СЕРПИЛ ДЕВРИМ е родена в Истанбул. След завършването на гимназиалното си образование в същия град, за известно време се установява в Канада. Дълги години работи в областта на външната търговия. Публикува поезия и проза в турския литературен печат и в Канада. „В изгрева съм“, „Пътят свършваше“, „Половината“ са част от поетичните ѝ книги. Прозата ѝ намира израз в сборниците с разкази: „Женски истории“, „Като водата“ , „Жените на лилавата азбука“. През годините се изявява като водещ редактор на редица телевизионни и радио-предавания в Истанбул, ангажирани с правата и свободата на жените. Стиховете ѝ са преведени на английски, немски, френски и арабски език. Серпил Деврим е член на турския ПЕН клуб в Истанбул.

 

Из „СТИХЪТ НА СТОТНИЯ ДЕН“
 

лозарю, гласа си за небето вързах, изтрий смъртта
тази нощ съм каменоделец, гласа си за небето вързах

очите ми издялаха всичко, каквото им тежи –
навалицата отвън, безлюдието ми отвътре
очите ми изстъргаха полека
огорчената от живота моя част
стърготините изсипах на градския площад
и се изгубих – няма как някой да ме види

чирак съм в каменната си епоха, гърч в гръдния си кош
израствам в калфа в ковачницата
в лястовиче крило се сбират греховете на езика ми,
бронзовата епоха е моето майсторство,
предизвиквам дявола с вътрешния си чар
лепкаво, горчиво ведрό в геран без кобилица съм

 

лозарю, гласа си за небето вързах, изтрий смъртта
каменоделец съм тази нощ, гласа си за небето вързах

издялах всичко, което тежеше на езика ми
седем ризи смъкнах от гърба на камъка
душата му до седмо коляно изкормих
пепел от уханни рози изсипах от полите си
за да извадя на показ кресливата си чувствителност
и да я поверя
в ръцете на един неопитен музикант

издялах и пречистих земята от мръсотията й
в тясна линейка с широка душа заби камбаната
сирената неистово зави
а в гърлото ѝ беше залък –
костелив орех
за притча подходящ, на истината – противостоящ
застана там този вик, дързък съблазнител беше

лозарю, гласа си за небето вързах, изтрий смъртта
каменоделец съм тази нощ, гласа си за небето вързах

няколко са въжеиграчите, припрени, забързани –
нахълтва бесният, ликът му обхожда пода;
там са влюбени и разлюбени – всички до един в амнезия,
всеки от тях с голям като пещера череп
бих жонглирала по въжето, но се забих в пода
плътта и кръвта ми, и паметта ми си мислеха
че няма да усетя удара
в длетото ми блесна радост от това пречистване

лозарю, гласа си за небето вързах, изтрий смъртта
каменоделец съм тази нощ, гласа си за небето вързах
издялах душата си, естествено отваряйки рани
отболяват така, също както и хората
гладът остава
ненаситен

 

Стиховете преведе КАДРИЕ ДЖЕСУР