я отстранява, не я допуска в своята „неутрална зона“. Вижда се, че един иначе изцяло потопен в патриархата автор е изобретил собствен способ да се самоохранява именно от неговата контактност, от обвързващите му механизми.
Този способ и това поведение придобиват изключителна цена и актуалност десетина години след, Йовковата смърт в условията на едно тоталитарно живеене, тъй като авторът в тоталитарното общество също както в патриархата е поставен в една мрежа от задължености, които трябва да преодолее като създаде видимост, че ги приема.
 

5. Моделът Йовков и тоталитарното пространство

Писателят със съзнание за мисия в тоталитарното пространство не е критично настроен към официалността и към властта или поне е лишен от възможността да ги прояви. Но в същото време напълно възможно е (особено ако е значим) той да запази към нея същата дистанция, каквато току-що описах при Йовков, и да си изгради също такава „неутрална зона“, зад която неговата личност остава недосегаема. Този модел е работил отлично в условията на буржоазна демокрация (сега би се казало парламентарна демокрация). И както вече се каза, у нас той е своеобразен Йовков патент.
Но приложен по-късно и при тоталитарен модел ( например от Далчев), той се оказва не по-малко ефективен. В самата тоталитарна епоха моделът Йовков се оказа извънредно привлекателен. Привлекателността му произтича от странното съчетаване на външно непротивене на властта и в същото време на жреческа отдаденост на изкуството.
На изискването на тоталитарното за пълна обвързаност с идеологията този модел не отправя възражения, но изчерпва цялата си пламенност в отдадеността на изкуството и фактически напълно избягва предусловието на „господствоващия код“, т.е. на социалистическия реализъм.
На изискването на тоталитарното за пълна отдаденост на съвременността (това е приоритетната тема, приоритетният фокус на соцреализма), той предлага пълно ( или почти пълно) посвещаване на миналото, което е несравнимо по-трудно податливо на контролируемост от настоящето в неговата вечна незавършеност.

И най-после:
Отказът от публичен живот:
– от участие във властта;
– от реклама, и въобще демонстративност;
– съзнателно приетите самоограничения;
– самоналоженият аскетизъм;
– категоричното избягване на политическата,
– но и на социалната поръчка като чужди внушения:
– всичко това е в пълен, макар и не открит, дисонанс с прокламираната от соцреализма обществена ангажираност, партийна обвързаност и крайно единомислие. Всичко това магнетично привлича не само чрез извисеността на словото на художника, но и именно като модел на мълчаливото кротко, ненастойчиво, недемонстративно, но и не огъващо се пред насилието, несъгласие.
Тук мога да напусна терена на теоретичните заключения и да призная, че такова разчитане на модела Йовков още преди три десетилетия бе отправната точка към един обемен роман, който писах с огромно вътрешно въодушевление и който излезе през 1983 и заедно с втория том през 1986 година под заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Един от водещите персонажи в тоя роман е самият Йовков. Ако един ден историята на моделите на писателска идентичност в българската литература от втората половина на ХХ-ия век бъде прочетена, там ясно ще се види, че и така наречената „лирична вълна“ в прозата от края на 50-те, началото на 60-те Радичков, Васил Попов) и последвалата я „тиха“ поезия – Христо Банковски, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Таньо Клисуров е също свързана, макар и не така пряко, с модела Йовков.
Особено последователен, иманентно обвързан не толкова в публичното си присъствие, колкото в авторското си битие, с този модел на отстранение от талвега на текущото във времето на социализма бе Йордан Радичков. Той допусна само един пропуск, прозвучал като провал именно заради неотразимостта и последователността на поведението си на независим художник – едно умопомрачително изказване за делата на Сорос, сравнени по чистота с изписаното в тефтеречето на Левски. Но това бе само последица на конвенцията му за участие в някакъв орган или институт на въпросния милиардер.
 

6. Моделът Йовков – агресивният пацифизъм

Форматиран в отстранеността, настроен пацифистично, фокусиран върху миналото, избиращ винаги една позитивна нагласа и поради това в определена степен разчетен върху моралността, без да бъде никога моралистичен, моделът Йовков изглежда отворен, несложен, простодушен и просторечив и най-важното прозрачен; той като че ли никога и никого не би изненадал в наивната си откритост и успокояващата си прозрачност. С всичко това той изглежда дори в някаква допустима и симпатична степен конформистки – не настройва срещу властта, не коригира обществото, не предлага съблазнителни утопии, доколкото неговата утопия е миналото, а никое минало не е толкова опасно за реалната власт, (освен за радикалните революционни режими, които черпят краткотрайната си власт именно върху тоталното скъсване с миналото) колкото и най-кротката футуристична утопия.
Сложността и дълбочината на този модел са се разкривали постепенно и рязката смяна на политическите режими (особено замяната на умереното с радикално). Тогава те са изваждали достатъчно ясно неочаквана гъвкавост, както и още по-неочаквана неконформистичност. За буржоазния демократизъм, както и за социалистическия реализъм, скритата опозиционност на модела най-определено проличава в отказа да се ангажира с каквато и да е обвързаност, с каквато и да било партийна доктрина. И ако буржоазният демократизъм създава привидност като че такъв избор е търпим и дори нормален, за социалистическия реализъм той е открито непоносим.
В резултат – в най-агресивния си период тоталитарният режим изключва Йовков от контингента на необходимите (полезни и прогресивни) писатели. Най-конкретно това се случва в първото десетилетие след 9 ІХ 1944 година. От друга страна, достатъчни бяха няколко години на реставрацията му, за да се прозре неприспособимостта на Йовков към ерата на „новите“ елити; той бе прочетен отново като консервативен, неприложим в глобалното заради здравата му обвързаност към колективните ценности, заради митопарадигматичните му механизми, заради аурата на отстраненост, която категорично и докрай изключва мисленето на кризите като човешки (социален) ефект и резултат и ги привижда като есхатологична неизбежност.
Новият конформизъм днес не понася ритуалното отношение у Йовков към другостта (лудостта, уродливостта, чуждостта), което традиционно ги предлага за жертви по пътя към порядъка, към еднаквостта на групата като гаранция на самия порядък. За новите елити колективистичността и груповото са нетърпими, доколкото новият порядък изобщо не бива да бъде основаван върху тях, а именно върху другостта, която като множественост по самата си природа престава да бъде другост и следователно е единственото решение за социум както извън класовостта, така и извън националистичността.
Моделът Йовков – както текстът, така и човекът, са еднакво несъвместими и за социализма, основан върху класовостта, и за либерализма, основан върху другостта. За първия Йовков е идеалистичен, примирителен, консервативен и чужд на класовостта; за втория –националистичен, архаичен и открито обвързан с колективистичността. И двете идеологии обаче не понасят именно антиидеологичността на Модела и неговата приближеност до човека именно като спасение от единия или другия абсолют, от тяхната люта противопоставеност и същевременно от илюзивността на третото решение – безусловното надробяване на груповостта и лишаването на човека от прастари, вродени защитни механизми в индивидуалистичната му освободеност. Защото нищо не действа така успокоително на човека от усета за заедност и нищо не би могло да я замести, без да разруши самата човешкост.
От тази гледна точка обвиненията в идеализъм от едната страна и разпечатването на архаични матрици – от другата, които изобщо не целят дешифрирането на естетичността и в нея органичността, различността между текстовете (и Модела в цялост), а обратното свеждат ги до архимодели, които я заличават, работят в неочакван синхрон за отстраняването на Различното като най-естествен израз на Човешкото.
Може би от всичко току-що казано е видна неприспособимостта на модела Йовков, както за целите на откритата идеологичност, така и за целите на перфидната пълна освободеност от идеологията. Това, че този модел е неприложим и за едното, и за другото се потвърждава от факта, че в епохата на „класовата“ детерминираност на света той изглежда консервативен, буржоазен и не-модерен (не може обаче да се каже демодиран, тъй като макар подсъзнателно се отчита неговата органичност), а във времената на глобалността, конструирана пожелателно от другости, изглежда националистичен, колективистичен и вече не-постмодерен.
Но кога всъщност органичното е приличало повече на модното, отколкото на себе си?

 

7. Парадоксът на земността

“Моделът Йовков“ е уникален в българското културно пространство. Той е филигранно изваян по начин, който не го противопоставя на съвременната му конюнктура и едновременно категорично го разграничава от нея.
Не го противопоставя в смисъл, че текстовете му се движат в официалното и доминиращо тематично поле между двете световни войни – национално-отличителното и патриотичното.
Категорично го извежда – това се вижда, когато официалността се разчете в нейната казионност, схематичност, при която национално-отличителното зазвучава като ниско битово, а патриотичното като патриотарско.
„Моделът Йовков“, е недосегаем за тези граници. Но неговата уникалност е заложена в една технология на изграждане на текста, която именно в този план съвсем не е технологичен проблем.
Става дума не за текста, а за подстъпите към текста, където моделът още веднъж се потвърждава. Фигурата на съзерцаващия тук се оказва по-сложна; от тази позиция той не е вече и само съзерцаващият спомените си и сънищата на общността. Той се описва тук като аналитик; неговото съзерцание не е опиянение, а аналитичен срез на съществувалото.
Така се докосваме до още един парадокс на Йовков.
За марксическата строго социологизуваща критика още в трийсетте години той е художник-идеалист, т.е. художник на измисленото, на бленуваното, но съвсем не реалистично суровото и заради това той не е допуснат в кръга на „прогресивните“ автори. За тази критика „земният писател“ и големият реалист е Елин Пелин. Тук ще приведа едно автентично свидетелство за начините на изграждане на текста у единия и у другия, което пет десетилетия не бе прочетено от българската критика. Намирам това свидетелство отново в същата книга „Разговори и срещи с Йордан Йовков“ на Спиридон Казанджиев.
“Аз, казва Елин Пелин, не правя такива наблюдения, нито си служа с тях някога в работата си. Нито едно мое лице няма съответствие в моя опит – всички са измислени. Само имена съм вземал от познати лица и някои моменти, които само са ми давали повод за нещо. Например ето как дойдох до разказа си „Камбаните на Света Богородица“. Бях в един манастир за празника му. Преди да започне сутринната служба, седяхме на един чардак в двора. По едно време излезе игуменът и започна да бие камбаните с едно въже отдолу. Като го гледах, така мина ми през ума: какво ли ще е игуменът да тегли въжето, да удря езиците в камбаните, а те да не издават никакъв звук? Това хрумване ми направи силно впечатление. После си помислих, че това би било чудо и че то би могло да се мотивира само с някакъв грях. Оттук и тръгнах. По-нататък останалото ми се наложи като че само. Нито имаше там майка с болно дете, нито нищо. Всичко е измислено.“ (Разговор от 3.ІХ.1930 г.с.28).
Много показателна е по-натам съпоставката, която прави Елин Пелин с подготовката за изграждане на текста у Йовков: „У Йовков се чувствува през всичкото време, че зад всяко лице стои жив човек, зад всеки момент, положение в разказа стои действително преживявяне, спомен из личния живот или нещо разправено или чуто от някого. У него няма нищо измислено, създадено. А според мене това не е истинско творчество. Писателят трябва да познава изобщо човека и да умее след това да му дава хиляди превъплъщения. Не е необходимо да познава тоя или оня, а човека. Ако нещо трябва да знае от живота, ако трябва да наблюдава – то е една или друга „среда“, една или друга атмосфера, едно или друго съсловие, в което ще превъплъти „човека“. Копираният, реален човек не е интересен. В литературата той те занимава, както обикновената беседа край масата, както хубавия разказ на някой приятел, само докато трае – след това бързо се забравя. Трайно и ценно е всъщност онова, което е създадено, сътворено и „измислено“ от художника без непосредно съответствие в действителния живот. Например Дон Кихот, Тартюф, Скъперникът и пр.“
 

* * *

Това изказване не е странно; то е парадоксално. На фона на вкоренената представа за идеалистичния Йовков и реалистичния Елин Пелин, на извисения Йовков и земния Елин Пелин, то е абсурдно. Тук съвсем неочаквано не става ли ясно, че управляващото при Елин Пелин е измислицата (като начин за илюзиране на реалността), а управляващото при Йовков – наблюдението, взирането в реалността, рационалното ѝ аналитично разчитане.


8. В заключение

Може би вече е достатъчно определена онази идея, която ръководи всичко, което изказах дотук. Нека го кажа съвсем директно. Поведенческият модел на един писател, повече или по-малко съзнаван и даже несъзнаван, е всъщност външността на неговата писателска идентичност. Той е незримо проникнат от посланията, които (не вече писателят като човешка фигура), а текстът, който тя създава, отправя към своя читател. По такъв начин външно поведенческият модел се оказва израз на вътрешното, а доколкото е така обвързан, той сам придобива значимост, съответстваща на значимостта на текста. Не е възможно, освен като случайност, значителен текст да няма симетрия със своя поведенчески модел особено в белетристиката. Големият писател няма как да работи против собствения си текст със собствения си поведенчески идентитет, освен ако е толкова интуитивен, че да не осъзнава реалната значимост на текстовете си.
Моделът Йовков е категоричнят аргумент за това.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево