Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ВЕЧНИТЕ ДУМИ"

ВЕЧНИТЕ ДУМИ

ИВАН СТАВРЕВ е роден през 1940 г. в гр. Варна. Завършва Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на стихосбирките „Утро над Девня“ (1971, в съавторство с Кольо Севов и Иван Арнаудов), „Девненско ято“ (1979 в съавторство с Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов), „Шепа пръст“ (1994), „Най-красивият брод помежду ни“ (2000), „Лирика“ (2002) и „Другото име на виното...“ (2005), „Продължение в отвъдното“ (2010), „Наутилиус“ (2013), която е отличена с голямата награда за литература „Варна“ 2014 г. Негови стихове са награждавани на различни национални и регионални конкурси – конкурс за поезия на в. „Полет“ (1981), блицконкурс „Кремиковски сияния“, първи конкурс „Любовта, без която не можем“, ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на тв MSAT (2003-2004) и др.
Съвместно с Руми Пенчева издават сборниците „Дъх на вечност“ (2014), „Виното и хляба си за мен“ (2015) и „Свещеният Лотос“ (2016) „Моите Харпии“ – е последната му самостоятелна книга (2017).

„Своеобразната философия на поетическия език у него конституира думата като отблясък на божественото начало, като „сянка“ и „огледало“, непрекъснато бягащо отражение, което поетът упорито трябва да следва, осъден да гони непостижимото му съвършенство…“ – Ангел Дюлгеров.

 

ОЧАКВАНЕ

Ще дойде Август. По Илинден
морето ще напомни пак за себе си.
Ще изрисува образ свиден върху пясъка,
вълна ще го обсеби.
Ще възкреси надеждата погребана,
ще я издигне пак на гребена
на тия залинели дни,
в които вече нищо,
нищо не кълни.
Рибарите ще теглят тежки мрежи.
Ще ги очакват на брега разнежени
жени с издути от надежда пазви
да ги завари утрото непразни.
И Богородица лозите ще облъхне; с тънки пръсти
ще позлати налетите зърна, ще ги изпъстри.
И сладък, лепкав дъх на мед
във въздуха край нас пчели ше носят.
Натежали,
строени в свой исконен ред,
поели като за обред,
ще се надигнат птиците и в изнемога
върху крилата си, като скрижали,
на юг ще понесат небето, слънцето
и нашата тъга по лятото, и нашата тревога
от внезапния, а всъщност неотменен полет;
и нашата надежда, че ще ни има тук
при тяхното завръщане на пролет.
 

 

ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ

           На Г. Венин

Вече не помня. Какво ли не бях!
Бях Морякът, Певецът-строител, Мечтателят.
Бях Гаврош – на барикадата пях!
Бях на „Арго“, преди да го спуснем от стапела...
На пияния кораб се спусках във трюма
и бързо излизах на мократа хлъзгава палуба,
дето вятърът свиреше песен, пронизан с хиляда куршума...
Бях на вахта – на пост денонощен.
Два делфина летяха след мен и ми носеха пощата.

Всичко бях! И не вярвах, че вече на заник,
когато с оранжеви пламъци
слънцето пали в душата ми спомена,
пак ще поискам да бъда Великият Гетсби.
Оня Мечтател,
оня Влюбен и Луд,
който,
минал през ровове, ридове, рифове, преспи –
пак е готов да обърне за Тебе света.
Стълба в небето до Теб да издигне –
там – до олтара ти звезден!...

Ако можеш – върни ме
във Бездната...
 

 

ВЕЧНИТЕ ДУМИ

Топлите слънчеви дни
Този тъжен септември
В аванс ги измолих от идното лято
Дано пък тогава Те срешна
По тънката,мократа ивица.
Някак с надежда да ме огледаш
Да ме откриеш..
Да ме извикаш..
Огледай се, ела прегърни ме!
Покрий ме с солени целувки
От горе до долу, гушни ме и тъй остани!
Просто нищичко на глас не изричай!
Пей песента дето с тебе измислихме…
Пяхме и чакахме...
Полудели от страст...
Нашата нощ
След нея да тръгнем
Ръка за ръка.
Дали по пътеките тайствени
В тези нейни небесни селения
Ще срещнем изписани
Нашите думи..
За вечност?


 

ПРИБЛИЖАВАНЕ

Далечен кучешки лай бродира
ноемврийската нощ
и я подрежда.
Той със странни пунктири трасира
моя път към съня и не губя надежда
в този сън да те срещна.
Този лай прави нощта по-човешка
и ни сближава.
„Някой ден ще се върна!“ – ми каза с усмивка накрая.
Още търся пътека към тебе и сякаш
знам, че там ще ме чакаш.
Или аз, от съня си обсебен,
ще те чакам да влезеш
прегърнала топла завивка и кажеш:
„Тази нощ
ще се гушна при тебе.“

 
 

МОСТЪТ

Не е ли срамно това, Господи,
че учим география не от атласите,
не по време на туристически походи
през върхове и планински проходи,
или от експедиции в джунглата и пампасите,
а от сводките за изкланите и избитите
при атентатите и конфликтите
в боевете при Буковар и Прищина.
Не е ли страшна тази истина –
децата ни ще научат за нравите на съседите
не от Нушич и Андрич,
а от грозните репортажи в медиите.
Че новият безумен масов гроб
е грозна бездна,
за векове погълнала копнежите на милиони –
сред нивите в стърнището –
да няма тел бодлива с зейнали окопи,
където се търкалят трупове
наместо снопи.
Да няма спорни граници,
ботуши подковани, прашни, празни каски
и пробити снимки във изстинали шинели,
разкъсани от парещи шрапнели..
И..., помогни – децата ни
да не запомнят спорни граници
и да не учат никога
за... грозните балкански
кланици.

И само вечер, от китарата събрани,
да виждат под небесната камбана
над Динарите и над Балкана звезден
на Андрич „Мостът“ от звезди извезан.
 

 

ЖАЖДА

И се къпехме в тази река от приятелство вечно пияни.

Кой измете града от приятели?
Прежадняло торнадо ли пие пътеките?
Аз умирам без тези води! Не разбрахте ли?
О, едва ли сега за това ще се сетите!
Днес се търся по пустите, бавните друми.
Поздравявам ръждивите стълбове.
И така ми е вяло и сиво, и тъпо е
в този град, който роден нарекох.
Който населих с приятели, срещи и думи.
Някога толкова весел и слънчев, и...свиден.
Вчера в него за мен любовта си отиде.
Той в сезона на дъждовете се оказа безводен.
В най-голямата жега – студен.
Затова ми е сухо и пясъчно
във очите…
И помръква в зениците блясъка.
И е жалко сега, и е тягостно,
че в дните на голямото пълноводие,
не отворих бутилка приятелство,
за да гръмне сега ...
И тръгнат реките на мойте приятели...
Чак тогава – безплътен, нестроен и...тих
ще се мярне в небето намек за стих.
А сега, в този град обезлюден, безцветен
ми е все така сиво и сухо в сърцето.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево