Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПЕЙЗАЖЪТ НА БОРИС ДЕНЕВ И ПОСВЕТЕНИТЕ НА НЕГО РАЗКАЗИ-ИМПРЕСИИ"

ПЕЙЗАЖЪТ НА БОРИС ДЕНЕВ И ПОСВЕТЕНИТЕ НА НЕГО РАЗКАЗИ-ИМПРЕСИИ

Д-р АНА КОСТАДИНОВА е родена във Велико Търново през 1988 г. Завършила е специалност Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2017 г. защитава докторат по Българска литература (Литература за деца и юноши) към същия университет. Автор на статии и рецензии в различни специализирани издания и научни сборници. Има издадена една книга – „Сънят на инфантата. Посоки на антинормативизма в поезията за деца на НРБ“. Интересите ѝ са в областта на литературната теория и критика, на българската литература и изобразителното изкуство.

 

Творчеството на Борис Денев е белязано от впечатлителността и личните изживявания на художника, предадени както в пейзажи, така и в портрети и рисунки, тематични фигурални картини и батални платна. За последните без съмнение помага опитът му като доброволец в Балканската война – участва като санитар в 20-ти пехотен добруджански полк. Неговата работа в сферата на изкуството познава и положителните отзиви, и репресивните мерки срещу неактуалните и „неудобни“ за социалистическия реализъм теми. Малко известно е, че Борис Денев често е посягал и към перото. Именно заради публикуваните във вестниците „Слово“ и „Зора“ фейлетони попада в затвора след 9 септември. По-нататък пак ще се върне към писането, но вече в други жанрове. Независимо от тези полюсни оценки, талантът на Борис Денев го откроява сред видните представители на художническите среди още в началото на ХХ век, заедно с неговите събратя по призвание Райко Алексиев и Никола Танев. Любопитен факт е, че с тях създава филма „Коварната принцеса Турандот“, чиято поява красноречиво говори за търсенията на автора, за склонността му към експерименти с различни изразни средства на визуалните изкуства. Борис Денев показва разнопосочни интереси – знае се, че се е увличал и по музика, и по авиация. Докато специализира в Германия живопис, става дори член на Мюнхенската комисия по авиация. Художникът смело се впуска в различни сфери на естетиката и знанието, воден от безпределната си творческа енергия.
Огромното любопитство към заобикалящия го свят прави възможни одухотворените визии на родното пространство и в частност на родния град. За него той казва: „Намирам, че Търново е най-живописният град в България, който със своята странна природа ми е правил дълбоко впечатление още от детинство. От родния си град съм направил, може би, около 2000 пейзажа, но всякога го виждам пак нов и всяко ново посещение е свързано с дълбоки преживявания от природата около тоя град.“ Не само географските особености привличат твореца с красотата си. Хълмовете сами раздвижват градския пейзаж, изграден в съзвучие с тях. Всяко кътче в Търново е къс история, а за изкушения художник летописец няма по-въздействаща представа от тази за природно даденото, наситено с минало пространство, което е попило драматизма на едни от най-значимите събития в хода на времето.
Характерното за града устройство намира своя естетически завършек в платната на Борис Денев, който има специално отношение към превръщането на построеното в памет и културна ценност: „Архитектурата, поради своята вечност и монументалност, стои на първо място между всички образни изкуства. Тя е най-мощното средство, чрез което народите завещават на бъдещите поколения своите копнежи, своите идеали и своето величие. И в архитектурата с поразителна яснота е отразен духът на народите.“ А духът на Търново носи спомена за царствените личности на владетелите, за вражески нашествия и страшни кръвопролития, романтиката на любовни истории, превърнали се в легенди, както и за духовния разцвет, белязал Средновековието. Затова и всеки тон или творческо решение са подчинени на един основен замисъл – „да се улови и изрази родното, българското в пейзажите“1. Такъв стремеж е характерен не само за творчеството на Борис Денев, а обхваща културните търсения на 20-те години, когато се заражда движението „Родно изкуство“. Макар и не като член на създаденото през 1919 г. дружество със същото име, художникът използва за „сюжети“ родната земя и градове. Той избира тези, които носят типично българското и са просмукани от народния бит и история.
Душевността на тези пейзажи Борис Денев разкрива чрез тяхното „поведение“ при различните атмосферни условия и фази на денонощието, когато се проявяват като загадъчни, забулени от снежната покривка, като наситени с драматичност под ярките тонове на лятното слънце и огнени залези, или с тишината и покоя на пастелните цветове в прозрачни привечери.
Погълнат от размислите за рисуването и проблемите на пресъздаването на бързо променящата се природа, Борис Денев си служи разточително с нюансите, които трябва да предадат точно тези преходи в метаморфозата на околния свят, за да оставят след себе си не толкова конкретните образи, а чувството, накарало автора да избере съответния отрязък от действителността.
За тази идея свидетелстват и разказите-импресии на художника, написани след пребиваването му в Македония през 1942 г.2 От тях личи колко силно Охрид и Охридското езеро са запленили твореца. Градът и езерото проявяват своя изменчив характер, подложени на вечната борба на „две хали: югът и северът – южният и северният вятър“. В съзнанието на автора се отключват митологичните представи, свързани със стихиите, които менят колорита на видяното: „Тогава небето потъмнява, ниски мъгли пълзят по Галичица и езерото придобива ту зелен, ту тъмносин, ту сив и тежък, куршумен цвят“.
Изборът на Борис Денев да изобразява дадено място никога не е случаен, той е резултат на дълго вглеждане и търсене, за да „пресъздаде живота на природата“3. Градовете, които рисува – Пловдив, Самоков, Белоградчик и т. н. – са представени чрез „специалните“ за тях места, които имат културно измерение в родното съзнание. Затова и „Охрид зиме“ започва с преклонението пред св. Климент, чието „велико дело“ и „велик дух броди от векове тук, по тия свети места“. За художника е важна тази невидима духовна енергия, която не може да бъде проумяна, но трябва да бъде почувствана в платното. Старинността на църквата на св. Климент я прави още по-интересна, заради непреходността ѝ във времето – „стои от хиляди години над Охрид“. Контрастът, търсен винаги от автора, е постигнат чрез противоположното впечатление, което буди Самуиловата крепост. За разлика от църквата, оставяща усещането за покой и безвремие, крепостта е „настръхнала“ и „страшна“, входът ѝ „прилича на тъмно, извадено око, което гледа далеч над езерото към св. Наум“. Пейзажът, описван от Борис Денев в разказа-импресия, се разкрива постепенно чрез изобразителните планове като изразни средства, с които е свикнал да си служи художникът. Текстът позволява и определянето на съвсем конкретни времеви ориентири – става дума за състоянието на природата няколко дена преди Никулден. Така авторът ни показва противоречията в естеството – вижда първо пролетен пейзаж, вместо очаквания зимен. Окото на твореца описва посредством цветовете променливите фази на природата, като започва от цялостната представа и се движи към отделните нива на изображението. Тръгва от задния план (от „венеца на планините“, облачето в небето и гледащата крепост към св. Наум) към предния (където е повърхността на езерото). А това, което ги свързва, е „жалният писък на чайката“, заела междинното пространство „под стръмните скали, над езерото“. Усетът за композиция проличава и в този словесен пейзаж.
Според твореца местността придобива магически свойства, наблюдавана при залез. Освен цветните си, почти психеделични превъплъщения, тя като че ли създава и звукови халюцинации с необяснимото бучене, което чува художникът. Тази загадъчност се поддържа и от „свещената“ тишина, настъпваща след него, ненарушавана дори и от чайките. Затишието бележи само един кратък момент. Одухотворената природа бързо показва променливия си характер и в следващия миг наблюдаващият вижда как буря слива небето и езерото в едно. Донякъде парадоксално, но именно това плашещо завихряне на всичко едно в друго и едно около друго, представя идеята за хармоничността на битието. Когато горният свят се изравнява с долния, с отвъдния, човекът може да се почувства безтегловен, освободен от своите представи за край и начало, за време и пространството, за да отвори сетивата си и да разбере тайните на всемира, неограничаван от разума и неговите познавателни критерии. Съвсем естествена изглежда вече и появата на св. Никола със северния вятър, който да върне познатия ход на нещата, влачейки бялата си брада.
Виталността на охридския пейзаж Борис Денев постига и чрез цялостното усещане, което придобива за града. Празникът на св. Никола, покровителят на охридчаните рибари, представя колоритния събирателен образ на тамошното население. То се весели с песни и танци, чиито европейски и ориенталски мотиви напомнят вечната разкъсаност на Балканите между Изтока и Запада – постоянното лутане и припознаване ту в едната, ту в другата култура. Художникът показва как силата на балканския дух и усетът за значимото в живота са превърнали изкуството на песента във форма на общуване – така контактуват местните и изразяват чувствата си на взаимност. Говоренето чрез смисъла на нейните думи идва да покаже едно мислене в образи, което измества битовото и преходното, за да се докосне човекът до безсмъртието чрез словото. Разказът на Борис Денев представя принципното разбиране за жизнеността на изкуството, за твореца изобщо. Независимо дали е художник или певец, той намира начин да се себеизрази и да направи и околните съпричастни.
Оразличаването на Охрид от всяко едно друго място на земята става и чрез традициите и обичаите на празника, с които градът придобива индивидуалност. Съпоставката с приготвяните ястия има същата цел – „Вместо шаран, на Никулден охридчани ядат печена, голяма пъстърва-зимница. Защото шараните се появяват напролет, чак през месец март“. Тези на пръв поглед незначителни детайли, които изглеждат по-скоро като културологични особености, придават на словесния пейзаж самобитност, която по-късно ще се „изпише“ върху рисуваните.
В следващия текст на Борис Денев езерото се явява вече своеобразна граница между двата свята – водния и небесния, чиито „общества“ приютява и храни. Именно на тази гранична повърхност се развиват „драматичните“ отношения между птиците и рибите, които художникът наблюдава. Видяното и описаното от твореца напомня много на дърворезите на нидерландския художник Мориц Корнелис Ешер „Въздух и вода І“ и „Въздух и вода ІІ“, изобразяващи равнопоставени и огледални птици и риби, чиито форми постепенно преминават от едните в другите. Сходството при двамата автори е в мисленето не само на образите като такива, а и превръщането им в своеобразна среда. Така е при Ешер, т.е. част от птиците (които са бели) се явяват среда за рибите (които са черни) и обратно. Същата картина създава и словото на Денев. Така на принципа на контраста и противопоставянето се получава цялостната представа за сливането между външното, пейзажа, и неговите живи поселници.
Многобройните патици, събиращи се в езерото, което никога не замръзва, символизират неспирния ход на битието, чийто кипеж е ненарушаван от временната негостоприемност на природата. То се случва въпреки всичко. Съмнението, че животът продължава и е непобедим, се поражда у разказващия единствено при първото впечатление от ранната утрин, когато въображението му подменя действителността с невъзможни полярни картини. „Високите, островърхи ледени блокове“ обаче се оказват заблуда на сетивата – топлите пари, огрени от слънцето, само изглеждат като „полярно море“.
Въвличането преди всичко на възприятието в чудодейния и вълшебно изменящ се свят на творческото виждане, прави картините на художника (визуални и словесни) пълнокръвни, лишени от прекомерната обмисленост и суха разсъдъчност. Подчинени са повече на интуитивно познатото. Особеното разбиране на твореца за изобразяваните обекти спомага за тяхното пресъздаване не с фотографска точност и подражателност на формата, а чрез образа, който са придобили в собственото му съзнание. Макар че рисува изцяло по реалистичен маниер, Борис Денев разкрива невидимата същина на естеството. Тя е придобила ясни очертания, открити чрез сетивата на художника. Затова лаконичният му език в импресиите, взема под внимание цялостния „живот“ на езерото – с неговите обитатели и „халите“, които го променят. Търсеният ефект не се състои в това пейзажът да има характера на отпечатък от действителността, а да покаже, че езерото трябва да бъде преживяно в неговите денонощни превъплъщения. Благодарение на дълбочината в описанието, имаме усещането, че заставаме мислено до художника, наблюдавал измененията от прозореца на хотелската си стая и гледаме с него.
Езерото носи и идеята за изначалното творене, свързано със създаването на водата, докато земята е вторичното образувание, към което е привързан човекът. От там хората могат да видят само повърхността на онова, което наричат битие. Да познаят малка част от него, ограничавани от човешката си същност. Затова човекът творец иска да намери продължението на стихиите у себе си – да съчетае елементите на въздух, вода и земя, защото за него те не са просто физически явления и химически съединения, а живи и мислещи. Ето защо и пейзажът трябва да носи заряда на първотворенето, усещането за хармония и единство, предадени от чувствителността на художника създател.
Особен интерес у автора будят жгаребите, които от всички описани видове патици, единствени са се сдобили с ореола на „чуждост“ и мистериозност, защото „идат кой знае от къде“. Затова са им приписани някои отрицателни човешки черти – наречени са „екплоататори на труда“, но са носители и на романтиката на дълго пропътували и преживели: „На крака на една жгареба са намерили пръстен, поставен в Русия“.
Ролята на художника се състои в това постоянно да „превежда“ трескавите и набързо създадени от природата картини, чиято величественост не позволява прякото ѝ възприемане и разбиране от хората. Творческата личност е призвана да улови убягващите на погледа състояния. Силното бучене, което известява за настъпващата кратка буря, извиква „човеците-рибари“, за да получат очаквания от езерото-море дар. Изхвърляните от бурната вода грунци, стават повод за стълпотворението на брега. Неслучайно авторът е обърнал внимание на вкусовите качества на отделните видове риба в езерото, защото те са „едно от най-големите му чудеса“. Затова и толкова му се услажда тази картина на „езерото около вълнолома“, превърнато в „рибена чорба!“, докато „гребат рибарите с мрежените лъжици и сипват рибата в кошове!“.
Въображението на автора често заменя растителните с животинските природни форми и обратно. Това е израз на живото му и асоциативно мислене, склонно да очуднява действителността. Още в спомените за Търново откриваме: „Билото на Картала се очертаваше върху фона на небето като огромен кит...“. От прозореца на родния си дом младият творец наблюдава „петела“, който всъщност представлява планинско възвишение, оприличавано от фантазията на Борис Денев на птицата. Словото на художника утвърждава тази склонност към уподобяване, която му помага да вижда природата в разнообразни превъплъщения. Вгледан в „тъмно-кафявите пространства“ на Охридското езеро, той вижда водорасли, които обаче постепенно приемат образа на „кафяви облаци във водата“. Подобни асоциации са родени от поетичното му светоусещане. Действителността разкрива загадката на интересното оцветяване на плитките места с присъствието на малките, „колкото кибритена клечка“, риби. Те са наречени разсад – децата ги ловят „с мрежени гребла, подобни на ония, с които ловят пеперуди“. С такова сравнение си служи и в края на „Охридското езеро зиме“: „На плашицата никой не обръщаше внимание, хвърлиха я на земята и газеха по нея. Кеят се покри с изхвърлена дребна риба, като че земята беше покрита с окапали през есента върбови листа.“
След края на бурята, природата утихва и се връщат тишината и безвремието: „Преспи сняг засипаха пътищата в планините и Охрид остана откъснат от света“. Тази затвореност на града свива пространството до околния, видимия свят. Носи забрава за външното и осигурява отделянето от битовото. След като рибарите са си отишли, мястото се изменя, знаково маркирано е с отсъствието на хората. Светът приема първоначалния си облик преди появата на човека.
Останал е само художникът, символно отъждествен с бога. Неговото присъствие в белотата на снега насочва към чистотата на платното, върху което самият той ще създава светове, и в които ще засели човешкия дух.
Вероятно силното усещане за непосредствено преживяване на природата, заложено в произведенията му, е донесло на Борис Денев славата предимно на художник пейзажист. Неподправеното чувство на възторг от всичко, случващо се около него, налага концепцията за жизнеутвърждаващата енергия на неговото творчество – образно и словесно. Наречен е „един от най-вдъхновените тълкуватели на родната природа“, защото още от рано е гледал с очите на художника, чийто поглед не просто се взира в природата, а прозира отвъд нея.
 

Ползвана литература:


1. Михалчева, И. Борис Денев. С., 1964.
2. Терзиев, Г. Паралелни портрети на Борис и Славка Деневи. Годишник на университет „Проф. Д-р Асен Златаров“ Бургас, 2006, т. ХХХV (2).



Бележки:

1. Михалчева, И. Борис Денев. С., 1964.
2. Става дума за двата разказа-импресии, публикувани последователно във в. „Зора“: „Охридското езеро зиме“, в. Зора, бр. 6771. от 10. I. 1942 г. и „Охрид зиме“, в. Зора, бр. 6767 от 11. I. 1942 г.
3. Терзиев, Г. Паралелни портрети на Борис и Славка Деневи. Годишник на университет „Проф. Д-р Асен Златаров“ Бургас, 2006, т. ХХХV (2).

 

"Боят при Арабаджии, Добруджанско", рисунка молив, ХГ-Добрич

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево