Д-р ХАСАН ЕФРАИМОВ е роден на 15 януари 1966 г. в с. Трем, Шуменско. Завършил е медицина в Медицински университет – Варна през 1993 г. През 1997 г. придобива специалност по акушерство и гинекология в Медицински университет – София. Работи като акушер-гинеколог в гр. Добрич. Автор е на романа „Метаморфоза“ – 2016 г., сборниците с разкази за Делиормана – „Дервишки караконджул“ – 2016 г. и „Събирачът на болка“ – 2017 г., а също и на сборниците с разкази на съвременна тематика „Паралелен свят“, „Изпращачът на души“ – 2017, „Възкресение“ – 2018 и „Графити“ – 2019. Стилът му се определя като магически реализъм, преплетен с постмодернизъм. Особена популярност придобива след разказа си „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“, посветен на трагедията в гара Хитрино. Участва активно и в обществения живот на страната. Ефраимов е сред създателите на социалния проект „Чудната градина“ за осигуряване на работа на лица с интелектуални затруднения в град Добрич. Това е инициатива на Фондация „Свети Николай Чудотворец“, на която Ефраимов е член на Управителния съвет. Авторът твърде успешно рекламира дейността на фондацията, осигурява средства и материали за съществуването ѝ и същевременно участва в ръководенето на самия проект.
Хасан Ефраимов е последовател на древно суфистко учение, разпространено по Североизточните райони на нашите земи, изповядващо идеята, че човек трябва да усети страданието още в този свят.

 
 
Не знам как попаднах пред магазина. Навярно съдбата е имала пръст, както хиляди пъти преди това, скрита, непредвидима, често и коварна, макар и да не вярвам в нея. Иначе, за какво бих отишъл в този край на града? Нямах никаква работа там, а колата сякаш ме отведе сама.
Магазин без никакви реклами, без разноцветни неонови светлини, премигващи в мрака. Невзрачен, едва ли някой би се престрашил да влезе в него. Предполагам и това привлече вниманието ми – на блясъка не би наблегнал само продавач, който е сигурен в това, което предлага. Някой сякаш натисна спирачката, а след това дълго стоях пред него и гледах към невзрачните витрини. Мръсни и неугледни стълби, покрити с напукана мозайка. От онези, които ги правеха едно време и бяха много модерни. Перилата – олющени, с лак надигнал се на люспи, между които се забелязваха дълги ивици по напуканото дърво.
Да, магазин замрял във времето, умрял някъде още в далечното минало.
— Кой ли би пазарувал тук? – изрекох и бутнах вратата.
Такъв съм – винаги се пъхам там, дето не ми е работа. Другите ще отминат, без да удостоят дори с поглед подобно място, но аз непременно ще се напъхам в средата на всяка една беля. Главата ми побеля, а да бягам от неприятностите така и не се научих. Навярно някакъв дух, покровител на любопитството се е вселил в мен. Седи си някъде там, разположен удобно в самата ми същност и по цял ден навива пружините на чувствата, търсещи неизвестното и непонятното.
Пристъпих в магазина и още на прага ме удари миризмата. Такава, каквато навремето излъчваха всички магазини в детството ми. „Магазин Минало“ – това пишеше на табелата над входа и наистина, очаквате вътре всичко да е смесено, навярно дори миналото и бъдещето, а то, всяко нещо на отделен рафт или щанд. Само миризмата е обща и нахлува в ноздрите. Та, може ли някой да раздели миризмата? Миризмата от миналото и тази, идваща от бъдещето.
И тогава го видях – будилника, който мама беше купила в детството ми. Един червен такъв. Остави го мама щастлива на бюфета и хукна при животните.
— И да не го счупиш! – предупреди ме преди да излезе, назидателно размахвайки пръст.
Разглобих го за норматив, за да видя какво има вътре. Направих го с ножа, отвертка нямах. Проблемът се появи, когато, зърнал малките цъкащи зъбчати колелца, реших да го сглобя преди да се е върнала мама. Когато се убедих, че пружините и чарковете никога повече няма да заемат местата си, просто затворих капака. Но мама ме усети – просто нямаше друг безподобен вандал в къщата, освен мен.
Та, същият будилник, заради който ядох тогава бой с метлата, стоеше пред погледа ми сега. Сияеше в цялата си красота. Навярно часовникарят все пак бе успял да го сглоби. Тогава мама сложи всички чаркалаци в една покривка за маса, награби я и хукна при него. На часовникаря чак му падна лупичката, която стискаше пред окото си при вида на съдържимото на покривката.
Е, не успя и той.
Пристъпих и неволно взех будилника в ръка. Цъкаше си... Поднесох го към ухото и се заслушах. Неусетно реалността се завъртя пред погледа ми. Незнайно как видях малката ни къщичка със сламения покрив. Мама нещо шеташе из стаята, татко, уморен бе заспал на дървения нар. Зърнах дори черно-белия телевизор, покрит с прозрачна покривка, за да не се праши. По радиото, поставено на дървена етажерка, свиреше народна музика. Рогозката изпращя под краката ми.
— Хубав е, нали? – изрече някой до мен.
Беше някакъв хиляда годишен магазинер, озовал се незнайно как на сантиметри от лицето ми. Облечен в синя престилка, целият прегърбен, ми се усмихваше дружелюбно. Притеснен оставих будилника на мястото му. Навярно сега щеше и да ми се скара че съм пипнал без разрешение експоната в магазина му.
— Отмерва миналото – изрече вместо това той.
— Моля?
— Никога ли не си искал да отмерваш миналото?
— Не съм се замислял. Може би, по-скоро бъдещето. И, как отмервате миналото?
— Как? С този будилник. Как би отмерил бъдещето, ако не си се научил да
отмерваш миналото?
— Научих се да забравям миналото.
— Ако нямаш минало, няма да имаш и бъдеще.
— Дали?
— Миналото от вчера е бъдещето ти утре.
— Преди да се родя, не съм имал минало, ала после имах бъдеще.
— Да, но след като умреш, няма да имаш бъдеще, а само минало.
— Миналото създава бъдещето, нали?
— Точно така. Болката от миналото се превръща в щастие в бъдещето.
— Мислех, че щастието от миналото се превръща в болка в бъдещето.
— Болка и щастие са едно и също. Двете страни на медала. Зависи от коя страна ще погледнеш. Така е и с миналото и бъдещето.
— Забравяме настоящето.
— Ако можеш да поставиш медала да стои на ръба си.
— Нима?
— Винаги гледаш или откъм миналото, или откъм бъдещето.
— Настоящето е сега.
— Вече не е. Отмина още преди да сте успели да го изречете. Когато решите да направите нещо, то е бъдеще и веднага след това става минало. Затова настояще няма. То е измама.
Реших повече да не споря. Явно човекът пред мен бе спец по въпросите на миналото и бъдещето. Нищо, че не признаваше настоящето. Вместо това се заех да разглеждам магазина.
Сандъчета с пирони, различни размери, от малки до големи. До тях маркуч, навит подобно безкрайна змия. Платове на дебели топове, поставени върху тезгяха. Така, както стояха в детството ми. Не знаех, че още се продават. До тях телевизор. И, о, ужас, черно-бял. Та кой би си купил подобен телевизор при толкова много плазми наоколо? Огромен телефон с шайба.
— Нов модел – изрече продавачът.
Неволно бръкнах в джоба си и опипах смартфона си. Беше си там. Не се заблуждавах.
Нататък бяха разположени огромни фотоапарати, напъхани в черни кожени калъфи, сметачни машини, големи колкото куфари. А..., грамофон! Ако някой все още знае какво е. По-нататък видях истински компютър. Заемаше място, колкото диван.
И тогава изведнъж разбрах. Надписът не лъжеше. Наистина бях се озовал в магазин „Минало“, който в настоящето се намираше в джоба ми.
— Една мастичка? – предложи ми изведнъж прегърбеният продавач.
— Защо не? – страшно много имах нужда в момента от това. – Ами клиентите?
— Да сте видели някой да пазарува минало?
Седнахме зад тезгяха и си наляхме от замръзналата кристална течност.
Хиляди пъти бях след това в магазин „Минало“. Стана ми навик неизменно да се отбивам там, почти всяка вечер. Не си купих никога нищо. Минало не се купува. Ако го направиш по някакъв начин, то няма да е истинско, а ще е лъжовно. Просто стоях там, и се наслаждавах. Дали ми липсваше бъдещето? Мисля, че точно от него бягах. Бъдещето, което идваше неумолимо. Щастието от миналото, което лека-полека се превръщаше в нещастие във връхлитащото бъдеще.
Докато тази вечер не се прибрах в празната къща. Посрещна ме тъмнината. Дълго седях пред зеещите врати на гардероба.
После зачетох писмото:
„Тръгвам си. Край! Повече не мога. Всяко търпение си има своя предел. Така и не порасна. Чаках го толкова дълго. Отдавах всичко на това, че си малко по-особен, писателите сте такива, нали? Всички наоколо ми казваха, че не си наред, но аз не им обръщах внимание, докато не разбрах, че си останал някъде там, в миналото, забравил, че има настояще и бъдеще. И този магазин... Как ти дойде изобщо идеята да ме лъжеш точно по този начин? Магазин „Минало“... Та, поне от 10 години на това място има огромен търговски център.
Аз ти прощавам за всички лъжи, които ми изрече в миналото и искрено ти желая най-накрая да намериш своето щастие в бъдещето, без мен. Сигурна съм, че е някъде наоколо и те търси и то. Но ти не ме търси повече! И моля те, вземи порасни накрая.“
Оставих писмото на масата и се запътих към колата. Кучето изскимтя щастливо.
— Ти оставаш тук – изрекох и пришпорих двигателя към магазин „Минало“.
Нямаше го! Наистина, на мястото му се извисяваше огромен търговски център. Дълго стоях на празния паркинг. Дори не се сетих да угася мотора.
— Молът вече не работи, господине – изрече някакъв охранител с палка в ръка –
Заповядайте утре.
— Откога е тук този магазин? – успях само да попитам.
— Да видим... Аз работя тук от 10 години, но той е поне от 12-13.
Не изрекох повече нищо, а поех към изхода. Тогава го видях – скромен некролог, забоден с кабърчета на едно дърво.
— „ Днес се помина миналото...“ – беше изписано на него под черно-бяла снимка на жената, която обичах толкова дълго време.
Прибрах се.
– Ще ядеш гранули – наредих на кучето – Аз пък ще ям препечени филийки. Както в миналото, когато бях дете, както в настоящето, както ще е и в бъдещето. Ще ги поръся с малко олио и после червен пиперец. Какво, оплакваш ли се? Аз не се оплаквам. Каквото дойде... Нали знаеш? Съдба, минало, бъдеще... Всичко е преплетено, приятелю, и миналото винаги отлита нанякъде. Ще се преборим отново. Казвал съм ти, че сме родени победители. Дано не е прибрала и кухненския плот. Да видим как се включва сега това чудо на техниката.
Напълних кана вино и седнах на любимото си място – на пода, срещу камината.
Пролетта вече бе дошла, но вечер в гората без да се припали, не става. Първата чаша вино глътнах на екс – не търсих никаква наслада, никакъв вкус. Насладата дойде после, когато виното уби вкуса в душата ми. Същата съдба последва и втората чаша, както щеше да се случи и с третата, и с четвъртата.
– Стига си гледал към чинията ми, де – смъмрих кучето по някое време – Аз гледам ли към гранулите ти? В този живот всеки в моята чиния гледа. Трябвало да порасна. Разбра ли? Ще порасна, ама трябва да се науча на лъжа, на измама, на подлизурство, да крада и да грабя... Ха-ха-ха... Представяш ли си да отида и да се моля на някой? За нещо..., което е от техния свят. Напечатайте ми книга... Ха-ха-ха... Да бе... Назначете ме на работа. Ха-ха-ха... Че, на кого е потребна работата им? Да си я наврат в.... Да порасна... Но ти щеше да си се гътнал, глупако. Та, порасналите ближния си не поглеждат, убиват...
По някое време се домъкна моят приятел, караконджула от гората.
— Бях в миналото – изрекох и на него.
— И аз – отвърна безсрамно оня.
— Идвам от там.
— И аз.
— Но аз все още съм там.
— Докторе, а случайно да се намира малко винце в това твое минало?
— В миналото, не. Но в настоящето се намира. Ей..., налей си.
— Няма ли да се караш?
— Не.
— Тогава, не ща. Така не е сладко.
— Ми, не пий тогава, охлюв. Да не те карам насила.
— Е, как така няма да пия?
— И си замети космите, които ръсиш постоянно.
Преполовихме и втората кана.
— Знаеш ли защо не успях да порасна? – изрекох, прегърнал караконджула.
— Защо – питаше и той. Сякаш го интересуваше.
— Загубих се... Обърках посоките. Минало, настояще и бъдеще са преплетоха.
Безкраен лабиринт. Хората, които не знаят, че има посоки, само вървят напред. Но как да го направиш, като виждаш всичко? Днес съм тук, утре някъде в миналото.
— Забравяш настоящето, приятелю!
— Настояще няма! Всичко е само минало или бъдеще.
— И бъдеще няма.
— Да, всичко е минало вече.
Там, в детството си разглобих будилника, отмерващ времето. Изкормих го, изтърбуших го! Колелцата му полетяха в забвението. Времето умря тогава. Не можах да отмеря миналото. Тогава, как сега да отмервам бъдещето?