Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕБЕСНИЯТ МУЗИКАНТ "

НЕБЕСНИЯТ МУЗИКАНТ

КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

Разказвач със сочно перо. Отговаря за качеството и количеството.

 

Роден е на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.

Последни 5 статии от КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ е роден на 18.08.1958 г. в гр. Добрич. Завършил е ШУ „Еп. Константин Преславски“, по професия е учител по изобразително изкуство. Издадени книги: „Дългият път през тунела“ – „Брягпринт“ – Варна, 1994. (сборник с разкази); „Синият кон“ – изд. „Звезди“ – София, 1997. (сборник с разкази); „Легионът на обречените“ – изд. „Сафо“ – Ловеч, 2000. (роман); „Кураж за другите“ – изд. „Стено“ – Варна, 2004. (сборник с разкази); „В очакване на утрото“ – изд. „Липецкий государственны университет“ – Липецк, Русия, 2006 г. (сборник с разкази), „Слънце за двама“ – изд. „Артклуб Херос“ – Стара Загора, 2010. (сборник с разкази); „Българчето“ – (роман за деца) изд. „Сиела“ – София, 2013.;„Не за всеки“ – (поезия) изд. „Стено“ – Варна, 2016. Отзиви за негови разкази и книги има от български критици в специализираните литературни издания (П. Тотев, Й. Дачев, Д. Георгиев, М. Новков и др.) Носител е на над двадесет национални и международни награди за проза и една за поезия. Негови творби са превеждани на руски, украински, словашки и английски. Съосновател и редактор на сп.„Антимовски хан“ – Добрич. Член на УС на Сдружението на писателите в Добрич. Член на СБП – София и Сдружението на писателите – Варна. Член на Славянска литературна и артистична академия.

 

Още от дете Цани бе завладян от музиката. В малкото странджанско село, където майка им ги отглеждаше сами с по-голямата му сестра, нямаше много забавления за едно дете. Затова, когато чуеше звука от цигулката на словака Мико, малчуганът зарязваше всичко и търчеше при него да слуша. Той сядаше край стария словак от еврейски произход и освен мелодиите, които цигулката пееше, не чуваше друго край себе си. За Цани не съществуваше по-голямо удоволствие от музиката. Понякога Мико свиреше и на тромпет. Това бе като специална награда за Цани. Още тригодишен той протягаше ръце към цигулката, но Мико поклащаше отрицателно глава. Когато стана на пет, словакът сам му я подаде и даде знак да свири. Взел с едната ръка лъка, а с другата закрепил инструмента, както бе виждал да прави словакът, той прокара лъка по струните. Звукът искаше да бъде овладян, затова детето притисна пръстчета към грифа и ги раздвижи. Така, буквално за седмица, Цани овладя цигулката.

