ЕФИМ УШЕВ е роден в Златоград през 1959 година. Завършил е гимназия в родния си град и Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Работи във вестниците „Родопски вести“ в Смолян (1985-1988) и в. „Рудозем“ в община Рудозем (1988-1989), основател и гл. редактор на „Златоградски вестник“ (1990). Съставител е на художествено-документалния албум „Златоград“ (София, 1986), в съавторство с писателите Станислав Сивриев и Вели Чаушев. Книгата му със стихове „Кръг“ излиза като „самиздат“ през 1992 г. През 2000 г. е сред съставителите на „Златоградски сборник“. Писмен възрожденски паметник от 1852 г. и фототипно приложение“(София, 2000), а през 2002 г. е съставител на фолклорния сборник „Златоградската народна поезия“(София, 2002), включващ 250 родопски песни от Златоградско-Неделинския регион. Нейното второ издание осъществи варненското издателство „Славена“ през 2009. През 2010 същото издателство издаде сборника „Станислав Сивриев в българската литература“, по повод 85-годишнината от рождението на писателя, под съставителството на Ефим Ушев. Също „Славена“ – Варна издаде и негова стихосбирка със заглавие „Аз съм“ (Варна, 2011). Книгата му „Изсуши ме, изгори ме…“. „Южнородопският български фолклор в Ксантийско“ излиза през 2012 г., а през 2015 и 2016 излиза трилогията за историята на Златоград и региона под общото заглавие „Златоградски страници“.
 

РОДОПИТЕ В СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ПИСМА НА ДОН АЛВИЗО ДЕЛ ГРЕНАДА, ОТ АРМИЯТА НА ФРИДРИХ БАРБАРОСА
 

Любопитни сведения за българите, съдържащи се в писма от времето на Третия кръстоносен поход, датирани от есента на 1189 г.
 
Наскоро, при едно от поредните ми ровения из архивите на НБ „Иван Вазов“ в Пловдив, в търсене на неизвестни страници от историята на Златоград и Родопите, случайно попаднах на много любопитни „средновековни“ писма, които неизменно привлякоха вниманието ми. Първо, защото в тях се споменаваха селища от един регион на Родопите, и второ, признавам, привлече ме името „Бонифаций“.


Истината е, че по това време в „Златоградски вестник“ редактирах и публикувах любопитни текстове на нашия краевед Величко Пачилов – за смъртта на Солунския управител Бонифаций, в които убедително доказвахме, че той е убит край златоградското с. Баните, Ксантийско, от местни българи. Това бе достатъчно споменатите писма да ме приковат в четене.
Каква беше изненадата ми обаче, когато разбрах, че всъщност не става въпрос за херцог Бонифаций Монфератски, управителят на Солунската област, когото нашите хора убиват в съседното с. Лъджа (Баните) край Златоград, в навечерието на похода на цар Калоян към Солун… А ставаше дума за испански монах в армията на рицарите, със същото име, по който авторът, дон Алвизо, се е надявал да изпрати писмата си до своята любима в Испания – донна Паула…
Ще си призная и нещо друго, което свърза в съзнанието ми тази архивна находка с моя приятел и дългогодишен сътрудник на „Златоградски вестник“ Величко Пачилов.
Беше една есенна златоградска вечер през септември преди няколко години, когато заедно с него и с другия наш приятел и златоградчанин – Вели Чаушев, бяхме седнали на чардака на Алешовските къщи в Стария град и от приказка на приказка Вели започна да ни рецитира едно негово любимо стихотворение, което сякаш пресъздаваше „едно към едно“ ужасната битка от писмата на дон Алвизо, които сега предлагам на читателите. Стихотворението е от Богомил Райнов и се казва „Тръбачът“, а Вели го изпълняваше вдъхновено, заразяващо и въобще – много забележително. Сред стиховете там са и тези:

„...Ята стрели засвириха
над нашите стълпени брони!
И наште мечове и копия се устремиха,
за да посрещнат устрема на враговете,
и въздухът натегна от метал
и от метални блясъци.
А аз, прицелен в слънцето, с пиринчевата
слънчева тръба тръбях тревога...
Но паднаха един след друг князе и рицари,
от стремената си политнали направо
в пропастите на смъртта, сред звън на брони
и сред бризги кръв...“

„Тръбачът“ е обемна творба, поема, и цялата е все в този дух, а Вели ни я изрецитира цялата. И ето, за тази среща с двамата видни златоградчани и за тези стихове ми напомниха части от писмата по-долу, които с удоволствие сега предлагам и на приятелите, и на читателите на сп. „Антимовски хан“. Защото сведенията за българите в тези писма са единствени по рода си от времето на Средновековието. Те са публикувани във вестник „Пловдив“, в четири последователни броя на 1936 г. (Има ги, но много съкратени и орязани, както разбрах по-късно, и в сп. „Родопи“, книжка ІV от 1978 г.)
До редакцията на в-к „Пловдив“ през 1936 г. ги изпраща един пловдивски монах от Ордена на капуцините, който по това време бил в същия манастир – „Санта Мария дел Соренто“ в Монтевидео, близо до Флоренция. Името му е Петър Селимов, с монашеско име брат Касиян.
Отец Касиян Селимов ги намерил в архива на манастира – писмата били много на брой, като всички били окомплектовани под заглавието „Сънища на Изток“. Превел ги от латински и ги изпратил до редакцията, но изглежда е подбрал само онези, отнасящи се до историята на близката на Пловдив родопска околност.
За останалите не знаем абсолютно нищо. Тези, с които разполагаме, обаче, по същество са един вид нови извори за Третия кръстоносен поход в българските земи в края на ХІІ в. – армията на Барбароса на път за Ерусалим минава и остава временно в Пловдив, като преди това го опожаряват. Остават тук през времето от октомври 1189 до януари 1190 г. Писмата на испанския рицар дон Алвизо дел Гренада се съхраняват, както казахме, в архива на италианския манастир „Санта Мария дел Соренто“, в градчето Монтевидео. Четирите писма на испанския рицар от Гренада, написани през късната есен на 1189 г., са уникални извори за историята на Пловдив, Асеновград, Родопите и Бачковския манастир, за хората, обитавали ги по това време.
Първото от четирите му писма е озаглавено „Писмото по Безръкия от Филипополи до Гренада“. В него се дават безценни етноложки сведения за бита на българите от планината и равнината – сватбите им, обичаите им, кръщенетата им, погребенията им, начина им на обличане, порядките им и т. н. Изобщо, сведенията в писмата са уникални за историята на Пловдивско и предната яка на Средните Родопи. Пак благодарение на дон Алвизо, научаваме името на игумена на Бачковския манастир, пленен от отряда на Хенри фон Калден, чието име Ансберт, в своята хроника, пропуска да отбележи. От писмото на испанския рицар обаче научаваме, че „...игумен на Светата пречиста...бил арменеца...йеромонах Мелхиседек, когото видяхме (думите са на дон Алвизо – бел. ред.) като благочестив Божи човек...“ Затова може би ще трябва да публикуваме тези писма изцяло – за да бъдат на вниманието на едно отбрано и любознателно, не се притеснявам да кажа – „бутиково“ общество, от читателите на настоящия сборник.
Но не само защото най-ранното описание на Бачковския манастир, например, е точно в тях. И е дело именно на дон Алвизо, в неговото четвърто писмо. В което между другото се казва, че на връщане за Пловдив от посещението си в Бачковския манастир, рицарите минали „...през едни села, които наричат Добролонг (Добралък) и Яворово/Яврово...“
Сега обаче нека дадем два откъса от писмата – като прелюдия за читателското очакване по-нататък – един испански рицар-кръстоносец от кралство Арагон – дон Алвизо дел Гренада, участвал в Третия кръстоносен поход, в армията на Фридрих Барбароса, в 1189 г., говори за бойната сила и военните умения на българите от Родопите в Пловдивско. В едно от писмата си той пише: „...Бяхме до Кручимонте (Кричим) и до Хеброс (Марица), и до вода, която зоват „Диянините извори“ или „Пазвите на Дияна“... Там един ден, не бе се още зора пукнала, не бяхме още шатрите разтурили, стана нещо нечуто и невидяно до сега. От всички хълмове наоколо, приличащи на грамадни мъртви охлюви, на които уж бяхме сложили наша стража, като изпод земята занаизскачаха и залетяха към нас една страшна тумба хора с диви, страшни, нечовешки викове, виковете на които продираха небето и шатрите ни се залюляха като в буря. Тия тъмни сборища хвърчаха към нас с ножове в ръце – къси, широки мечове, които по дадени знаци слагаха в уста и така те ни изглеждаха като изчадия на преизподнята, като посланици на ада. Кожите ни се смразиха за един миг и косите ни щръкнаха като същинска ежовина. Тогава започна страшната сеч... Диянините извори почервеняха от кръвта на повалените! Там пострадаха много невинни, защото проклетото племе, българите, не знаеше милост. Там пострада и брат Бонифаций, комуто отсякоха двете ръце, а и още много като него...“

Ето и сведението, което подбирам от другото му писмо:
„...Край Кручимонте се проля много невинна рицарска кръв...
Там проклетото племе си служеше с един широк и къс меч, когото наричат „ксатура“ и с един закривен тежък, наречен ятаган. С тези две сечива те ловко действат, просто си играят с тях, както на близо, така и надалече. Те ги хвърлят всякога непогрешимо, точно в лицето, улучвайки носът, очите и вратът... Смущават и зашеметяват...те хвърлят проклетото ласо, дяволския клуп, който затяга вратът и прави очите на човека да изскачат, като очите на настъпена жаба. Иисусе! Мария! Ах, те са отлични хвърлячи на ласо! И като затегнат така вратът, прикачват ласото за стремето на коня и бягат назад, по-бързи от вятъра. На едри охранени коне, като светкавици, техните воеводи, които тогава бяха по-страшни от Дявола, началника на Ада, по-зли от Луцифер и по-грозни от Пилата Понтийски…“

И така, текст 1, както вече казахме, има следното заглавие и редакционно подзаглавие, както и цитат като мото, след които предаваме материала дословно:


ПИСМОТО ПО БЕЗРЪКИЯ ОТ ФИЛИПОПОЛИ ДО ГРЕНАДА

Италианци на шатри пред Пловдив. Сражението пред Кричим. Бръснене с коса, вместо бръснач. Боздугани вместо бастуни. Залъци, наквасени с оцет. Старовековните мъчения на филибелиите. Интересни исторически разкрития в италианския монастир „Санта Мария Соренто“.

Един наш съотечественик от ложата на копуцините край Флоренция, брат Касиян, гражданското име на когото е Петър Селимов от Пловдив, изпраща до редакцията на в. „Пловдив“ в превод един старинен пътепис от хрониките на монастира „Санта Мария дел Соренто“, с епиграф на дон Аморе-Море, най-тънкият, може би, визионер на Изток.
Тая старина, повече битопис, отколкото пътопис, покрай крехката ѝ художествена снага открива нови и подчертава стари, забравени вече истини за гр. Пловдив и съставя едно откровение за новите наши дни; ето защо ние я даваме в цялост на вниманието на нашите читатели.
 

* * *

„Лежеше той пред нас – градът на Филипа,
като сън на яве, като бяло лунно видение
по трите хълма в долината на Хеброс.
А нощта беше майска, нощ на блещуканията,
благоуханна тракийска нощ.“

Дон Аморе-Море. „Сънища на Изток“, том I, стр. 133.

Ти, донна Паула, едничка на Запад и на Изток, и вечерница, яребица, ти тръпка тръпна на всичките ми стави! Ти, далечна като Слънцето, ти близка като сянката ми и неразлъчна като нея! кой ще ти пише това писмо? Кой? Кажи? Нали пак оня – най-недостойният от недостойните, най-злият от злите, най-лихият от лихите певци в Арагона! Но знай това, коего с вековете знаят нашите деди: „При всяко зло седи и добро, че с едно зло всекога умира и едно добро...“
Това писмо значи ти го пиша и пращам аз, рабът твой, по един от най-лошите хора на земята, по брат Бонифаций, който ще стигне при теб в далечната Гренада, жив или мъртъв, защото, знай, че лошите път никога не губят, нито се губят на път.
Той загуби, миличка, обаче, само двете си ръце, посечени с мен, в схватка, тук в долината на Хеброс, до Кручемонте (Кричим – бел. пр.), с едно племе, което не поглежда никога нагоре към небето. Затова писмото съм го мушнал аз под медната риза на безръкия (О, Иезус Мария!) в десния му подрамник. Той ще ти каже това. Той ще ти каже още, че това смугло меднолико племе го зоват „хондрокефали вулгари“, сир. упорити и корави, горди и неразбиваеми глави.
Да, миличка, това е некакво чудно племе, то презира всичко на тоя свет, най-много, може би, себе си. То ненавижда кръвно големите си хора и затова ги посича или туря да висят на въже: на два стълба, миличка, с трети напреки. Или, в най-невинния случай, ги праща в далечно пусто място, в „пустогоре тилилейско“, дето казват, че пиле не пее и лястовичка пипер дроби, и там им хвърля хлебни огризки, наквасени в оцет. Ние видяхме такъв един изгнаник, прикован на скалите, съсухрен като Лазара, но горделив като Свети Георги; над него се виеше ято бели врани и стадо псета кротко ближеха струпите на снагата му. Йезус – Мария!
Животът им, който всекидневно виждаме, е нещо занимателно: Когато им се роди дете, най-вече когато то бъде мъжко, тия смугли хора повеселяват, разбиват мехове с червено вино и пият виното в паници или с бъклици, които пият от уста на уста; тогава тия корави хора се повеселяват така, като че ли той, пеленакът, ще понесе душата им в кошница татък и през море, или ще я сложи в златно ложе на пухени възглавки.
Случи ли се пък някой да умре от тех вкъщи на постеля, тогава те много вайкат, цела тумба наемни плакачки вият, като февруарски котки, ден и нощ, макар същите да са го ругали смъртникът на сетния му час; никой обаче не отронва сълза нито въздъх за бедата на другите; и никой добро не срича за доброто на другите; тогава сякаш змия им се е свила в гърлото, змията на завистта. Тук, миличка, завистта съска на всеки кът и притък, на път и под път! Мъжете им ходят свъсени към земята и в самоцветно, тежко рухо, с бради и мустаки на един-два ката, които често хвърлят зад уши. Главите си ги бръснат с коса, с която жънат ливадите си, но остават дълга плитка под гъжвата. Тая плитка е най-слабото им място.
Жените им, миличка, всякога са забулени и какви са те, тъмнооки или русокоси – не знам. Те ходят в шалвари – алени, сини, зелени, които вземат очите, стъпват ситно като перперици и са много смешни, ако не бяха гъвки като сърните в Андалузия. Те седят всякога вкъщи – мълчеливи, безработни, благи – същински ягнета, чакащи заколение на Гергьовден. Те никога не ходят вън по стълбите; видят ли мъж, макар през стобор, бягат като кошути.
Начело на това чудно племе стоят стареи-велможи. Това са дебеловежди аршинобради важни мъже; очите им отсичат мълнии и светкавици, в ръцете си държат бичове от волски жили; до тех стои неизменно знакът на високия им сан, т. н. Боздуган, сир. Сопа с глава в железни шипове. Тая сопа те казват, че са получили от небето; тя е може би едничкият им небесен дар. Тия стареи са обградени със стражи и затова са недостъпни. До тех се стига само по мост или с т. н. връзки, които, в най-добрия случай, са всекога бивши гладници, настоящи взяткоземачи и, положително, бъдни велможи. Затова тук често казват: „Намери ли моста?“
Сватбите на тия хора стават всекога с крамоли, нередко и с бой – едно любимо тука приключение и с едно шушукане, непознато нам никога в Гренада. Стане ли сватбата, дига се необикновена глъч; шумно тогава благославят невестата, женихът, тъстът, тъщата и старите свати, най-вече тъщата, която те държат на висока почит, тъй като Ней са посветени всичките, комай, „Мечи празници“ в годината.
Донна Паула, ние сме тук на шатри, пред града на Филипа, и бодърствуваваме!
Другия път – повече.

(Съобщава отец Касиян Селимов, Монтевидео, Италия)
 

Втората част на тези средновековни „съобщения“, както ги нарича преводачът им (отец Касиян), вече имат зааглавие „Край града на Филипа“ и отново с мото под него:

КРАЙ ГРАДА НА ФИЛИПА

(Продължение)

„Ето я тихата и снажна Хеброс. Засмена като луна,
снажна като земята, която от памтивека пои и кърми.
В гиздавата зелена наметка тя кротко сияй, като паднал
от небето халкаит. Плуват по нея салове, ладии, варки.
Викат варкарите – чорлави, гологърди, меднолики мъже“.

Дон Аморе-Море. „Сънища на Изток“, т. I, стр. 128.

Ти, донна Паула, ти, моя хубава звезда в далечния ми път. Ти, най-сладка сянка на земята! Ние сме тук, на шатри край града на Филипа, почиваме на най-високия хълм от неговите Хълмове – Хълмът на Купидона. Защото тук е кацнал някога със зората нежният Купидон, заедно с още по-нежната, крехка, трошлива Психея. Най-сетне, когато в зъл час Купидон слязъл в града и станал Ерос-похитител, тогава крехката Психея залинела, станала мъгла и добила образ на виолетов модър минзухар.
Тук сме под високи, широки стволи дървета, под които нощем писка в тъмнината загубената Психея. Затова Ерос и досега, миличка, си остана зъл, кървав, по-безсърдечен, демоничен Бог. До късно време цъфти край нас мъничкият, нежният виолетов, модър минзухар; неговите корени са люти като нашата съдба.
Гледам всеки ден града. От изгрев до залез. Виждам стените, зъберите, грозните бойки дупки на първата и втората стена, която стои на приблизително хиляда лакти южно от хълма на Стражата, наречен така, защото има на върха си висока стражарна. От тая стена до нас – ров и вода, в която нощно време хленчат потопените души.
Да, миличка, гледам всичко това и прекарвам като на броеница мисли за всичко видяно и чуто до сега. Слушай! Бяхме до Кручимонте и до Хеброс и до вода, която зоват „Диянините извори“, или пазвите на Диана. Това са буйни, клощочещи води, една стихия, която пее на всички земни и небесни гласове. Казват, че тук дохождал сам Орфей и само той смогвал с цафарата си медната да я укроти и така да вкуси от пазвите на Диана – белите и бедни Диянски пазви. Но водата сякаш с ръце грабнала свирката на певеца и я скрила в шеметните свои дълбини. Там един ден, не бе се още зора пукнала, не бяхме още шатрите разтурили и стана нещо ни видяно, ни чуто досега.
От всички хълмове наоколо, чудно приличащи на грамадни мъртви охлюви, по които бяхме турили уж наша стража, които като изпод земята занаизкачаха и залетяха към нас една страшна тумба – хора с диви, страшни, нечовешки викове, виковете предираха небето и шатрите ни се залюляха като в буря. Тия тъмни сборища хвърчеха към нас с ножове в ръце – къси, широки мечове, които по дадени знакове туряха в уста и така те ни изглеждаха като изчадия на преизподнята, като посланици на ада.
Кожите ни се смразиха за едно мигновение и косите ни щръкнаха като същинска ежовина. Тогава, миличка, почна страшната сеч! Диянините извори почервеняха. Там пострадаха много невинни, защото проклетото племе не знаеше милост. Там пострада и брат Бонифаций и много като него. Той ще ти разкаже всичко подробно.
Другия път – повече...

(Съобщава отец Касиян Селимов, Монтевидео – Италия)


Третата част от писмата, носени от безръкия брат Бонифаций към Гренада, са със заглавие „За града на Филипа“ и също започва с обръщение към любимата, в традиционен за Средновековието „трубадурски“ стил. Преди тома обаче вижте подбраното мото от творбата на Дон Аморе.


ЗА ГРАДА НА ФИЛИПА

II.

“Когато стъпихме в пределите на земята,
която наричат Тракия, усетихме и небето
и слънцето, и човекът и Бога!“

Дон Аморе-Море, т. I, стр. 122.

Ти, донна Паула, ти, лястовичка мекогуша, ти, зефир прохладен, ти, глътка на дълъг морен път. Край Кручимонте (Кричим – б. пр.) се проля много неповинна рицарска кръв. Гренада ще тъжи, защото на мнозина покри очите смъртен час. Там проклетото племе си служеше с къс широк меч, когото наричат късатура, и с един закривен тежък нож, наречен ятаган. С тия две сечива те ловко действат, просто си играят с тех както на близко, така и на далечно разстояние. Те ги хвърлят отдалеч леко, всекога непогрешимо точно в лицето и като с пръст улучват най-слабите части: носът, очите, вратът. И така смущават и зашеметяват.
Сетне те хвърлят веднага проклетото ласо, дяволският клуп, който застяга вратът и прави очите на човека да изкачат, като очите на настъпена жаба. Йезос, Мария! Ах, миличка, те са отлични хвърлячи на ласо! И като затегнат така вратът, те ловко прикачват ласото за стремето на коня и така бягат назад, заедно с вятъра.
На врани хвърковати коне, като светкавици първи летят напред техните воеводи, които тогава са по-страшни от дявола, началник на ада, по-зли от Луцифер, по-грозни от Пилата Понтийски! Един ден с дружинка посетихме ближен градец, наречен Стенимахо (Станимака, дн. Асеновград – б. пр.). това е град на прохлада, многовековни дървета, метоси и скитове, сир. малки черквици. Малките черквици, всички високо при върховете, се обитават от строги, благочестиви мъже със седефени лица. Тех ги наричат светии. Тия хора нищо не работят: мълчаливо седят пред скитовете, мълчаливо срещат и изпращат слънцето. Подвили нозе, те гледат втренчено напред, некъде далеч. Мълчаливо хората им носят и слагат храна: хляб, вариво и зеленчук, и дрехи, но те нищо не поглеждат, освен небето. Те са кожа и кости, същински мощи. Те лекуват и изцеляват с поглед, докосване, попипване. Много забулени тъжовни майки носат в торба на гръб болните си недъгави дечица тук, на високите върхове при тех, за да продат мълком изцеление. Седят дни и нощи и чакат ред, защото тук редът е закон. Никой обаче не приказва: немо слагат болничето при нозете на светеца и чакат да отвърне той очи или повдигне ръка, защото така той лекува и пъди всички бесове.
Посетихме сетне манастирът „Света Пречиста“ или т. н. Иверска Света Обител (Бачковският мавастир – б. пр.). Казват, че седем богонски отци са дохождали тук и посочили мястото на манастира. И това място наистина е като от рая. Край него бучи поток широк, но гърмовит, за да спомня така на светите манастирски братя онова, що им некога казаха и повелиха седемте отци – поръчителите техни пред небето.
Тук видяхме много мниси (монаси – б. пр.) от разни краища, но между тех всичките ромеи не видяхме. От това проклето племе на ромеите никой не се пуща при Светата Иверска Пречиста. Защото тук казват: „Бог създаде три неща лоши в този свят, дори четири – змията, тахтабата и ромеите...“ Но четвъртото не го казват.
Ромеите, миличка, са едно много проклето племе – те минават през всичко, дори и през иглени уши, само и само да надзърнат, да видят и узнаят и сетне да оплетат в тъмносатанинската си мрежа. Те никога не излизат наяве, а седят всякога в тъмно. Те подслушват за всичко и през всичко, дори и през стени, затова тук говорят: „И стените имат уши“. Те всякога посрещат човекът любезно, изпращат го още по-любезно, дори и с блага баница на изпроводяк, но затова пък другите казват: „Не кусвай от благото на ромеите, защото и благото им е горчиво и отровно“. Те дружат нощем с дявола и вампира. Ето, това племе требва да затрием от лицето на земята, наравно с поганците проклети – пленителни и осквернители на пресветия Божи гроб.

(Съобщава отец Касиян Селимов, Монтевидео – Италия)

И така, след ужасните, жестоки и изкусни българи край Кричим и Пловдив, през кротките монаси-лечители на Станимака и Бачково, стигаме до последната, четвърта част от писмата, преведени от отецът-пловдивчанин Селимов, които той изпраща до в. „Пловдив“ в родния си град през 1936 г. Тази част също е под заглавие „Край града на Филипа“. Ето я:
 

КРАЙ ГРАДА НА ФИЛИПА

III.

„Ние вървехме мълчаливи, неми през деня и нощта.
Защото как инак бихме посрещнали величието на деня
и това на нощта в благословената земя, наречена Тракия...“

Дон Аморе-Море, „Сънища на Изток“, том I, стр. 120.

* * *

Ти, донна Паула, Ти – нектар, пит от сребърно гюмче, Ти – грозд, ти – черно тракийско вино. Знай, че книга-папирус да беше пътят оттук до Гренада, пак не бих могъл да свърша така, както искам и както желая. Толкова много са преживените случки, толкова много нещата, страховете, жаждата, копнежите.
Забравих да кажа, че когато бяхме в Иверската Света Пречиста, посетихме мястото, което наричат „Клувия“ – дивно място, дето, казват, слизал сам архангел Израил. Там, по стъпките негови ангелски, ние грешните стъпваме мълчешком по един връх, стръмен и прав, като върлина; на него се качихме босоноги, като взехме на гръб прашните каспеги (един вид гети, заедно с обуща – б. пр.).
На тоя връх се слуша дъхът на небето и тихите небесни цимбали. И ние всички свалихме шапки, дигнахме глави и така запяхме първо химнът на небесното благоволение, сетне – нашият и най-сетне – твоят химн, сладък като слънчеви зари, като първи слънчеви зари. Може би една строфа от него вятърът да ти донесе вече там, в далечната Гренада!
Дворът на Светата Иверска Пречиста е постлан с плочи – бели равни плочи, постлани там под диктовка на небето. В двора и наоколо растат от памти века широкостволи дървета, наречени жужер (Божественият огън на целомъдрието – б. пр.); плодовете негови, подобни на череши или балкански вишни, се ядат, но вземат се и като цер срещу женско безплодие. На хилядо, обаче, един е плоден, а другите безплодни, така щото от толкова требва да се търси само един. Така е наредено от веки-веков.
В църквата на Светата Пречиста видяхме всичките икони, покрити в злато, сребро и драгоценни камъни; в тези камъни изобилства многоцветният бял камък, сир. елмаз, сетне – червеният рубин и зеленият смарагд; среща се сапфир и бледосинята небесна берьоза. В светата съкровищница, дето стигнахме по входове със запалена борина, видяхме много чудни неща: много свети мощи – светата ръчица на пресвети Кирик, света Филомена, свети Димитрий Агатонийски и др., видяхме много скъпоценни енголлии (брошки – б. пр.) и една антимисия от зелена коприна, дебела един пръст и на нея храмът Господен. Тая свята вещ била подарена на монастира от грузинския княз Апасий, който до зрак някога избил едно противно племе, наречено печенеги; част от това племе се промъкнало към Сердика (Средец, София – б. пр.) и Ниш, дето се преименувало в цопони (днешните шопи – б. пр.)
Всичко, което видяхме тук, ни много зарадва и окрили за далечния ни път. На връщане за града на Филипа, минахме през едни села, които наричат Добролонг (Добралък – б. пр.) и Яворово, дето водата е сладка и пресладка, но край тях лозя не видехме, както ги видехме при Семлинград (вероятно с. Семчиново, южно от гр. Сарамбей – б. пр.), чието вино е черно като смола, черно като виното в Гренада. Йезус, Мария! От това вино пихме безмера с паници, котли и делви.
В нашия стан на хълма при Купидона (Джендем тебе – б. пр.), когато пристигнахме заварихме, че се промъкнали тайно двама души ерменци – едно хитро племе, посето навсекъде тука на изток. Тия ерменци ни донесоха две гърнета с кумиза, сир. кисело млеко от магарица. Един от тех се нарече Агоп и ни каза, че брат му бил егумен на Светата Пречиста – йеромонах Мелхиседек, когото видяхме като благочестим человек божий. Но тоя Агоп беше най-гнусното человекоподобие, което срещнахме в този свят; той обаче владее отлично испански и той е първият виден испаногласен тук: скитал се е много и затова много знае. Той знае и генуезски и говори свободно с нашите генуезци и венецианци, които познават всичките местни езици и с тех разбираме всичко, като да сме си у нас, у дома.
Хиляди поздрави на донна Изабелла, на донна Кончита и на всички братовчедки, които питат за дон Алвизо дел Гренада – техният далечен странник, братовчед, но най-много на теб.

(Съобщава Касиян Селимов, Монтевидео – Италия)

(Забележка: в оригинала се срещнаха много и мъчно преводими, пикантни изречения, интимни и много прелестни фрази, които ние омекчихме в българския превод, без да намаляваме силата или изопачаваме смисъла и то дотолкова, доколкото това ни беше възможно. К. С.)