ПЕТРАНКА БОЖКОВА е родена в с. Лясково, Добричка област. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност Българска филология. Има издадени пет поетични книги – „Но чудо няма!“ /1992, ИК „Няголова/, „Пепел от илюзии“ /1997, изд. „Български писател“/, „Брод към небето“ /2002, ИК „Няголова“/, „Думи по пътя“ /2007, ИК „Захарий Стоянов“/ и „Време за песен“ /2012, „Българска книжница“/. Автор е на сценариите на два документални филма, продукция на БНТ: „Почакай, слънце!“ /2003 г./, посветен на голямата българска поетеса Дора Габе, и „Чешма да съградиш!“ /2009 г./ – за белокаменните чешми в Добруджа. Носител на първа награда в първия Национален поетичен конкурс „Христо Фотев“ – Бургас, 2006 г., първа награда в Националния конкурс за поезия „Стефан Калев“ – Дулово, 2008 г. за книгата „Думи по пътя“; награда за литература на Община Добрич за 1998 г. и 2006 г. и на други отличия от национални конкурси. Нейни стихове са публикувани в национални и регионални литературни и периодични издания. Член е на СБП, на СБЖ, и на Сдружението на писателите в Добрич. Член е на редакционната колегия на списание „Антимовски хан“, издание на Сдружението на писателите в Добрич. Омъжена, има една дъщеря.

 

СВЕТУЛКИ ПО ПЪТЯ

Такъв е животът –
прилича на дива пътека,
която се губи зад храсти,
треви и дървета.
По нея унесен върви
или тича човекът
и често забравя
да вдигне очи към небето.
А друг път напомня
на весела детска рисунка,
в която си шепнат
звезди и цветя, и морета.
И в тази вълшебна
и приказна пъстра раздумка
понякога тихо се чува
гласът на сърцето:
„Поспри за минута!
Светът ти изпраща сигнали –
светулки игриви
в копнежа на знойното лято.“
Върви си човекът
и слънцето дните му гали.
Дали ще открие
към земните тайни вратата?
Понякога всичко
прилича на детска играчка,
в която се крият
невинни шеги и загадки.
За миг се разсмееш,
а после внезапно заплачеш.
Такъв е животът…
Светулките светят за кратко.




ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

Не се сърди! Не се сърди, човече!
Животът е един. Измамно кратък.
И нашите илюзии за вечност
са само мит в разгара на играта.
Вдигни глава… Вдигни я и не питай
защо денят те гледа все намръщен,
защо мълвата вечно е сърдита
и е студено в празната ти къща.
Не се сърди, човече! Усмихни се –
край тебе крачат хиляди вселени.
От твоята усмивка има смисъл –
тя може би е твоето спасение:
от сивата мъгла на битието,
от мрачните сезони на душата,
от белезите, дето нощем светят,
когато те прегърне самотата…
Усмивката е чудо. Дъжд и песен.
Гневът е болка. Длан върху жарава.
Ще преболи. И нищо, че е есен,
не се сърди! Играта продължава.
 

 

ПРЕДСРОЧНО

Думите чакат – ручей замръзнал.
Слънце им трябва, да ги събуди.
Ала животът се е забързал –
спешно мечтае за пролетно чудо.
Бърза животът, препъва се, тича.
Зимният вятър в очите му пари.
В голите храсти наднича кокиче –
пролетен полъх през февруари.
„Рано е още, не бързай! Поспри се!“ -
шепнат край пътя дърветата стари.
Винаги има някакъв смисъл
в снежния ребус на февруари.
Думите стенат. Студът ги превива.
Въздух им трябва, за да пораснат.
Нощем сънуват потоци пенливи,
цветни миражи и пролет прекрасна.
Бърза животът в галоп срещу зимата –
всички сезони ще изпревари,
за да докаже предсрочно, че има
пролетно чудо през февруари!




РАЗГОВОР С БЯЛОТО ОБЛАЧЕ

           „Наближава в село да се върна,
          да се върна, майка да прегърна.“

          Из песента „Я кажи ми, облаче ле бяло!“
 
Кого да прегърна на село, облаче бяло?
Мама и татко са вече при теб, на небето.
В самотната къща времето сякаш е спряло,
в градината – само трева. И никакво цвете...
Под старата ябълка в двора е призрачно тихо.
Забравена люлка от някакъв спомен наднича.
Аз се люшвам високо-високо и се усмихвам,
а очите ми търсят едно пощуряло момиче.
Ала дворът посърнал мълчи като срутена църква.
Сякаш огнена буря безмилостно тук е вилняла.
Няма никой край мен. И съседните къщи са мъртви.
Прегръщам невидими сенки, облаче бяло!
Когато летиш над небесната райска градина,
ти поспри, за минутка макар, при татко и мама!
Не им казвай ни дума за нашата земна пустиня!
Нека знаят, че аз съм добре.
Но ми липсват и двамата.

 


НА БРЕГА

Потъват думите. След тях се стича
могъщ порой от минали мълчания.
Рисувам спомен за едно момиче,
което много иска да останеш
на този бряг. Завинаги. И после.
Защото знае, че денят е кратък.
Вълните скриват тъжните въпроси
далеч зад хоризонта. И оттатък.
Рисунката прилича на въздишка –
безкрайно тъжна и съвсем самотна.
Момичето е влюбено и пише
за първи път поема във живота си.
То още вярва в приказки красиви,
в които хепи енд-ът е възможен.
Рисунката крещи: „Не си отивай!“,
брегът притихва, ласкаво-тревожен.
Но ти си тръгваш. И изстива всичко –
поемата, рисунката, морето...
Потъват думите. Над тях се стича
една сълза в окото на небето.




ПИСМО ДО ЛЮБОВТА

„ ...щом любов нямам, нищо не съм.“
Първо послание на апостол Павел към коринтяните

Трябва да те има някъде, защото
времето без теб ще ослепее.
Пепеляво-сив ще си тече животът,
птиците от страх ще полудеят.
Трябва да си жива! Винаги. До края.
Иначе светът ще се изгуби,
ще потънат всички цветове и тайни,
хората ще станат зли и груби.
Трябва да те срещна. Нищо, че е есен.
Сигурно лекуваш стари рани.
Ще запаля огън, ще те стопля в песен.
За да имаш повод да останеш.
Знам, че си наблизо. Може би се криеш.
Ще те чакам дълго, до премала.
И ще се преборя с хиляди стихии.
Нищо, че е късно за начало...

Даже да отминеш, пак ще си ми всичко.
Споменът красив ще ме люлее.
Трябва ми да знам, че мога да обичам,
за да имам повод да живея.
 

 

ИМПРЕСИЯ

Стъпка по стъпка,
     пътят е стегнат на възел...
Много пътеки събрах.
     Тъгите преливат.
Сякаш подреждам насън
загадъчен пъзел.
Парченцата слизат в ръцете ми.
     После се скриват.
Камъче дребно
внезапно препъва очите ми.
Белег от песен...
Септември рисува прогнози.
Животът все тъй си върви
в обичайния ритъм.
Върху пъзела пада прашец
от угаснали рози.
И всичко се слива
в една изначална картина –
предвидима и близка,
но всъщност съвсем непозната.
Някакъв странник по пътя се спря.
    И отмина.
    Стъпка по стъпка...
Днес си отиде лятото.