СЕЛВЕР АЛИЕВА е родена в гр. Кубрат. Има една издадена стихосбирка „Очите на тъгата са зелени“. Омъжена, има двама сина. В момента живее във Франция. „Писането на стихове е необходимост за мен – казва Селвер – както и четенето на романи. Вярвам, че книгите превръщат света в едно по-красиво и по-поносимо място за живеене.“

 

* * *

Не съм това, което виждаш.
Не съм това, което бях.
Развързвам тънките си нишки
и правя хвърчила от тях.

Напускам тъжната си същност.
Променям всички правила.
Не мога вечно да се връщам
към сън, във който съм била.

В света на думата обичам
снегът е разтопен.
Нещата, към които тичам,
са вече тръгнали към мен.
 

 

* * *

Отричаме си вчерашните страсти,
делим каквото може да се раздели.
Нещата бавно сменят стойността си,
сърцето е различно от преди.
 
Посоката, в която си вторачен,
е може би единственият брод.
Това, което няма да си кажем,
не е ли също форма на любов?




ТРЯБВА ДЪЖД

Чувство, за което няма дума,
пълен безпорядък във ума.
Точка, след която си изгубен.
Тишина насред шума.
 
Ехо от тъга е август,
сякаш омагьосан сън.
Всичко, от което си избягал,
може би не е било, не знам.
 
Болката, която си изплакал
надали ще свърши изведнъж.
Някой се разделя с някой,
трябва дъжд.

 


* * *

От мисълта по-дълга нишка няма,
и по-невидимо от утрешния ден.
След няколко въздушни ями
животът е преподреден.
 
От повече слънца едва ли
вселената ще натежи.
Това, което сме раздали,
изчезва, утре не важи.
 
От падаща звезда по-ярко
е ехото на премълчан куплет.
Нататък всичко е без мярка
и чака да го извървим със теб.

 


* * *

Пристанища със водораслени коси.
Неустоими хоризонти.
За онова, което си,
се плащат неустойки.
Защото не изричаме на глас
това, което днес ни разболява,
се ширнаха пустини между нас.
Не е раздяла, не. Не е раздяла.
Не е възможна никоя дъга,
ако преди това не е валяло.
Хиляда синоними на тъга
напомнят колко дълго съм живяла.




* * *

Крилете обясняват само себе си,
а не това, което е небето.
Едва ли ще остане неусетено
това, което крият дъждовете.
 
Керваните на любовта преминаха
през дългата пустиня на сърцето.
Не е написана до края книгата.
Останаха неща – недадени, невзети.
 
И колкото тъга да съм изписала,
от всяко междуредие любов струи.
Защото знаеш ли, любов е имало
преди самата думичка „любов“ дори.
 
 
 
 
* * *
 
Отломки от невидима разруха
са думите, които пиша.
След тътен сетивата ми са глухи.
През точки на калинка дишам.
Неделя, пълна с пролет
и с люлякови аромати.
Животът ни отрежда роли
на влюбени, на непознати...
 
Олекваме с каквото ни е взето.
Природни някакви баланси.
Да имаше език сърцето,
да изговори болка, страсти...
А то мълчи, брои наум със мене
нещата, от които се отричам.
След всяка маргаритка съм спасена –
обича ме, обича ме, обича...
 
В ръкава на април е скрит
студът на цялата планета.
Докато преброим до три,
неделя е градина със лалета.
Дали със птици или без
е ехото на думите безсмъртни?
Така сме се ранявали до днес,
че ни е страх да се прегърнем.
Април е със дантелено небе.
Блестят зелените му дрехи.
И уж едно-единствено море,
а всеки е море за всеки.
 
Завлича ни вселенският порой,
минутите изтичат ли, изтичат.
А в някой град (незнайно в кой)
едно сърце не знае още, че ще ме обича.
 
 
 
 
* * *
 
Сякаш съм до коленете в слънце
и не съм изгаряла преди.
Сякаш нещо хубаво ме търси.
Много дни живеят във един.
 
Сякаш пролетта започва
някак си от мойте рамене.
Сякаш се обичаме нарочно
в ъгъла на този хубав ден.
 
Сякаш и април не е съгласен,
с теб да сме невидими сега.
Сякаш сме на друго място,
в приказка, но без тъга.
 
Ти ли ме целуна по косата,
че изчезна дългият ми мрак.
Тъй се е разлистила липата,
сякаш няма нищо с тъжен край.