ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ


Драматично и трагично е осиротяването в рода и семейството, в града и селото, в нацията. То носи своята покъртителна сила с усещането за безвъзвратност, особено в областта на изкуството. Така стана в Драматичен театър „Йордан Йовков“, когато загубихме двама невероятни, талантливи, самобитни драматични актьори – РАДОМИР АНДОНОВ, РАДОТО и ПЛАМЕН МАРИНОВ, ПАЦО.
Двамата са добруджанци, родени в някогашния Толбухин. Завършват ВИТИЗ и се завръщат в родния град. Техният артистичен творчески път е съдбовно свързан с ДТ „Йордан Йовков“. Тук те израстват като дарования, редят се роля след роля, година след година, трупат опит, майсторство и роли, емоции и преживявания, приятелства и разминавания. Добруджанците доказват ролята на таланта и на труда, за да превърнат сцената в свой насъщен хляб и живот. Двамата се извисяват до любимци на публиката през годините. Загубата им е непрежалима, защото оставиха след себе си роли, спектакли и репертоар, празнина, която никой не може и не иска да запълни. Най-много те липсват на семействата, на приятелите и на хилядите зрители, които ги помнят и са ги скътали в душите си с видяното и чутото от високия съд на сцената, която понякога израства до публичен глас и молитва, до прозрение и болка.
Дванадесет години е разликата между двамата. Растат в различни квартали, детството им минава по техните тихи улици „Страцин“ и „Вардар“. В тази магическа възраст всичко около тях е голямо и необятно, страшно и любопитно. Това са годините на опияняващите игри по сокаците, по поляните и крайградските местности . Светът е голям и тайнствен, а възрастните са като великаните на Джонатан Суифт, друга вселена на знаещи, говорещи, но сурови и строги чичковци. Навън, на улиците е големият цирк на детските банди-команди, на колекционирането на лимки, стъклени топчета, на марки, екзотични цигарени кутии, запалки като куршуми и пистолети. Така помним от 60-те години Радото в махалата, с многото деца, които винаги нанякъде бягат, крият се, запалват първата забранена цигара. Години, години, години.
В това време на семейното възпитание, на първите ученически години и на чудния свят на улицата се пробуждат началните пристрастия – към цветните моливи, към новата и млада естрада в музиката, към по-сложния свят на думите, на словото. Бабата на Радото дълги години е гардеробиерка в нашия театър, който е на 50-60 метра от дома им. В семейството са чести безкрайните разговори за тайнството на другия живот в изкуството.
За двамата бъдещи приятели и колеги идват годините на самодейността, на сцената, на школуването в тези огнища на голямото и великото, което ще се роди твърде скоро. Те преминават през школата на з.а. Калчо Георгиев, който по това време разгръща мощния си талант и се раздава на хората. Това са първите роли, които запалват искрата и детето става юноша, младеж, който вече осъзнава себе си и печели първите аплодисменти. Много са спектаклите, които двамата гледат на нашата сцена, пред очите им се доказва талантът на младата група – Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Славчо Пеев, Катя Паскалева, Станьо Георгиев, до тях са з.а. Любен Попов, з.а. Калчо Георгиев, Стефан Киров, Николай Новаков, Николай Николов, Ема Георгиева, които свещенодействат и извайват чудото на театъра. След години вече като опитни актьори и двамата ще предават опита си на младите в школите, които водят, защото така са научени в първите стъпки от своя път-да се раздават до край. Те тактично показват, репетират, изискват и търсят творческото зрънце във всяко дете.
Бъдещите наши дарования продължават образованието си в Академията. Радомир е в класа на проф. Надежда Сейкова, известен педагог, ректор, Пламен години по-късно е при проф. Анастас Михайлов. Това е времето на толкова нови емоции и впечатления. Младежите от провинцията попадат в непознатия свят на столицата, с изобилието от културни събития, с разцвета на българския театър. Предпочитани и очаквани са срещите с големите ни дарования – от Апостол Карамитев и Таня Масалитинова, Невена Коканова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Леда Тасева, Славка Славова до новите лица – Стефан Данаилов, Васил Михайлов, Руси Чанев, Ваня Цветкова, Филип Трифонов, Водещите драматурзи в тези десетилетия са Стефан Цанев и Иван Радоев, Недялко Йорданов и Никола Русев, Константин Илиев и Йордан Радичков. Филмовите премиери са празници на духа и на нацията – от „Любимец 13“ до „Оркестър без име.“
Има толкова красота и чувство за коренотърсачество, за да се откажеш от далеч по-големите възможности да блестиш под обилната светлина на прожекторите в столичните театри и да избереш да се завърнеш в „бащината къща“/ Димчо Дебелянов /, под родната стряха. В различни години двамата са отново у дома, в града си и сред приятелите, съучениците, зрителите, които ги очакват. Родното приласкава и дарява с любовта и признателността на добруджанската публика, на трудовите хора на равнината.

Радомир Андонов пристигна с целия си клас от ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“ през 1974 година. В тези предишни времена има добра или лоша практика да се отварят вратите на младите хора, специалисти, творци и те да покажат какво могат още от първия си работен ден. В града ни започва да кипи трескава и плодотворна работа. Проф. Сейкова амбициозно възстановява спектаклите от последната академична година и през есента на сцената на Народно читалище „Йордан Йовков“ се играят последователно „Сън в лятна нощ“ на У.Шекспир и „Криворазбраната цивилизация“ на Д.Войников. Идват и първите нови постановки – „Сбогуване през юни“ на Александър Вампилов и „Любов необяснима“ на Недялко Йорданов. Трупата е млада, талантлива, търсеща и творяща. До Радото са неговите приятели и колеги Нели Монеджикова, Емилия Димитрова, Ивалин Димитров, Георги Велчовски, Владимир Гаджоков, Николай Ламбрев, последният твърде скоро израства до един от талантливите режисьори в националната ни драма и театър. За тези спектакли много от нас си спомнят естетическото удоволствие да отидеш на театър, да си в залата и през душата ти да пътуват, да преминават и там дълго да остават да живеят стотиците човешки истории и съдби.
Нека да завъртим лентата на словесния кинематограф и де се пренесем единадесет години по-късно. Мястото е отново на сцената в Толбухин. Пак идват млади и надеждни актьори. Това са Пламен Маринов, Георги Калчев и Жуица Флорова. Театърът ни е утвърден, канят се и гастролират много от големите актьори на България. Контактите с Академията са на високо ниво. Тримата млади дори нямат своя официален дебют, а играят в малки роли в спектакъла на проф.Надежда Сейкова „Немили-недраги.“ Техният професор Анастас Михайлов е в залата и внимателно следи първите плахи стъпки на възпитаниците си. Те също чувстват подадената опитна ръка, трепетно очакват думите, напътствията на колегите си след падането на завесата.
Много са ролите и на двамата на сцената на нашия театър. Най-ярките и запомнящите от тях при Радото са Нягол от „Албена“, Златил от „Боряна“, Тошо в „Чифликът край границата“, Андреев в „Есента на един следовател“, Мишка Земцов в „Жестоки игри“ на Арбузов, Яго в „Отело“ на Шекспир, дядо Трифон от „Районна болница“ на Христо Бойчев, пазача в „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев, Матей Маргалака в „Гераците“ на Елин Пелин. Нашата уважавана актриса Ема Георгиева с обич сподели за партньорството си с младия колега: „ Много го обичам, толкова роли изиграхме на сцената, че най-често се разбирахме без да се гледаме дори. Винаги между нас бе водещо желанието да дадеш възможност на партньора си да се разгърне, да докаже възможностите и да се извиси с ролята си.“ Тя с обич ме върна към съвместната им игра в „Самоубиецът“ на Николай Ердман, „Меден месец в Алпите“ на Робер Тома, „Двубой“ на класика Вазов, „Покана в замъка“ и „Баща под наем.“ Тя още добави: „Ние с него направихме алтернативен театър и заедно със Светла Александрова подготвихме толкова много спектакли, вечери, утра, а публиката ни очакваше… Спомням си и последните думи на Калчо, когато беше вече доста болен. Той каза топло на Радомир, че му предава добруджанската щафета на театралната сцена…За нашето семейство той ни е много скъп, защото пое отговорността да подготви сина ни Жоро за кандидатстване в Академията“. В играта на този наш любим майстор на сцената се наложи самобитният му стил с умението да изгражда естествени, истински и автентични образи, които имат своята история, съдба и умеят да носят упорито и волево кръста си. През своя творчески път той завинаги запазва преклонението си пред творческото амплоа да търси и да открива богатствата на човешката душа. Те най-често са закътани зад маските на комплексите за страх или самота, величие или прокуденост от обществото.

Със запомнящи се главни и второстепенни роли е белязан творческият път и на по-младия събрат – Пламен Маринов. От началото на месец септември на 1985 година той застава рамо до рамо с учителите си на сцената – з.а. Калчо Георгиев, з.а. Венцислав Вълчев, з.а. Любен Попов. Завъртат се сезоните и годините, режисьорите и гастролите на външни гости. Трупат се умения, знания, опит, успехи в главните и второстепенните роли. Две страници е дълъг списъкът с изиграното на сцената на ДТ „Йордан Йовков“, а аргументът е доказателство за вложените усилия, труд и упоритост, за желания да останеш верен на наученото от академичната скамейка, но и непрекъснато да обогатяваш, да търсиш своята стилистика. Нашите актьори са верни и на патрона на театъра ни – Йордан Йовков. Пламен гледаме няколко пъти в „Милионерът“, Куцар в „Албена“, Едрю в „Боряна“, Матаке във „Вечери в Антимовския хан“, Динката в „Чифликът край границата“. В тези роли той разкрива богатствата на своя талант в изграждането на образа на добрия стопанин, който обича земята, живота, красотата на труда и доброто, в желанието да помагаш на ближния в моментите на трудности и изпитания. В българската драматургия Пацо е невероятен и с радост нека да откроим трайните му постижения в поп Кръстьо във „Великденско вино“ на Константин Илиев, Торлака в „Януари“ на Йордан Радичков, Асен в „Църква за вълци“ на Петър Анастасов, прокурора в „Страшният съд“ на Стефан Цанев, Боздугански в „Службогонци“ на Иван Вазов, за да стигнем Божан в „Гераците“ на Елин Пелин, Таке Брашнаров от „Преспанските камбани“ на Димитър Талев. Коронната му роля, венецът на творческите му постижения е безспорно пресъздаването на трагедията на спорната личност от нашата история – поп Кръстьо в постановката „Великденско вино.“ Тя започва да се играе през сезон 1993-94 година, но след повече от десет години, в 2005 година е отново възстановена и върната за нов живот. Зрителят влиза е света на голямата българска драматургия, богата, зряла, разтърсваща. Тя има своята магическа сила на въздействие при новаторска режисура и самобитни актьорски превъплъщения. Заедно с Иван Апостолов те пресъздават историята на две изгорели български души, които са разпънати на Христовия кръст между греха и истината, предателството и свободата, страховете и отговорността пред поколенията. Следващите роли на Пламен Маринов през годините допълват, надграждат, разширяват постигнатото в това зряло артистично превъплъщение. Добри са постиженията му в руската, европейската, американската драма и комедия – Фьодор в „Кучешко сърце“ на Михаил Булгаков, Филип в „Скок в леглото“ и Ричард Уйли в „Прозорецът-убиец“ на Рей Куни, Джулиън Кристофърлоу в „Око под наем“ на Питър Шафър, Адолф в „Кредитори“ на Стриндберг и много други. Всичко пресъздадено на театралния подиум на нашия театър свидетелства за неспокойния талант, за искателния дух и за естетическия максимализъм на актьора, който е чужд на лесните и показните успехи. Пламен знае, че творческата и житейската свобода имат висока цена и трябва да си достоен, готов да я платиш, но само така запазваш морала си и тогава семейството, истинските хора, приятели те ценят, уважават и дори обичат.

В продължение на кратък дъх от шест месеца ни напуснаха двете големи творчески дарования, любимците на добруджанската, а и на националната публика, актьорите Радомир Андонов, Радото и Пламен Маринов, Пацо. Оставеното от тях в душите на хилядите зрители е за честен, достоен, истински и свободен творчески дух, който обича и предпочита истинското, трудното и моралното. Този техен урок е ценен и непреходен, за него ще се говори, споделя и пише, а това са вече знаците за сложен, голям живот, който е отдаден на духовността и на изкуството. По този път ще вървят и младите ни актьори, които запомниха много от съветите на двамата – на Радомир и на Пламен.