Случваше се Мико да се почерпи в кръчмата с другите мъже. Той рядко ходеше там, защото го молеха да свири непрекъснато. Щом се върнеше у дома, сядаше на стълбите при входната врата и най-често свиреше „Хава – нагила“. Старата еврейска песен го връщаше в Прага, където като млад бе срещнал българката Елена. Влюбен от първия миг, в който я бе видял, той я последва в родината и, след като тя завърши университета. Изключително умна и красива, жена му щеше да направи уникална кариера, но една случайна катастрофа я превърна в инвалид. Наложи се да се преместят от столицата в родното ѝ село. По онова време Мико ходеше непрекъснато на сватби, кръщенета и погребения. Нетипично за българските нрави, канеха словака сам, без оркестър. С цигулката и тромпета си той правеше вълшебства и сякаш пренасяше слушателите си в друг, по-красив свят. Жена му тъжеше и от ден на ден помръкваше. Не можеха да имат деца, затова тя го помоли да я остави и да се върне в родината си. Там можеше да си намери нова жена и да продължи живота си пълноценно. Словака тъжно се усмихна и отвърна, че сърцето му може да обича само веднъж. Когато смъртта ги раздели, той остана в селото. Всичко, до което се бе докосвала любимата му жена, бе свято за него и той не искаше да го изгуби. Свикнал с българите, нравите, обичаите и характера им, той отказа да се върне в Прага, дори когато братята му пристигнаха и пожелаха да го отведат със себе си. Сам, вечно небръснат и тъжен, той свиреше и свиреше, докато уморената му душа не изплачеше болката по загубената му любима. С бялата си като сняг коса, с детско сините си очи и червени бузи, той бе тъй различен от селяните наоколо, че винаги бе желан гост навсякъде. И само малкият Цани бе за него и другар, и публика, а дори и семейство. Затова, когато майката на детето се ожени за втори път, се случиха няколко непредвидени неща. Още след като се премести в дома им, вторият мъж на майка им, на име Тошо, му забрани да се вижда с Мико.
– Музикант къща не храни! – строго размаха показалец пред лицето на детето той. – Ще решаваш задачи, за да станеш счетоводител като мен! Това е сериозна, уважавана и добре заплатена професия!
В същия момент Цани намрази математиката и Тошо и още повече обикна музиката. Той по всякакъв начин бягаше при словака и свиреше най-вече на цигулката му. Като се прибереше у дома, Тошо го наказваше да стои на колене зад вратата, с вдигнати ръце. Детето стоеше в тази мъчителна поза с часове, докато умалееше и паднеше на земята. Нито молбите на майка му, нито сълзите му успяваха да умилостивят студеното сърце на Тошо. И в малкото си, изстрадало сърчице, малчуганът започна да събира злоба. Тя се разсейваше само когато хванеше цигулката и засвиреше. Цани бе самоук, но изключителен музикант. Той нямаше нужда от ноти, защото усещаше музиката с душата си.
Когато Цани стана на единадесет години, Мико прехвърли осемдесет и три и по едно време се залежа.Очите му помътняха, а червените бузи станаха кафяви, все едно осланени. Всеки ден момчето ходеше при словака. Носеше му по нещо за ядене, грижеше се за него, но старецът бързо гаснеше. В една слънчева неделя през август, останал съвсем без сили, Мико подаде на Цани цигулката и тромпета си и рече:
– Отивам си, моето момче! Не ме гледай тъй! В смъртта няма нищо страшно! Понякога дори е по-желана от живота! Не за друго, а защото се надявам да ни срещне с любимите, изгубени хора! Не забравяй, че само обичта е от значение! Тя идва без да я очакваш, ражда се от нищото, а може да си отиде от всичко, когато най-много я желаеш! Не се страхувай да обичаш, Цани! Каквото и да ти струва, обичай! Дори да те излъжат, използват и захвърлят, продължавай да обичаш! Само тогава ще чувстваш, че си жив! Само тогава животът има смисъл! Най-красивият начин да обичаш, е да пееш или свириш! Свири и пей с цялата си душа! Ти си благословен от Бог както да обичаш, така и да свириш!
Прости ми, ако съм сгрешил някога, малки приятелю!
Старецът млъкна и затвори очи. Тихо и спокойно, както бе живял, той си отиде от този свят. Цани взе инструментите и разплакан се прибра у дома. Качи се на тавана на къщата, за да ги скрие от Тошо. След погребението на словака, детето помръкна. През деня, когато Тошо беше на работа, Цани се качваше на тавана и свиреше. Цигулката го спасяваше от всички тревоги, а с тромпета даваше възможност на радостта си да полети, когато имаше повод. Тъжни бяха дните след смъртта на Мико, но те станаха ужасни след една октомврийска сряда.
Цани и сестра му се бяха прибрали от училище. Той бе на тавана, а сестра му легна на сеното, оставено да съхне в двора. Накосената трева ухаеше невероятно и момичето се отпусна върху нея. Тогава външната порта хлопна и в двора влезе Тошо. В работата му правеха ревизия и се бе освободил по-рано. Замаяна от аромата на сеното, сестрата на Цани дори не го чу. Когато Тошо стигна до нея, забеляза стройните крака на момичето, вече оформените му гърди и леко запретнатата рокля. Нещо диво припламна в погледа му. Той пусна чантата с документите и затисна момичето под себе си. Тя извика, но мъжът бе по-силен и брутално я облада. От малкото прозорче на тавана, Цани видя всичко. Замръзнал от изненада и безпомощност, едва имаше сили да диша. Когато Тошо се надигна от сестра му, нещо избухна в гърдите на детето и го принуди да вземе цигулката. Засвири „Хава – нагила“ с толкова болка, че на двора Тошо подскочи и запасвайки панталона си, се втурна към тавана. Мъжът едва успя да мине през капандурата. Приведен, заради скосения покрив, той изсъска:
– Ах ти, малка гадино! Шпионираш, а? Ако само кажеш на някого за това, ще ти откъсна главата!
Той приближи до Цани и изтръгна цигулката от ръцете му. С един удар я строши, а после удари и тромпета в един подпорен стълб. Детето само гледаше, с широко отворени очи.
До края на месеца Тошо се връщаше всеки следобед в къщи и редовно изнасилваше сестрата на Цани. Една събота, докато майката бе на гробищата, сестрата се обеси. Тя върза сезал за конструкцията, подпираща лозата на двора, взе стол от кухнята и след като се качи на него, приключи с болката и униженията си. Цани и Тошо я видяха почти в един момент. Мъжът се прибираше от селския магазин с торба продукти, а детето излизаше от къщи. Тошо се озъби грозно:
– Ще мълчиш, малка гад! Иначе ще свършиш като нея!
Цани дори не разбра, как се наведе и взе ръждивия, стар нож, сложен встрани на стълбите, който майка му използваше за градината. Тошо се обърна назад, но не успя да направи и две крачки. Цани се хвърли отгоре му и започна да мушка, обезумял и с все сила. Мъжът го отхвърли, но задавен от собствената си кръв, остана на земята.
После бавно и безсмислено се проточиха годините за Цани. След убийството на пастрока си, той изкара няколко години в поправително училище. През това време майка му, съсипана от случилото се, почина. След това го взеха в казармата, а когато най-после се върна в дома си, го намери обрасъл от плевели и с пропаднал покрив. Докато оглеждаше покрива от тавана, той видя захвърлени в един ъгъл строшените му инструменти. Взе ги и напусна къщата. Това място му причиняваше болка от грозните спомени. Тръгна без път и посока. Спеше, където стигне, ядеше, каквото намери. Превърна се в скитник. Понякога се хващаше на работа за кратко, помагаше на болни хора и жени, цепеше и пренасяше дърва, копаеше, за да се изхранва някак. В едно видинско село остана по-дълго. Там се установи при местния ковач, който с нещо му напомняше за Мико. Ковачът също бе с бяла коса и сини очи, добър и кротък човек, който обичаше музиката. Без да го питат, Цани разказа за тъжния си живот. Ковачът го изслуша, взе счупените инструменти и рече:
– Как мислиш? Не може ли да ги оправим някак?
– Те са строшени напълно! – вдигна рамене Цани – От тромпета е останала само тръбата, а от цигулката – грифа!
– Какво от това? – не се отказваше ковачът. – Ако запоим една извивка на тръбата и я прикрепим до магаренцето, ще получим резонанса, който иначе излиза от кутията на цигулката!
– Не знам, възможно ли е! – несигурно рече Цани.
Нужни бяха цели два месеца от двата потрошени инструмента да се роди нов. Ковачът успя да направи съчетание от цигулка и тромпет, а Цани опъна струните и започна да го настройва. Получи се уникален инструмент. Всъщност, така Цани си върна цигулката и отново засвири. На сбогуване той свири „Хава – нагила“ с толкова чувство, че ковачът се разплака. Едва когато подкара ръченица, старият ковач махна с ръка и се разделиха.
Зима и лете, есен и пролет Цани обикаляше по пътищата на страната. Свиреше най-често по манастири и черкви, на събори и панаири. Навсякъде хората вперваха погледи в странния му инструмент, а после се омайваха от музиката. Този странник успяваше да им разкаже за всичката мъка и малкото радост в живота, да напълни очите им със сълзи и да свали товара от душите им.
През една сива януарска сутрин случайни хора го намериха замръзнал на паркинга пред троянския манастир. Беше седнал на стъпалата на един магазин за сувенири и останал така завинаги. Монасите, които много пъти бяха слушали вълшебната му музика, едва успяха да го разгънат, за да го погребат. На пресния гроб, до дървения кръст, те забучиха странния инструмент, с който Цани магьосваше хората. Вечерта, когато небето бързо притъмня и студът скова всичко, вятърът прокара пръсти по струните и както някога зазвуча „Хава – нагила“. Весела и тъжна, старата еврейска песен се понесе над гробището, над манастира, над планината и над самата земя, за да напомни на хората, че само и единствено в любовта има спасение за всеки!

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево