ЙОТО ПАЦОВ e роден е на 28.12.1949 г. в гр. София. Писател. Журналист. Скитник. Ловец. Фотограф. Завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Специализирал журналистика във Факултета по журналистика на Московския държавен университет.Автор на хиляди публицистични и журналистически материали. Кореспондент на чуждестранни печатни издания, в т. ч. и военен кореспондент. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа. Пътувал из Сибир, Далечния изток, Средна Азия, Индия. Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария „Св. Св. Кирил и Методий“. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските писатели в САЩ и по света, Съюза на българските журналисти и на Съюза на ловците и риболовците в България. Издал е над десет книги, между които „Петелът кълве звездите“, разкази, „Лъжикерван“, роман, „Учителите“, очерци, „Курбан“, стихове, „Великите учители“, исторически очерци „Чудото с българина“ – мистични сказания, разкази и новели, „Фараонът на лисиците“, къси разкази, „Очила за канибали“ – ловни разкази и др.

 

 На Николай Милчев

 
— Животът е колиба, изкуството – палат! – Заяви още навремето Тасо Пикасото, като се върна от Ленинград, както по времето на Съветския съюз наричаха Санкт Петербург.
Петдесетина кооператори от Ловешко бяха наградени с екскурзия до града на
Нева за високи производствени резултати, и сред тях и той. Там цели четири дни не излезе от Ермитажа, пълзеше с очи като гладен охлюв по платната на старите майстори, примираше от любов пред богините, мадоните и куртизанките на Ботичели и Рафаело, Леонардо и Тициан, Ел Греко и Лотрек, Реноар и Гоген, препускаше като ъгленски жребец през епохи и нрави, притчи и сказания, клюки, поверия и легенди, застиваше като сфинкс пред портретите на царе и императори, пълководци и палачи, благородници и поети, разбойници и герои… До изнемога, до несвяст се взираше в очите им, те се взираха в неговите, мърдаше джуки, като да си говореше с тях, и като видеше, че и те му кимат, или се усмихват, или се въсят, казваше им: „Айде, със здраве!“, и отиваше при следващия. Бързо разбра, че животът няма да му стигне да си поприказва с всеки портрет по стените на тези великолепни зали, но лакомията му бе толкова голяма, че забрави за задължителната програма, за обмяната на опит със съветски колхозници, за ядене и пиене, пропусна груповата снимка на кооператорите от Ловешко на крайцера „Аврора“, с която и той бе награден като отличник в зеленчукопроизводството и едва не закъсня за влака за Москва. Размина му се само защото Тиката Лабавия, партийният секретар, му беше нещо братовчед, а пък Тиката не го закача, защото знаеше, че е шантав по целата глава.
Още навремето в училище неговата класна Танаска Ганкова на една родителска
среща пред всички каза на майка му:
— Донке, вашето момче от математика не отбира бъкел, от физиката не може да откъсне, химията му е тъмна Индия, дай му само да рисува. Ама и с рисуването нещо не е тамън, такива чудни и дивни ги типосва, че страх да те хване. Не ти требва Пикасо! Художник щел да ми става. Ей, Донке, опичайте си акъла, че от мен да запомниш – художник майка не гледа!
Е, и всички започнаха да му викат Пикасото, което пък породи краткотраен интерес на по-будните ъгленчани към живота и творчеството на великия испанец. А известно е, че излезе ли ти име, никой вече не се впечатлява от странностите ти, което за Пикасото си бе една малка, но съществена победа на духа, която той ознаменува, като между вратата и прозореца на къщата им, точно над пейката, шпаклова стената и нарисува нещо невиждано. Първо ъгленчани, които иначе са си будни хора, което значи, че не подминават никое явление или събитие без скептично-ироничен коментар, а после и другоселци и всякакви приходящи се заточиха като на Божи гроб да цъкат с език и да обсъждат нарисуваното. Тасо с удоволствие в началото, а впоследствие с неприкрита досада им обясняваше, че това е кавър версия на прочутото платно на неговия адаш Пабло Пикасо „Герника“, нарисувано поради бомбардировката и унищожаването на испанското градче със същото име от фашистите. Най-често го питаха къде са къщите и избитите хора, това ли са, дето приличат на балони с очи, де са самолетите и бомбите, това ли са фашистите, дето се виждаха на рисунката, или са тия чудовища невъзможни. На тези въпроси, както и на разнообразните други злобни подмятания Тасо отговаряше с пълен със снизходително съжаление поглед. Невежеството не заслужава думи, а само презрение, смяташе той. Но на къщата му започнаха да викат Герниката, макар че някои бабички по логиката на разваления телефон веднага го преиначиха на Гергината.
Пророчеството на Танаска Ганкова не се сбъдна, може би защото Тасо така и не събра смелост да се опъне на баща си и да кандидатства в художествената гимназия, та завърши селскостопанския техникум и започна работа в ТКЗС-то. Гледа и майка си, и баща си докато си заминаха, погреба ги, а след година сам издяла камък с барелеф – лицата им в профил, обърнати един към друг, той с ъгленска хитринка в усмивката, тя с ведрото лице на древната Афродита.
Междувременно ТКЗС-то, както и социализмът въобще, се споминаха скоропостижно и Тасо Пикасото остана без работа. Опита да давръндиса лозето, останало от баща му и зарязано от няколко години. Хвърли много труд – рязане, копане, пръскане на три пъти, но циганите го обраха още зелено, обраха му и бостана, да не говорим за джанките и сливите. Взе си две козички да поминува с тях, ама още на третия ден ги завари на покрива на лятната кухня – потрошили керемидите. Мами ги, вика ги – не слизат, накрая се ядоса, нежното му творческо сърце се ожесточи, та отиде при Пламен Пора, каза му какво е станало и завърши:
— Взимай чифтето и върви да ги гръмнеш тия грифони пцешки!
Пламен се отнесе с разбиране, сложи няколко сърнешки патрона в джоба, презрамчи туловката и наказателната експедиция потегли. Гръмна ги. Ядоха една седмица козя кавърма, една седмица – козя пастърма, и доброто време свърши. Ами сега?
Така Тасо Пикасото потъна в безизходната мизерия и тихото отчаяние на едно дълго умиране, сполетяло българите и българските села по всички предели на преобразената ни Родина. Събираше се с акрани, оголяли като него, пиеха по некоя ракия и далдисваха в сладки спомени за отколешни времена…
Развалата е като свлачище – нема спиране. И една нощ Тасо видя дъното – събуди се от кашлица, душеше го дим, как изскочи от горящата къща не помнеше, кой го кара до болницата също, но като се прибра на село след три дни, на мястото на къщицата с Герниката, лятната кухня, обора и плевнята стърчаха само кирпичени дувари сред черно пепелище. От пожарната казаха – късо съединение, инсталацията е на петдесет години. И така Тасо остана с един кат дрехи на гърба си, една запалка и един пакет цигари контрабанда, сандали на бос крак и една шапка, на козирката на която между две палми пишеше „Be happy“.
Вечерта го взе да спи у тях братовчед му Ханко, жена му Нуша изчисти собата на дедо Данко, пристроена към къщата откъм двора, застла му чисто, наля му прясна вода в каната и я покри с кърпица. После седнаха да вечерят с двете им дъщери Десислава и Михаела. Ракийката, салатката, попската яхния и тънко нарязаният суджук така му се усладиха, че не се сдържа и каза на домакините:
— По-сладко от човещината нема.
Така Тасо заживя у тях. Седмица, две, три – добре, ама човек и срам трябва да има. Та един ден, пак на софрата с неподражаемите манджи на Ханко, Тасо подхвана:
— Ей, хора, ще ида за некое време у Тинко Хондураса, да си починете от мен. Само че преди това ще ви нарисувам нещо на дувара. Ако не го харесате – сам ще го варосам, както си е сега. А?
— Само да не е нещо от модела на Герниката, че ще ми плаши гостите – засмя се Ханко.
— Нещо веселко да е, като за момичета – посочи Нуша дъщерите си. – Че е го, ще запрашат по градищата, само ще ги мислим…
Още на сутринта Тасо с количката прекара каквито материали му трябват от магазина на Владо, изми стената, шпаклова я и хвана четката. До събота стенописът бе готов и от дувара се усмихваха тихо и ведро Десислава и Михаела – нарисувани в цял ръст, Деси с пощенски плик в едната ръка, а с другата заслонила очите си и взряна нанякъде, в къса синя поличка и бяла блузка, а Мими в елегантна рокля, с обсипана с бисери миниатюрна бяла чантичка и също такива седефени обувки на висок ток. На кръглата масичка между тях под пищен букет от бели и червени рози откъм Деси се мъдреше биберон и бебешко шишенце с мляко, а откъм Мими – черна академична шапка с квадратно дъно и дълъг копринен пискюл, който тя докосваше с ръка. Хубави, та хубави – каквито си бяха де.
Освен Герниката до този момент Тасо Пикасото бе оцветявал стари снимки на деди и прадеди, бе рисувал лебеди и Леди, еленчета и Артемиди, червени шапчици и тилилейски вълци по таблите на спалните или креватчетата в детските стаи на съселяните си. Това обаче, което сътвори на дувара на Ханко и Теменужка, си беше изкуство отвсекъде, и домакините го оцениха много високо по общоприетия в Ъглен начин – опънаха трапезата, отрупаха я с мезета, наредиха шишетата с прочутата Ханкова ракия, сложиха Тасо на челно място, и се почна. Ханко дори изкара на дувара една лампа да осветява стенописа като се мръкна, защото хората и колите продължиха да пристигат и по тъмно да видят двете красавици.
На другия ден Тасо се пренесе у Тинко Хондураса, който кукуваше сам от дълго време и затова бе наясно, че като се умножи сиромашията по самотията става страшно, а пък с Пикасото си другаруваха от деца. Готвеха си на зареда кога какво – зеленият боб стана за бране, домати и краставици пълна градината, извадиха лука и чесъна и провесиха сплитовете да съхнат на сайвана, набраха джанки за два-три казана ракия, Тоно Трактора им даде един бидон меласа, че и захар не се наложи да купуват… Та животът към края на лятото потръгна, и тогава Тасо оправи стената на Тинковата къща между прозорците откъм улицата и пак извади сандъчето с боите и четките. Този път нарисува Тинко седнал на маса в рокерското си яке с черни кожени панталони и къси ботуши, пред него чиния с домати и краставици, а една засукана хубавица му налива в чашата от синьо шише, а той я гледа в очите. Не се разбираше коя е, ама личеше, че е спретната и шетърна жена. Тинко се просълзи, като се видя на стената в такава компания, и почти изхлипа:
— Ех, що ли не даде Господ… Ми коя е тая бе, Тасо?
Тасо не знаеше. Но когато Тинко след десетина дни отиде при братовчед си в Садовец за ден, а се забави седмица и след това се прибра с Моника, се разбра коя е. Не стана ясно обаче как така Тасо е предугадил, че тази вдовица, задиряна от всички самотни мъже в нейното село, пък и от околните, ще пристане точно на Тинко Хондураса, та да я нарисува на стената. А че точно нея бе нарисувал нямаше съмнение – не само профилът и рижата коса, но и късото яке и надиплената дълга пола бяха същите, с които Моника пристигна и слезе от ковровеца на Тинко. Много се хареса на картината, целуна Тасо по брадясалата буза и веднага се втурна да прави дом от запуснатата къща на Тинко. До седмица къде с ковровеца, къде с нисата на Ханко прекараха покъщнина и дрехи и каквото искаше да си вземе от къщата на нейните в Садовец, и животът за двамата тръгна уталожен и пълен.
Чудото често се преструва на случка от ежедневието, но така селото разбра, че Тасо не само рисува, но и пророкува в картините си. А когато през септември Михаела бе приета да учи българска филология в Софийския университет, а Десислава замина за Лондон и не се бави да се ожени за един стабилен българин там, това стана ясно за всички. Ако избързам с девет месеца напред трябва да кажа, че новото семейство се сдоби и с момченце, бойко и весело ъгленчанче-англичанче, което пък обясни биберона и шишенцето с мляко на картината. Сега вече селяните гледаха стенописите по друг начин, отгатваха скритите символи – писъмцето в ръката на Десислава значи, че ще пише на техните отдалече, академичната шапка на Михаела – че ще е първата, приета да учи висше образование от тяхното семейство, а когато след известно време видяха по телевизията елегантната ъгленска красавица на модния подиум в бляскава бяла рокля с обсипани с бисери чантичка и обувки на висок ток не остана никакво съмнение в пророческата дарба на Пикасото.
Още когато се върна от болницата след пожара Тасо с изненада научи, че негови приятели са започнали да събират пари, та да му помогне селото да се оправи след тази катастрофа. Даже в магазините бяха сложили кутии с прорез за монети и банкноти, върху които се мъдреше сътворен от Станой Скачката поетичен призив:
„Помогнете на Тасо Пикасото, ако носите в сърцето си доброто!“
А кой ще си признае, че не носи доброто в сърцето си? Та пускаха своята лепта всекакви. Но когато се разчу за пророческите картини на Тасо, разни хора започнаха да го търсят и да се пазарят с него – ела нарисувай нещо на дувара или на къщата, пък аз ще дойда като стане време да вдигаме твойта от пепеля. И на него това му трябваше – повлече сандъчето с боите – една седмица стои на скелето и рисува по къщата на Пело Пърлека в Шагерската махала, една – по дувара на Даката Тишлера в горния край, десетина дни – по терасата на Харами Куто, после при Цеката Пилото, при Слави Вътиша, при кой още… И другоселци се записаха да чакат, та да надзърнат в бъдещето през картините на Тасо Пикасото, защото кога е било хората да нямат нужда от добри пророчества било за тех си, било за деца и внуци…
А когато след време Пело захвърли бастуна и наистина заигра ръченица на сватбата на дъщеря си, както бе го нарисувал Тасо на картината, когато Даката Тишлера наистина смени древното балканче с японска малолитражка, както бе нарисуван, когато Куто ожени прекрасната си дъщеричка Камелия, на която всички викаха Карамелка, за сина на Пламен Пора – Ценко Клюсата, и стана ясно защо на портрета държи клюса, захапала бонбонче – вече никой не се съмняваше в дарбата на художника. Така Цеката, нарисуван с момиче като за него пред небостъргач от кошери не само си увеличи пчелина тройно, но се и ожени за женичка, работлива като пчеличка и сладка като мед, Слави се сдоби с въжделения мерцедес и стана началник във фабриката, а женските му истории се увенчаха с голямата любов. То за всичко едва ли може да се разкаже, а и надали трябва…
— Само това ще ви кажа –замязахме на Ермитажа! – обобщаваше случващото се Станой Скачката.
Къщите грейнаха, хората грейнаха. Доброто светеше от стените и дуварите, какво ще му се плашиш на бъдещето, като е го, нарисувано, изпипано, шарено и весело – пей, сърце!
А докато Пикасото се катереше по скелите и рисуваше, от цялото село на зареда другарите му изринаха пепелището, разградиха оцелелите дувари, складоха тухлите, изкопаха маза, биха плоча и започнаха да зидат новата Герника. Като от нищото се появиха и строително разрешение, и план, и хоросан, и цимент, и цигли, и баластра, и плочки, и ламинати, и теракол, и дограма – каквото трябваше, се появяваше на часа, Ханко под брезентовия навес врачуваше на чорбата, в герана мръзнеха няколко каси бира, работата спореше и за Архангеловден, когато е сборът на Ъглен, срезаха лентата. Отец Евгений отслужи водосвет, на трапезите се сбра цялото село, вятърът плющеше в трикольора на билото, беленската музика ситнеше ръченицата, а когато подкара Дунавското хоро на Дико Илиев, сърцата стигнаха небето.
А пред новата къща, пред новата кавър версия на Герника, завършена от Тасо едва снощи, Ханко го попита:
— Ей, Тасо, що си мисля, че къщата ти се запали заради тая картина? Друго не
можа ли да нарисуваш, ами пак тия чудовища. Не е ли те страх бе, човек?
На което Пикасото отговори:
— Свят е това, Ханко. В него и за чудовищата трябва да има място. Та да си знаят мястото, а не да скитат безразборно и да тровят живота на хората. Така ми се ще – всички чудовища да се струпат в тази картина, та во веки веков селото да пие от този свят само мед и вино, амин!