Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: С ДОБРУДЖА В ДУШАТА"

С ДОБРУДЖА В ДУШАТА

ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ


Сбогуване с Генчо Златев

/23.05.1939 – 19.06.2019/
 

За него словото на песента извира от нашепванията на вятъра, на птиците, житата и клоните на дърветата. Книгите му са съкровищница на емоциите и преживяванията, на вълненията и тревогите, на гнева и вика на съвременната душа в началото на 21-ви век в България, в милата и свещена земя на Добруджа.
Човекът Генчо Златев достигна и прехвърли вазовската патриаршеска възраст, но си остана момчето от селото край морето. Журналист и поет, агроном и баща, той завинаги пренася през годините любовта си към Дора Габе и Йордан Йовков, на добруджанеца от миналото с пословичното му трудолюбие. Неговият човек е скроен по мащабите на необятното – с гласа и благослова на господаря на Земята, на радостта от поредната божествена плодовита година. Често пъти връх в душата на поета вземат гневът, тревогата и болката от социалното неравенство, което засилва сатиричното начало. Стих и слово, стил и творчески инвенции са омесени в артистичното тесто на майстора на словото, за да се родят звънките, благозвучните думи изпод перото на един от най-благите наши събратя по духовност и душевност.
С Генчо Златев и цялото му семейство имам щастието и радостта да се познавам няколко десетилетия. Засилиха се срещите и разговорите ни на прехода на двата века. Той завинаги ще остане в паметта ми със забързаната юношеска походка, облечен с пардесюто и баската на главата. Лицето му често сменя маските – от внимателен слушател до грейнал в усмивка от разказаната или чутата история. Макар и по-голям от нас, Генчо Златев живееше с нашите Бохемски вечери, с издаването на вестника, а по-късно на списанието на Сдружението. В последните десетина години той се сприятели с Пенчо Иванов, белетрист, и така се роди творческият тандем – Генчо и Пенчо. С омая следях разказаното за поредните им пътувания, но за всичко това е документалният разказ в последната юбилейна книга на Пенчо Иванов – „Тандемът Генчо-Пенчо“ от март тази година. След 1989 година настъпи невероятен естетически импулс на вдъхновението на Генчо Златев. По едно време той работеше като нощен пазач и след всяко дежурство носеше четири-пет нови стихотворения, които настояваше да прочете. Спомням си гостуванията ни в Бургас, Шумен, Добромирци. Там неговите свежи и лекокрили класически или свободни стихове, звънки изповеди печелеха бързо почитатели. Антонин Горчев, председателят на Сдружението в Шумен, цяла нощ не се отдели от него, възхищавайки се на тази волност в песенното начало, в стиховата оркестрация и богатата метафорика на изповедите му. Смятам, че Господ запази и съхрани нашия Генчо Златев с наградата да прехвърли Иван-Вазовото патриаршеско дълголетие, за да изпее песните си, да се радва на любовта на читателите си в България и чужбина.
Синовни са откровенията на автора на „Храмът на земята“ , родени от спомените за майката и бащата, за селото в равнината и до морето. В този „селски свят – застинало махало“ се ражда видението с майката, която слиза от небесното царство, за да погали своя син /„Бащината къща“/. Родното село Видно е тази митична „спасена птица“, а познатият „блуден син“ носи своята вечна вина за „първородния грях“, както е при човека от елегиите на обичания Димчо. Богато и трайно, дълбоко и безкрайно е богатството да си у дома, както е при патриарха Вазов, а при Златев това е и ширналият се безкрай на нивите и полята. Творческата линия Ботев и Вазов, Дебелянов и Дора Габе е толкова нежна и дълбока, красива и вечна, а при Златев тя е безбрежна като зрелите жита на скъпата ни Добруджа. Родното дарява песенника с ятото от чучулиги, с „тези песнопойци на полето“, а мелодиката им той превръща във висш критерий за стих и песен. Красиво и уникално е продължението на вечната притча за Адам и Ева, но в нов прочит. Те са в основата на великото чудо на зачеването на друг и достоен живот на сеяча, човека на труда и на успеха, както е в романа на Йордан Йовков „Жътварят.“
Богатият и основният образ в естетическото пространство на нашия съвременник е Добруджа. Тя е изградена в зрялата традиция на приказника Йордан Йовков, а при Генчо Златев тя е окъпана, лъчезарна и неповторима с багрите, усета и виденията на художника. Равнината е библейската Земя, космическата лелеяна райска градина, наситена с живот, красота и вечност. В тази идилична картина младото жито „вдига ръст от семето“, гроздето „се пени и във бъчвите лудува“ , а оплодената Майка Земя „отново едри хлябове сънува.“ Нейният стопанин, „вечният жътвар“ е любимият Йордан Йовков, който насели вечните добруджански степи с добротворци, а неговият смирен ученик добавя, че „Добруджа, целуната от Бог,/ все тъй е хубава и плодородна.“ Учител и последовател избират да създават притчи за това, което го няма, липсва в живота и обществото ни. При тях това е друга и различна Добруджа – иреална и предсоциална, в която животът е древен, първичен и божествен.
Недялко Йорданов, Христо Фотев и Петя Дубарова превърнаха темата за Бургас в духовна енергия и светлина в литературната ни национална карта. По стъпките на класиците Йордан Йовков и Дора Габе, на романиста Ивайло Петров и техните последователи Драгни Драгнев, Елка Няголова, Камелия Кондова, Петранка Божкова и Генчо Златев извайва картините и краските, поставя живописните и графичните ракурси на духовните пространства на Добрич, желан и мечтан. Естетическото въображение на този наш поет е богато на пищни сцени и картини, които са населени с плодородие, хармония и опиянение. По улиците на този стар и нов град под ръка се разхождат Йовков и Деспина, картина, която ни отвежда назад във времето преди век. Рушат се границите на времето и двамата са вече наши съвременници, неотменна част от духа на градската ни култура и общност, която с обич се опитваме да съхраняваме. В стихотворението „Добрич“ градът е извисен в пространствата на фантастичното и приказното, за да го видим в поантата на текста като „Слънчев кораб в море от пшеница!“. Метафората е красива и романтична. Ето я магията на артистичността да откриваш и да доближаваш делничното и празничното, познатото и желаното, което го могат само малцина. Съвременното, актуалното излъчване на града като духовност откриваме в стихосбирките „Бохемски вечери“ и „ Един Пегас, двама ездачи“. Миновото кафене в Стария Добрич в продължение на години бе, а и ще продължава да бъде център на новото и различното, на творческото и неочакваното. В двата текста поетът с елегантността на шаржа и закачката, на хумора и вица умело гради образите на своите приятели и близки, които се стремят да създават съвременно изкуство, а предпремиерните срещи се превръщат в откровен разговор за достойнствата и постиженията, но и за още суровото, което задължително ще се работи, за да се стигне до истинското, до стойностното в изкуството. Очаквам след години новите поколения с любопитство да се вгледат в тези образи, в които се смесват сериозното и фарсовото, закачливото и неочакваното, където отсъстват грубото и елементарното, завистта и злобата. Имената на художниците се превръщат в образи, в истории и съдби, които са част от романа на културния живот в Добрич в последните десетилетия. Естетическата аналогия и препратка е към романа „Път през годините“ на Константин Константинов, но вече за друго време, пространство, дух и отношения. Със запазване на мярата в сравнението новото при Генчо е в Алековото хумористично чувство, в артистичната енергия да се радваш от направеното и постигнатото от своя събрат по дух и перо. Третият значим знак в образното богатство на Града е в „тандема“ Генчо-Пенчо. Той се роди пред очите ни на празничното събиране за Коледа, когато шеговито и мъдро бате Генчо възкликна: „А, така, има Генчо, ето го и Пенчо, ставаме Крачун и Малчо!“ Героите от анекдотите се втурнаха в живота и се превърнаха в културна значимост на града. Най-после поетът, сатирикът от Видно се усмихна широко и гордо заяви, че вече си има изпълнител на творбите. Адвокатът Иванов и Златев се превърнаха в добруджанското продължение на хумора и закачките на Енчо Багаров и Георги Парцалев, на Стоянка Мутафова и Георги Парцалев, но в нов вариант. Двамата се наложиха като любимци на добричката публика.
Заредиха се рецитали по стихове на Генчо Златев, Иван Атанасов и Валентин Чернев, за да се стигне до кулминацията в екипната им дейност. За юбилея на своя приятел Пенчо написа и издаде книгата „Тандемът Генчо и Пенчо“, 2019 г. С желание и радост в душата се работи върху моноспектакъла в концертната зала на Младежкия център. Празникът бе всеобщ, с букетите, адресите и радост в очите на двамата за дългогодишната им творческа работа, която доставя „естетическо блаженство“/ Владимир Набоков/ на културната общественост на града ни.
Генчо Златев е верен на зрелите традиции на Ботев, Алеко и Георги Кирков, на тези майстори на сатиричното начало, когато в обществото има трайни и злокобни метастази, бацили като завистта, омразата, гнева, грубостта, насилието, бедността и се стигне до престъпността. Няма място за фалш и розови очила, гневът придобива гражданска енергия и сила на изобличаването, свалянето на маските на съвременните продължители на байганьовщината. В стихосбирката „Кисели усмивки“, 2001, най-често няма място за артистична закачка, а ужасът смразява кръвта от жестоките сцени на бедността и глада, на социалното разделение, които за пореден път народът на България трябва да преживее. Така понятията „демокрация“ „реформа“, „промяна“, „Европейски съюз“ се превърнаха за гражданите на страната ни в отблъскващи маркери на грабителството, лъжата, измамата и алчността на новите политици, които побързаха да станат герои и поредните афери с имотите и вилите за гости. В това сатирично и саркастично пространство е водеща богатата на изобличителна енергия дума „срам“. Редят се картините на мизерията, глада и болестите, с просяците и обидния живот на пенсионерите. Снизен е съвременният българин от „вечният жътвар“ до бедняка, който живее „Сред кръвожадни вълци и лисици,/във лапите на ненаситна сган.“ Оживяват като във филмите на италианския неореализъм на Фелини сцените на деморализацията и на антихуманизма в началото на 21-ви век по нашата земя. Картините са смразяващи, графични, изчистени до кокал в цялата им суровост и автентичност, както е при „слънчевото дете“ в цикъла „Зимни вечери.“
Господ си знае работата и делата. Прибра достойния си последовател, ученик, търсач на Вярата, Надеждата и Любовта. Отпусна му време за радости и успехи, за трудности и изпитания в семейството, в обществения живот, избра и го благослови да пише, да пише и да ни извисява с. прозренията си Дойде времето Той да премине браздата и да се отвори вратата, да се влезе в другата стая, където сигурно го чакат до майката, бащата, роднините и близките още учителите и приятелите. Те са толкова много. Дълго и с любов ще разговаря за Йордан Йовков и Дора Габе с колегата си от в. „Добруджанска трибуна“, с летописеца Йордан Дачев. С мъдреца Ивайло Петров ще си припомнят за Добруджа преди, след раждането и смъртта. С Иван Атанасов пристрастно ще спорят за тайните на поезията. С Кольо Чалъков – за Бога и живота, за доброто и смирението и т.н. Когато са свободни и имат време за раздумка, той ще присяда до Ботев и Вазов, до Алеко и Елин Пелин, дълго няма да се откъсва и като Калмука ще стои до Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Пеньо Пенев, Дамян Дамянов. Знам, че Той ще им бъде отличен слушател, но и любим гост, защото със стиховете си ще им разкрие своята и нашата Добруджа с нейните достойни, истински хора и стопани, но и ще има болка от неправдата и алчността, но така е в съвременна България, така и по добруджанската земя.

 

 
ПОЕЗИЯ НА ГЕНЧО ЗЛАТЕВ


ПИШИ, ПЕРО!
 
Кажи, перо, защо пак заора
във нивата, в която никне песен?
И пак на тема Йовков ти избра
във тази тиха ноемврийска есен.
 
Когато младо жито вдига ръст
от семето, заровено в браздите.
И в скромните си къщички от пръст
са скрили свойте лъкове щурците.
 
Когато грозд от лозе и асма
се пени и във бъчвите лудува.
Когато оплодената земя
отново едри хлябове сънува.
 
Земята равна, старият Балкан
ръце са сплели във прегръдка здрава.
Един вълшебник с името Йордан
в небето на България изгрява.
 
Слова реди със патос несравним
пред святия олтар на красотата.
До него са Люцкан и Серафим,
човешката любов и добротата.

Пиши, перо! За Йовков с много жар.
И сплитай стих за него. Нямай мярка.
Защото в мен върви един жътвар
с направена от Господ паламарка.

Защото в мойте нощи, в мойте дни
проблясва спомен като златна буца.
Запрегната, не спира да звъни
една Салияшарова каруца!
 
 
 
 
СПАСЕНА ПТИЦА

/посветено е на родното му село Видно/
 
Ти дълго си, приличаш на гердан.
Не мога с никое да те объркам.
Едно и също в сняг и по харман:
с дерето си, с баира си, със къра.
 
Прекрачвам прага като блуден син.
Отдавна ти ме викаш и ме чакаш.
Един е пологът, един, един,
във който си се пръкнал и изврякал.
 
Сърцето бие. Пак съм у дома!
Ту в ляво, ту във дясно то се мести.
Една е майката на таз земя.
Не може нищичко да я замести.
 
Държиш ме в безграничната си власт,
която никой друг над мене няма,
защото съм излюпен в тебе аз
и съм изрекъл думичката „мама“.
 
Светът се буди нов и променен.
Менят се хора, светове, морета.
Но ти оставаш винаги за мен
най-скъпото на цялата планета.
 
След време може да те няма тук,
че по земята броди вихър бесен.
Но ти ще бъдеш живо! Ще си звук
със коренче в най-нежната ми песен,
 
която ада ще превърне в рай
и ще опази името ти свидно.
И ще се носи в синия безкрай
като спасена птица: „Видно, Видно!“
 
 
 
 
СЪН
 
Денят ми е красив и лъчезарен.
Не е изсъхнал клон, а стрък зелен.
О, Господи, така съм благодарен,
че прати снощи мама ти при мен.
 
Поспря се старата и ме огледа.
Разпита за това, за онова.
Изрече тихо: „Добра среща, чедо.“
Погали ме по снежната глава.
 
Постави почерняла перустия
на сливата под цъфналия дал.
Наготви ми най-вкусната яхния,
каквато цяла вечност не съм ял.
 
И невъзможното, възможно стана.
Превърнах се отново във момче.
Във палавник с обелено коляно.
Под ризката си със едно щурче.
 
Прескачах плетища, дувари лесно.
Бях пролетен, отвътре и отвън.
Не бях нагазил във дълбоки преспи.
Благодаря за хубавия сън!
 
 
 
 
“АНТИМОВСКИЯ ХАН“ ОТРОК ЗАЧЕНА
 
Сестри и братя по перо, щастлив съм.
Възторг ще пръсне моите гърди.
Порой от дива радост ме залива,
че вестникът ни скоро ще роди.
 
“Антимовския хан“ отрок зачена.
Левент в снагата – стръкче от шибой.
Пече се вече във пещта червена.
И в близко време ще извряка той.
 
Не може да не радва новината.
И да греят нашите очи.
Че вместо вестник вече по земята
списание ще шляпа, ще търчи.
 
Летим напред по светли коридори,
към нови хоризонти – все напред.
Сдружението ни вълните пори.
Кормилото държи ербап Съвет.
 
Набъбва нов самун върху жарава.
Дъхти на топъл хляб от край до край.
За кой ли път ни убеждава,
че Добруджа е благодатен край.
 
Земя е тя – божествена, голяма.
Безбрежно, плодородно ширине.
Така е, мили мои, грешка няма.
Очаква ни наскоро кръщене.
 
Достоен повод за купон ще има.
От питиета ще направим пир.
И ще окъпем Сашо Серафимов –
брашняния ни вожд и командир.
 
Навлезе ли в зенита си софрата,
Така ще сторим и със Драгомил,
че все е със мотика във ръката
премахва плевел, корен и бодил.
 
Талант е Драго с мирис на бохемство,
критик, наш тамада и доайен,
владеещ думите до съвършенство,
издънка, ученик на Демостен.
 
Какво, че името ще бъде същото –
близнак и брат с „Антимовския хан“?
Списанието е просторна къща,
грамаден кораб в кипнал океан.
 
Огромен е, големи мрежи влачи.
Запрегнати са хиляди коне.
Заглавката е плод на Краси Бачков –
перо и четка и какво ли не.
 
Сами сме си ковачи на съдбата .
На огъня сме сложили тиган.
Затуй на крак! Острете си перата
за стих, за проза, за дебел роман.
 
Включете се, използвайте момента,
опнете струни като никой път!
Ще се кокорят в Европарламента,
ще цъкат със език, ще ни четат.
 
Ще ахка Брюксел, цял ще се люлее.
Ще ни фиксира с поглед отдалеч.
Разбрал, че тук не само хляб вирее,
а клас налива и славянска реч.
 
За гърлото написаното грабва
с заряда си, с човешката любов.
В основата си Йовков, Дора Габе,
Славински и Ивайло Петров.
 
Светлее ярко, не заспива „Хана“.
Хоро се вие и се вдига тост.
Търчи Сарандовица с пълна кана,
с любов и хубост черпи всеки гост.
 
Прогнозата не бива да ви стряска:
Ще стане личност нашето „дете“!
Със три ръце светът ще ръкопляска,
ще го разлиства и ще го чете.
 
Със вас ли съм, с бакъра пия вино.
Летя към бъдното със щур експрес.
Да бъдем в спойка, да сме все дружина.
За новото издание: „На екс“!
 
 
7.02.2009г.
Ротари клуб
гр. Добрич
 
 
 
ОРИСИЯ
 
Не считам, че ще кажа нещо ново,
но тази мисъл мира не ми дава,
че със труда си те са във основата,
в темелите на моята държава.
 
Пари немъчени със пръст не листят.
Не купонясват във шикозна зала.
Писателят, учителят, артистът
са все девета дупка на кавала.
 
Духовното у нас не е на мода,
че словото не носи тлъсти сметки.
Затуй и Дебелянов още броди
из София със скъсани подметки.
 
Духовното е колело без шина.
Разсъхнато е, пукнат грош не струва.
По-евтино е от парче сланина.
Не се котира и не се купува.
 
От него режем кървави парчета
и със години вече е нефела.
С културата закърпваме бюджета,
а влакът ни ръждясва във тунела.
 
При тази грозна сцена за България,
която в мен клокочи и се пени
като вулкан Везувий във Италия.
Не мога да отмина Пеню Пенев.
 
Какъв живот, каква съдба,
да нямаш пукната стотинка
За порция шкембе чорба
И хляб поне една осминка.
 
 
 
СРАМ
 
Бушува болка в моите гърди.
И ще заплача всеки миг.Защо ли?
Една жена насред града седи.
Протегнала ръка за помощ моли.
 
Ухае на изпечено тесто.
До баничарницата тя е седнала.
Оклюмала – попарено листо.
Измъчена, съсухрена и бледа.
 
Очите й – угаснали слънца.
Самичка е, без време остаряла.
А сигурно е раждала деца.
И песни над креватчето им пяла.
 
Ръка със нокът черен, овъглен
във шепа свита. Празна. Нищо няма.
Все същото е. Всеки божи ден.
Не свършва тази нечовешка драма.
 
Расте срамът, превръща се във грях.
Градът е сякаш празна трапезария.
С душата си погледнах и видях,
че вместо нея, там стои България.
 
 
 
 
ЕДИН ЖИВОТ НЕ СТИГА
 
Не ходя бързо, бори ме умора.
Че много път съм вече извървял.
От мелница се връщам, мили хора!
И затова така съм побелял.
 
Наследството си скромно и велико
не бих сменил за злато и пари.
От мама наследих една мотика.
А тати със вършачка ме дари.
 
До мене винаги е бил на стража
заветът на предци и на деди.
И няма как със гордост да не кажа:
опънал съм осемдесет бразди.
 
Орах на нивата, орах на листа.
Със тази орис кретах цял живот.
И съвестта ми като сняг е чиста,
че дните си замесвах с моя пот.
 
На крачка съм, на крачка съм от мрака.
Пресъхва изворчето ми на дните.
Благодаря ти, слънце, че ме чакаш.
Най-скъпи са на залеза лъчите.
 
Знам, бурята и мене ще прекърши.
Но моля те, гали, топли дървото.
Понеже още всичко не съм свършил.
Все още имам диалог с перото.
 
 
Най-хубавата песен ще оставя
да я изпее волна чучулига.
Не ще успея всичко да направя.
Че кратки сме. Един живот не стига.
 
 
 
* * *
 
Не ме смущава пряспата в косата.
И нито, че съм посев осланен.
Защото съм със лято във душата.
Защото съм сред Добруджа роден.
 
Макар и побелял ще грабна лира.
Ще пея за жита и за любов.
Разбира се, ако ме рецитира
двуметровият Пенчо Иванов.
 
Не ни плаши глад и жажда.
Че тандем сме с як аръш.
Който знайте, че се ражда.
На сто века по веднъж.
 
Няма гръм да ни прекърши.
Завист, злоба със вагон.
Нито пътят ни да скърши.
Ще препуска като кон.
 
С патос, със души лирични.
Агроном до адвокат.
По тегло, по ръст различни.
Ще сме живи в този град.
 
В тази равна шир, където
раснат слово и комат.
С Добруджа ще сме в сърцето
в този и на онзи свят.
 
Душа, недей да хълцаш и да хленчиш!
Тандемът ни от кремък е по – твърд.
„ Написа Генчо, рецитира Пенчо“
Ще бъде тук, ще свети и отвъд.
 
Че думите не ги ловят бесилки.
Живеят те на тленното напук.
Съседни ще са нашите могилки.
И в онзи свят ще сме един до друг.
 
 
 
НАДЕЖДА
 
Привеждам се надолу, губя ръст.
И се превръщам във безкрила птичка.
От пръст направен, пак ще стана пръст.
Ще духне вятър моята свещичка.
 
Но ме залива радост със ведро.
И прави сладки дните ми нелесни.
Бог сложи във ръката ми перо.
Самуни месих, но редих и песни.
 
И горд по пътищата си вървях,
че тази скромна дарба ме споходи.
Душата си във думи аз излях.
Помагаха ми Кирил и Методий.
 
Клони към залез вече моят друм.
И аз ще ритна своята камбана.
Не ми минава даже и през ум,
че може вечно тука да остана.
 
Ще се стопя, ще се превърна в мрак
във ранен ден или във вечер късна.
Но с плахата надеждица все пак,
че в някой моя песен ще възкръсна.
 
 
Подбор на текстовете – ПЕНЧО ИВАНОВ
 


ДРАГНИ ДРАГНЕВ
 
„СЛЪНЦЕ НАД ГЛАВАТА МИ КРЪЖИ
КАТО МЕСЕНА ОТ МАМА ПИТА...“
 
 
ПОЕТЪТ ГЕНЧО ЗЛАТЕВ завърши земния си път в град Добрич. Първата му книга „Пъпна връв“ се ояви късно, с появата на бели кичури в косите. В нея е събрано най-хубавото, най-яркото, злязло изпод перото. Той е сред малцината добруджански поети, свързани здраво с живота на равнината. В стихотворенията се чуват призивите и песните на орача, сеяча и жътваря, слети с гласовете на птиците. Пейзажът, близостта със земята, копнежът за обич и красота, слънцето и небесните стихии се втурват в този поетичен лабиринт.
Ден преди 24 май 2019 г. Генчо Златев стана на 80 години – една достойна възраст и празненство на духа. Той е мой другар, побратим и приятел отколе. Всичко на тоя свят ни свързва, особено мечтите и надеждите ни, а най-вече поезията и животописът. Свързва ни добруджанската земя, на която сме родени и проходили двамата, той – в село Видно, Каварненско, аз – в Добрич. Той познава по-издълбоко живота на равнината, защото е агроном поначало, дълго е крачил сред нивите като усърден и неспокоен стопанин, хвърлял е семена в пръстта, треперел е над тях, додето стъбълцата им тръгнат към слънцето. Трудът на земеделеца е радост и мъка, поезия и топла грижа за хляба. Остава да отвориш очи, сърце и душа и да наслагваш зрънцата на думите върху белия лист. Така агрономът и поетът живеят заедно.
През 2004 г. излезе книгата му „Сълза в огъня“. Стихотворенията в нея са обединени от общ и неделим сюжет – историческото минало на Каварна отпреди 130 години и неговото ехо в днешния ден на града. Ярки събития, незаличими в паметта на поколенията, обикновени хора и герои оживяват в лиричното пътуване на поета във времето. Дъгата на словото му отразява трепетите на сърцето и душата, възкресява гнева и болката, саможертвата и подвига в епопеята на каварненските защитници и борци за свобода. В тази необикновена поема изгряват светли образи и демонични видения на насилието и робството. В песенната реч бунтът на българската кръв издига мостове на любовта и братството, над които свети слънцето на спасения живот.
Основен мотив в тази стихосбирка е родолюбието. Тук чувството на преклонение пред падналите за свободата се слива с чувството на гордост, със силата и красотата на българския дух. Поетът реди стихове с възторг за добруджанската земя – тя е майка на борците и героите, тя ги носи в прегръдката си до последната им капка кръв и завинаги. Те умират за нея с обич, с достойнство, с признателност, че ги е отгледала и закриляла. Като свещен завет на дедите се извисява споменът за славното минало на България. Град Каварна – внушава поетът – е огнена частица и бурна вълна от миналото величаво, което не бива да забравяме. Като биография на славата и безсмъртието се откроява друга поетична книга на Генчо Златев – „Победни залпове“. Това е чуден лавров венец на мерената реч, посветен на героизма, подвига и саможертвата на българския войник. Документалният характер на изображението прибавя нови моменти и непознати до днес страници от драматичната история на Добруджа. Поетът пресъздава звездни мигове от фронта на войната през 1916 година, а посланията му звучат като предупреждение срещу насилието и ужаса на човешкото изтребление. Той рисува потресаващи картини, сред които изгрява ореолът на автентични образи, на войници, загинали за свободата на Добрич и Добруджа. Стихотворенията се превръщат в поеми, където сюжетите и събитията очертават една биография на човешкото величие. Имената на героите, възвисени от българския дух и лиризма на поета, още се носят от уста на уста днес, сто години по-късно, стават исторически знаци, живеят в паметта на села и градове из Добруджа и цяла България.
Ето я и книгата „Нежна клада“. Отново ни стопля обичта към родната ивица земя, към майката и бащиния дом, към България. Мирисът и въздишката на Добруджа, нейните небеса и сезони с големите изгреви и залези, всичко, което е колоритът и същността ѝ, прониква в книгата от край до край. Има например посвещения като „Тервел“, където четем: „Извира под нозете ти бразда“, или „Балчик“, където пробягват стъпките на пейзажната лирика: „Нощите се спускат по скалите с дъх на жито – тайнствени и лунни“. Във „Видно“ (родното село на поета) срещаме изповедния стих „За простора ти изпитвам глад…“, а в „Древна кръв“ признанието звучи като обет и молитва: „Изпепели ме цял, но нека в мен най-българското живо се опази…“. Завършекът на този цикъл е в „Болка“ – един тъжен портрет на днешния ден: „Българийо, за тебе ми е жал! Как стана тъй, че във калта загреба, че всичко в теб отива на провал, че носиш дрехи втора употреба?!“.
Интимният тон, любовната алюзия и лазурът на художествения образ са присъщи и на стихотворенията, посветени на Поезията, на всички, които възпяват Родината. Поетът страда за това, което люлее и тревожи днешния ни ден : бедността, духовната мизерия, протегнатата ръка за милостиня. Звучи тежкият укор на поета към Отечеството: „Пълзиш, а трябва да си връх голям. Забрави ли, че Левски си родила?!“. Преди да ни настигне този укор минаваме през идилични картини. Селото е хляб за душата на поета, като майка е свидно, а стихът го превръща в „къс земя“, която „гори с пламък упорит“. Идва и обобщението, произтекло от обичта към милия Добруджански край : „Слънце над главата ми кръжи като месена от мама пита...“
 

ГЕНЧО ЗЛАТЕВ е роден през 1939 г. в с. Видно, община Каварна Завършва гимназия в Каварна, а по-късно и Агрономическия факултет на Висшия селскостопански институт в София през 1967 г. , след което се завръща в родния край. По образование е агроном, но по душа си остава цял живот поет, влюбен в земята и безкрая на Добруджа. На нея посвещава и труда си, и перото си. Дълги години е работил като журналист във в. „Добруджанска трибуна“.Автор е на 10 книги с лирика и сатира. Член е на Съюза на българските писатели и на Сдружението на писателите в Добрич. Бил е член на редколегията на сп. „Антимовски хан“, издание на Сдружението на писателите в добруджанския град.

 

Генчо Златев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево