МИХАИЛ ГРИГОРОВ е роден е през 1951 г. в гр. Средец, Бургаска област. Завършил е висшето си образование във Висшия машинно-електротехнически институт – Варна, специалност „Съобщителна техника“. Работил е в Метрополитена на София. Публикува стихове от 1972 г. в централния и местен литературен печат. Издал е стихосбирките „Междугария“ – 1989 г., „Начала на любовта“ – 1991 г., „Стихопрози“ – 1995 г., „Корабна статуя“ – 1996 г., „Крила на сезоните“ – 2005 г. и „Езически празник“ – 2007 г. Живее и работи в София като журналист. Член е на Съюза на българските писатели.

 

ГЛУТНИЦА

        На Иван Цанев


Безчестието е в кръвта ви и глутническия нагон.
Не пожелавам аз смъртта ви, но вие искате кордон
отново около поета, различно мислещ и щастлив,
ала от грижи и несрета до днес едва останал жив.
На него аз му пожелавам да бъде жив, да бъде здрав,
да заживее до забрава, да върне светлия си нрав
като поезията светъл, която той написа сам,
през всичките години дето не е тъкал на чужди стан.
Това на вас ви се зловиди, слуги със робски идеал!
Като черупките на миди сте глухи вие. Като кал
сте услужливи и до днеска във тъмните си светове.
Щом трябва някой да се плеска – безчестието ви зове.
Не знам такава аз заръка от майка или от баща.
Добре ще бъде да замлъкнете, зашийте мръсните уста.
Голямо зло сте всички вие, че и срамът ви е голям.
Не знам с какво ще го измиете, не знам – не искам и да знам.

 

 
ВЕЛИКДЕН

Душата ти светла живее на слънце,
в душата ти топла покълва и зрънце
от нежност и ласка, отломъче истина,
сред всички лъжи, сред лъжите неистови
на хора лъжливи, на хора продажни,
на алчни безумци и злобни бездарници...
Ти си росата във светлото утро,
ти си реката на моите чувства.
Аз съм торнадо от гняв и безкрайност,
само във космоса вижда се краят.
Аз съм неистов и сам, и различен,
даже понякога на човек не приличам.
Разярен от скудоумието и глупостта
си мисля за твоята нежност и красота.
Обичам гърдите ти – горещи преспи,
където затъвам в нежната неизвестност.
Обичам бедрата ти в здрача разтворени –
като подвижни мостове над река.
И навлиза в любовното поречие корабът,
нагазил дълбоко в талвега на страстта...
 

 

РУСЕ

Тук има всичко за любов голяма –
жена, река и залез тъмно-ален.
Тук има всичко за любов различна,
за нови светове и за величие.
За истинско духовно извисяване,
в което жива музика звучи.
Край теб да свирят светлия Вивалди,
да те пронизват трели и лъчи.
Река и есен. Въздухът е бистър
и напоен с възвишени хармонии.
И улици, покрити с жълти листи,
в една архитектурна космогония.
И словото се ражда като звук
и като багра – край река могъща.
Душата си не можеш да загубиш тук,
защото красотата тук е същност.
Тук същността тече като река
и истината се възражда във картини,
рисувани от детската ръка,
или от мъдрост, трупана с години.
Тук има всичко за любов, която
като съдба ще донесе реката.
Ще донесе и залез тъмно-ален,
и самота – като любов голяма.


 

ВЪЛНИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО

        На Сашо Серафимов
 

Спокойно бе морето отначало –
чертата на брега е тъй спокойна.
Навярно от удавници преяло,
или пък се отпускаше от зноя.
Припомнях си смокиновите сенки.
Замайва ме смокиновият мирис.
На слънцето и хоризонта верен
с веслата си оставях светла диря...
Представях си, че с рибите живея –
във тяхното дълбоко хладно царство.
Слова дочух отнякъде – елейни,
разкошни като редки морски дарове.
Морето се надигна като живо,
до хоризонта с развилняла плът:
Вълните на познанието ме заливаха
и лодката заплашваха да потопят.
 

 

БЛЯСЪК НА ЛЮБОВ

Аз препускам по ръба на камата –
ту – блясък омраза, ту – блясък любов.
Аз препускам по ръба на съдбата,
нося се като вълчи вой.
Колко залези в тая душа.
Колко заливи опустели,
колко утрини занемели
от една нажежена маша...
Тъмни рани и коловози –
моите белези тъмни ме водят.
Между небитието и битието
е моят живот свободен.
Между небитието и битието
опустява коловозът на моя ден.
Толкова си далече, че ако сметна –
ти си на цял живот далеч от мен.
 

 

МАЛКА БАЛАДА ЗА ЗДРАЧА

Пристъпва бавно конят престарял –
най-смутното и скръбно време – здрачът.
Предчувствие, че близък е умрял
и с тая вест към мене някой крачи.
По пътя пак съзирам капки кръв –
каруците се връщат от лозята.
На гроздобера сладостния лъх
ме плисва от нозете до главата.
Пчели кръжат, чертаят ореол
над сенките. А дядо ми е слязъл
и пеш върви. В чакълестия дол
аз виждам как каруците премазват
пчелите. И затъпкани в праха
умират те над капки сок. Във здрача
подтичвам аз, задържам си дъха
и зад приведения гръб на дядо плача…

 


СЪЛЗИТЕ НА ПОЕТА

(Цвете, което майка ми посади в градината)


           На Ася
 

Защо изпратихме и дървения стан в музея?
Разнищиха се нищелките и кросното на живота се разви.
Отиване и връщане, и падане и ставане –
совалката разнесе цяла епопея.
Пораснаха душите ни,
оная пъстра черга под нозете ни се сви.
Оная пъстра черга, шарена като поляна,
направена от пъстрите парцалчета на дните сговорчиви,
оная пъстра черга с майчина любов тъкана,
разстилам, аз, за да походиш върху нея докато сме живи.
А този стан потракваше с години в долната ни стая
и нощем тайно си говореше със стария чекрък...
Въртеше се чекръкът до главозамайване,
опъвахме във сънищата на мечтите дряновия лък...
А сутрин слънцето слепеше с бляскавата си омая,
на дъжд миришеше измитият и спретнат двор
и от прозорците на сгорещената ми стая
аз виждах къщите, гората – целия простор.
Ела и виж с очите си ти тази красота,
виж във градинката до жълтите лалета
цветчетата със снежно-бяла, звънка белота
и се порадвай на сълзите на поета...