Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПИЛИГРИМИТЕ"

ПИЛИГРИМИТЕ

Националните културни празници "Албена" гостуваха в Добрич на 19 и 20 септември. В програмата тази година бе включена запомняща се пътуваща изложба с творби от Борислав Стоев, Димитър Сотиров, Евгений Кузманов, Красимир Джидров, Любен Зидаров, Цветан Казанджиев, Боян Янев и др. Експозицията престоя един ден в Художествена галерия – Добрич.
Творците, участващи в Национални културни празници Албена'2007 посетиха три добрички училища. Тук бяха Антон Дончев, Иван Гранитски, Маргарита Петкова, Паруш Парушев, Бойко Ламбовски, Вели Чаушев, Иван Налбантов, Иван Балсамаджиев и музикантите Младен Тасков и Цветан Козлев.


Маргарита Петкова

АПОКАЛИПСИС СЕГА

Боже, казах си, свършиха вече мъжете,
припозна си ги майка им, черната.
Приюти ги баща им – небето
и оплаках ги аз – неверницата...
Боже, казах си, те не ме заслужаваха,
щом със себе си не ме взеха.
Тук без тях за какво ми е славата?
Кой ще бди над душата ми крехка?
От кого ще зачевам децата си,
та светът да щъпурка весело,
та напук на животеца кратък,
пак изкуството да е вечно?
Колко страшни гори да пребродя?
Колко чифта обувки да скъсам?
Кога Страшният съд ще дойде,
та най-после мъжете възкръснат!



Иван Налбантов:


Ние и вчера бяхме в Добрич и аз си спомних, че в една зала, в която има орган, на един 1 ноември беше събрано цялото учителско войнство и в продължение на два часа те слушаха музика и стихове от български класици, които имах честта да изпълня аз. Аз съм записал в моя дневник, че за 40-годишната ми актьорска практика, с по-хубава публика не съм се срещал.

СЕБЕВГЛЕЖДАНЕ

Както много други и аз
дипля живота си в строфи.
Всеки си има собствен глас
и свой поетичен профил.
Личният свят на думите
не търпи чужда намеса.
Умни са, ако си умен
и честни, ако си честен.
Те са ми дневник на дните,
чувствена сеизмограма,
чиято черта отчита
всеки мой вътрешен пламък.
Нагоре или надолу
езичето му се лута,
парва ме, щом съм безволев,
стряска ме в грешна минута
и ме спасява от всичко,
противно на мен самия,
затуй не станах себичен.
Не съм и крайно стихиен.
За дните си непригоден,
осъмвам в нощни бдения.
Е, тая утрин е плодна,
с това стихотворение.



Панчо Панчев – Дядо Пънч

В ДЕТСКАТА ГРАДИНА

На всеки, който слуша,
му дават жълта круша.
И всеки вече слуша,
за да получи круша.
Но круша подир круша,
дойдоха ни до гуша
и никой пак не слуша
макар че дават круша.


КАТЪР И МАГАРИЦА

Един катър ласкаел магарица,
че е неповторима хубавица,
И сватове той клел се, ще изпратя,
ако не ме смущава дължината
на щръкналите ти уши.
Те само пречели да се реши.
Приела магарицата с вълнение
това достойно мъжко откровение
и вместо да момува и тъжи,
при козметùка хукнала: Режи!
Той сепнал се: Госпожице, грешите!
Та чарът Ви е точно във ушите!
Но с този чар ще си умра мома!
Омръзна ми да кисна у дома!
Щом без уши любимият ме иска,
естествено е да поема риска.
Накарала да ги отреже,
за да зарадва годеника нежен.
А той, когато я видял обезушена,
се хванал за главата и простенал:
Но аз се пошегувах само, мила!
А ти наистина си се обезушила!
Добре, ще сключа с тебе брак,
веднага щом ушите ти пораснат пак.




Иван Балсамаджиев

ШАРЕНА ЧЕРГА

На село, между сенокос и беритба, остава една свободна вечер. Топла лятна вечер с много звезди. Тази вечер количеството звезди порастваше, защото и ний децата ставахме такива. Не знам дали сте виждали огромна плевня с навес. Не знам дали даже знаете какво е гумно, харман. Ако не знаете, поинтересувайте се. Та, нареждахме столове на хармана в тази единствена вечер, и канехме всички. Предарително издълбавахме тикви за фенери. Вземахме от къщи престилки и елеци, а за завеса, просвахме шарена черга. Шарена черга! Не можете да си представите колко вътре в същността на българина е тази черга! При това тя е задължително шарена. Бяла – за небето, синя – за морето, зелена – за полето, и кафява – за угарите. Който е минал през нас, все е оставил по нишка. Всъщност ние имаме и характер, шарен като черга. И честни сме, и подли сме, и горди сме, корави сме и предатели. Всичко сме, и нищо. И винаги сме били така. В това ни е силата. И по различен начин всеки си тъче чергата. Един със златни нишки краси, друг я захвърлил в килера. Третият така й объркал конците, че я докарал доникъде, но пак е жива и всички сме живи. Отделни нишки от една шарена черга. България!



Иван Гранитски

АСЕНОВА КРЕПОСТ 1402 ГОДИНА

Според историците и народните предания, това е годината, в която умира Патриарх Евтимий, заточен в Бачковския манастир

Черните кърви на черното слънце,
тъмния тъпан на залеза бият.
Идат нощи като глутници вълци
глухо ръмжи здрачът и вие.
Не само над Бачково плиска
мътният, страшният дъжд на смъртта.
Цяла България стене притисната
под зверската нога на сганта.
Сганта на дивашкото племе,
дъждът на трагичната орис.
Историята с мъка
превзема свободата си.
А горе, горе,
над самотната Асенова крепост
стърчи сянката на Патриарха,
като огнен кръст.
И нелепа и кръвожадна е арката,
под която бъдещето се промъква.
Живите са мъртви, мъртвите са живи.
Отечеството е изгорена църква
и ужасът броди стреснат из нивите.




Антон Дончев:

...Докато пишех тази книга (новия му роман "Трите живота на Кракра"), аз срещнах един надпис. Той беше изчукан върху една каменна плоча, точно преди хиляда години, по заповед на последния български цар на Първото българско царство Иван Владислав. Тя би трябвало да се намира в Македония, в Битолския музей. По едно време беше изчезнала, казват, че отново се е появила. Тя има странна история. 500 години е била праг на една джамия. Не може да се разбере дали е сложена да я тъпчат и унизяват българското племе или случайно е попаднала, защото просто това е едно прекрасно парче мрамор. Какво пише на тая плоча? Пише че българите построяват Битолската крепост..., е все пак единия й край е изтъркан, но знаем кога са почнали да я строят, строили са я от 20 октомври, след юни месец са започнали. Мога само да ви кажа, че това е бил малкия ледников период на Земята – Дунава е замръзнал на седем лакти, това прави три и половина метра. Рибата е измирала. Василий е сринал крепостта наравно със земята. При този адски студ, ако приемем, че в Ада има отделение с огън и отделение с лед, в този адски студ, българите са оставили кожата на ръцете си върху камъните, с които са изградили крепостта. И когато на другата година Василий идва, там където е нямало камък върху камък, е седяла една могъща и горда крепост, която той не е успял да превземе.
Никой не може да изкара тия хора ни с бичове, ни с копие. Може да ги изкара нещо, което най-кратко можем да наречем ДУХ. Четири пъти в тая плоча се споменава думата "българин", по време, когато в Европа практически няма нито една национална държава и нито един народ, който може да се нарече, че е народ.
Иван Владислав казва: "Родом съм българин"; казва: "Построи се крепостта за убежище и спасение на българите"; казва "Аз съм племенник на великия български самодържец цар Самуил", едно самочувствие, което предизвиква поне огромно уважение.
50 години България се бори, се сражава с Византия, която не се е казвала Византия, учените са я нарекли. Нашите врагове, те имали самочувствие, че са римляни, смятали са, че както има един Бог на небето трябва да има един цар на земята. Имали са злато, имали са наемници. Срещу тях, нашите хора, са се борили 26, 27 народа. Ние сме се борили 50 години.... 50 години българският народ не си навежда главата. Как е било възможно това нещо? 120 години преди това на тази земя е имало царство, а е нямало народ. Живели са българи, живели са траки, живели са славяни – всеки със своите богове... След 120 години, върху същата земя живеят хора, които се наричат българи, имат един език, имат една писменост. Затова защото с един подвиг, който е изключително труден за обяснение, българите възпитават десетина-петнайсет хиляди свои учители и свещеници. Убили са около сто хиляди говеда, ощавили са им кожите, направили са пергаменти и са написали 10 000 евангелия, които ние намираме сега навсякъде по света, но не и в България. Седемдесет и няколко преписа на Черноризец Храбър се намират в Русия, нито едно няма в България. И за 120 години словото се превръща в народ. Превръща се в нашия народ. И това е великото чудо – този надпис, който според мен трябва да бъде закачен на всяка стена наред с портрета на Васил Левски. Този надпис е написан с буквите, с които са написани нашите книги – моите и на моите колеги, със същите думи, с които си говорим. Хиляда години тази писменост, това слово, този дух, този народ минава през вековете, и през това хилядолетие България е имала държава триста години. Тоест триста години се намира кое с оръжие, кое с граница, със стража защитават това слово. А останалите седемстотин години кой допринася и кой го донася до нас? Освен тази държава, с границата, със стражите си и войската, нашият народ е успял да създаде едно друго царство – царството на БЪЛГАРСКИЯ ДУХ, който е пренесъл до наши дни ценностите, създадени от тези хора, живели преди нас и който пренася ценностите, които ние се опитваме сега да създадем. Защото народ се нарича общност, която има общи ценности. Нашата задача, на мен и моите приятели, които пътуваме, е да защищаваме това царство, за да можем да покажем на самите себе си и на света красотата на създаденото и създаваното от вас. Защото ние сме длъжни да дадем на хората красотата на нашето слово, красотата на нашите танци, красотата на нашата музика. За да направим тези хора по-богати, по-щастливи. Светилник не трябва да се държи под корито! Затова отделете от скъпоценния си живот за книгите. Защото, свършвам с думите на един велик българин – Далчев: "Онова, от което най-много страдаме и от което един ден може да загинем, това е липсата на национален егоизъм. И най-голямата опасност на този недъг е, че у нас това се нарича добродетел." Всички повтаряме думите на Исус "Обичай ближния си!", но тази фраза има втора част - ... "както обичаш себе си!". Тоест трябва да се научим да обичаме най-напред себе си, за да можем да обикнем другите. Достойнството стои преди свободата, преди равенството и всякакви права. Всеки човек има право на достойнство. Достойнството не се вижда, но то е като скелетът в нашето тяло, то ни дава възможност да стоим изправени. Това е костната система на човека. Трябва с всички сили да запазим своето достойнство, да обичаме себе си, защото няма никаква причина да смятаме, че сме по-назад от който и да било и да се събираме повече заедно да си припомняме тия неща, и да помним, че в тая цялата бъркотия, в цялото това сриване на граници между добро и зло, остават пътеводни неща, които можем да определим само с една единствена дума. Има светини, които трябва да пазим!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево