ДИМИТЪР СЪБЕВ е роден през 1976 г. в Добрич. Завършва ЕГ „Гео Милев“ с профил немски език (1995), след това следва икономика в София и Варна. Специализира екологична икономика в Германия. От 2006 г. работи в София като икономически журналист, колумнист, редактор и главен редактор в различни медии (сп. ТЕМА, DarikFinance.bg, Money.bg, Webcafe.bg, сп. „Мениджър“, в. „Икономически живот“ и др.). Създател е на сайта за независима журналистика Bodil.bg. Носител е на награда за разследваща журналистика на фондация „Радостина Константинова“ през 2017 г. Автор e на книгите „Унизената Земя“ (2010) и „Саламандър“ (2016), както и на над десет теренни проучвания в България и чужбина, свързани с екологичната икономика. Член на Съюза на българските журналисти.

 
Асен Христофоров между дивата природа и българското село - Този икономист от европейска величина ни остави едни от най-поетичните описания на българската природа и обори „оптимистичната теория“ за българската душа.

Софийски професор, посърнал от сесии и атестационни комисии, обръща гръб на суетата и се заселва в планината – над селото, досами гората, в която бродят сърни и вият вълци. Днес тази история не прави впечатление, какво ти – вилата сред природата сякаш върви в комплект с професорската тога. Но в края на 1940-те, когато Асен Христофоров напуска Софийския университет, за да заживее в самоковското село Говедарци, това е прецедент, който буди тревога за умственото здраве на „профестора“. Плод на това доброволно уединение са няколко текста за Рила, в които главен герой е авторът, а сред тях изпъква „Мацакурци“ – литературна творба, която трудно се поддава на определение в жанрово отношение.
Един икономист и статистик, специалист на водещо за времето си ниво, прокарва нови пътища в българската литература, като описва своя див живот сред туземното население на Говедарци. Големите български писатели не скъпят възхвалите на родната природа: Вазов захласнат съзерцава Великата Рилска пустиня, а Алеко катери върхове, надвесва се над водопади и думите му падат леки и безпогрешни като есенни листа. Но книга-размисъл за природата от цивилизован човек, отишъл да живее на земята, в българската литература преди това, а по-скоро и до днес, няма. Публикуваната през 1958 г. „Мацакурци“ на Асен Христофоров звучи като делови отчет на обитател, а не емоционален изблик на съзерцател на природата – и тя дава поредното доказателство как насилието над твореца ражда ново, по-високо равнище на творчество.
Ще осъзнаем ценността на това словесно постижение, ако знаем как се е стигнало до него. Асен Христофоров е роден в Пловдив през 1910 г. и е учил в Робърт колеж в Истанбул, а през 1934 г. завършва Лондонското училище по икономика. Времето е преломно. Голямата депресия разчиства пътя за войнолюбците в Европа, докато звездата на Джон Мейнард Кейнс грее и публиката жадно чака неговите есета. Въпросът дали либералните политики са в състояние да осигурят същата ефективност като тоталитарните, стои отворен. Утвърдените стопански модели се преосмислят в движение и впечатлителните студенти имат изобилна храна за размисъл.
Вдъхнал от този незабравим интелектуален климат – но, по финансови причини, без да защити докторат, Христофоров се завръща в България, за да работи първо в БНБ, после в Главната дирекция на статистиката. В началото на 1940-те е назначен за хоноруван преподавател в ДВУФАН (сега УНСС). През този период младият учен прави модерни анализи на структурата на националната и военновременната икономика. Тези трудове преди време бяха преиздадени от БАН и заслугите на Христофоров като икономист бяха реабилитирани. В научните трудове на Христофоров прави впечатление лаконичния и ясен изказ. Сякаш основна цел на автора е да бъде разбран – а не, както е характерно за много икономисти, да не каже нещо, което после може да излезе грешно и да стане за смях.
Работата на Христофоров като анализатор на националното стопанство във времето преди системата на националните сметки вдъхва респект. През 1945 г. той е избран за извънреден професор – до този момент, най-младият професор в България. Но академичната му кариера трае кратко. Обективният икономически анализ, основан на данни, не е по вкуса на „народната власт“ – твърде малко лозунги крещят от него. Твърде слаба е вярата в Червения Бог. В „Мацакурци“ Христофоров разказва, че сам се е оттеглил от научна дейност, тъй като се отегчил, загубил страст да се занимава с научна материя – твърде мъртва му се виждала. Няма как да му повярваме: вратата пред тази нова и мъчна наука, на която той посвещава целия си дотогавашен живот, му е затръшната от комунистите.
Христофоров сглобява живота си наново с помощта на отличното владеене на английски език. Заселва се в Говедарци (едно от старите имена на селото е Мацакурци), далеч от партийните секретари, и от там започва да работи като преводач. И до днес е така: преводът става последно убежище на пишещите хора, несъгласни с посоката на света. Но от превода до собствената книга е една искра разстояние и така от убития икономист се ражда писател, твърд като рилски гранит. Вместо да трупа таланта си на пластове в чекмеджето, Христофоров тръгва по трудния път и придава на творбите си онази форма, която да позволи отпечатването им. А може би това е единствено възможният път, тъй като той все пак трябвало да си вади хляба с писане. Но „Мацакурци“ не превива докрай глава: това е пропита от ирония изповед на самотен интелектуалец, във време, когато да те нарекат индивидуалист е не обида, а закана.
Проф. Николай Аретов сравнява ръкописа на „Мацакурци“ с излязлата през 1958 г. от изд. „Медицина и физкултура“ книга и се вижда, че тогавашните редактори доста са пошарили из текста. Младите кооператори са плоски положителни образи и цари странна вяра в светлото бъдеще, въплътило се в трактор, разораващ целините. Но дори тук Христофоров намигва на читателя, като разказва как неспирното боботене на трактора стресира кокошките и те спират да снасят (Асен Христофоров. Избрани съчинения, том I. Изд. „Кралица Маб“, 2011 г. Съставител Николай Аретов). Без съмнение, „Мацакурци“ е рожба на времето си. Но редакторските намеси, а и авторските реверанси към режима, който го е оставил жив, са като парцалчета, закопчани върху дебел, здрав, истински плат. Те не могат да прокъсат тъканта на книгата, дори да я загрозят. Който чете между редовете – тогава, както и сега, лесно ще ги различи, пък и ще им се посмее.
Христофоров превежда на български Джеймс Джойс и Джером Джером. Очевидно е, че този начетен човек е познавал добре и прочутата книга „Уолдън, или живот в леса“ на Хенри Дейвид Торо. В нея се разказва как през 1840-те Торо оставя удобствата на американския град и се заселва в саморъчно построена къща край езерото Уолдън. Авторът се изхранва, като обработва земята пред дома си, лови риба и от време на време вади по някоя надница като дърводелец в града. Радва се на свободата и детайлно описва своите робинзонски опити и чувства, включително „домашната икономика“. „Уолдън“ се е превърнала в духовен наръчник на хората, търсещи прост и близък до природата живот.
Суровата природа на северна Рила едва ли е била по-благоприятна от тази край Уолдън век по-рано. Но колко по-различно е обществото. Торо поддържа дистанцирани отношения със своите пуритански съседи, докато Христофоров е принуден да влиза в близки взаимодействия с говедарските шопи. Няма друг начин – обществото ни е комунално и ако се цепиш от колектива (например, ако не се отбиваш сегиз-тогиз в кръчмата и не черпиш при среща местните с цигара), трудно ще получиш и строителен материал, и дърва за огрев през зимата, и картофено семе за посев. Пък и когато ти оберат къщата, няма да има кой да ти каже, че са видели палтото ти в горната махала.
Приключението „Мацакурци“ е изпитание за Христофоров. Да, той споменава за понякога мъчителната самота на зимните вечери, когато с дни покрай дома му не преминава човек. Мрачно пусти са и есенните мъгли, и безкрайните пролетни дъждове. Но за човек, който превежда книги и има да осмисля много неща, надали самотата е тъй мъчителна. Хората, хората в Мацакурци са същинската беда.
Аскет за храна и удобства, гъбар, жилав турист, писал не една двойка в живота си (а и лежал в Белене), скъпият на думи Христофоров не е изисканият гражданин, над когото „работливите селяни“ ще се подиграват с лека ръка. Но той е крайно уязвим за местните нрави: вцепенява го шопската непромокаемост спрямо принципа на взаимноизгодните отношения. „Аз ти давам добро и ти ми отвръщаш с добро, за да мога следващия път пак да ти дам добро и така двама ще сме по-богати“ – тази взаимноизгодна човещина, за която има и математическо обяснение, е чужда на шопа. Ако му дадеш добро, той ще си го вземе и напук ще ти отвърне с лошотия. Защото… ами просто защото животът му е такъв. На 230-те страници на „Мацакурци“ са описани поне 30 случки, в които местните жители лъжат и грабят стопанството на пришълеца от града.
Чак когато личните му вещи са изтърбушени три пъти, любимото овчарско куче е убито, дадената за пазене коза е заклана – когато парите в спестовната книжка са оскубани и ошмулени – Христофоров е приет за нещо като свой. Но авторът не акцентира върху своите социални беди, те минават мимоходом – явно е, че той се е научил да не гледа много сериозно на себе си. Мъчи го дребното вредителство, семейните дрязги за имоти, слагачеството към силните, оправданието на кражбата – както бихме казали днес, пълната липса на положителна мотивация у шопа.
Читателят ще долови как Христофоров изтръпва втрещен, когато син крещи на майка си: „А тизека, вещице проклета, оти го не удуши, кога си го родила!“ – става дума за брата, с когото имат съседски къщи. Голям писател, авторът остава стаен при подобни сцени. Разкрива се само за миг, когато след дълги усилия все пак намира да каже нещо добро за морала на мацакуреца: никой, никога, не би ударил баща си – по-добре да си отсече ръката с брадва. Но и от това въздигане на бащата духа леден вятър: жената в Мацакурци – майка, съпруга, дъщеря, е лишена от всякакви социални права.
Проживял няколко години в дебрите на народа и изстрадал неговите „бит и душевност“, авторът синтезира основното си послание: че за мацакуреца чуждото е общо, а своето е само свое. Дали той пръв стига до тази толкова популярна днес формула, описваща стопанската култура на българина? Би било забавно, ако след многобройните кражби, които е изтърпял в Мацакурци, тази изречена по повод на местните крилата фраза също да е открадната от Христофоров.
„Мацакурци“ е изпълнена с ирония повест – неслучайно авторът ѝ е превел на български Джером. Освен паралелите с Торо, книгата се родее също и с „Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде. Но в „Мацакурци“ няма да намерим препратки към световната литература. Бившият професор по икономика изцяло се потапя в ежедневния опит – най-много, да си позволи някое изстрадано житейско заключение за лисиците и хората. От този приседнал край картофената нива и надничащ иззад смърчовите гори реализъм се ражда литературно произведение, което българските литературни критици трудно могат да оценят, защото наколо няма нещо, на което да го оприличат. И „Уолдън“, и тънкият хумор са чужди на българската литературна традиция. Долавят големия писателски талант, описващ танца на слънцето върху величествените рилски върхове. Може би са впечатлени и от прецизността, с която са представени човешките отношения в това своеобразно село. Но „Мацакурци“ е сполетяна от същата съдба като „Богомилски легенди“ на Николай Райнов: самотен връх, твърде универсална, за да е „българска“, независимо че е изтръгната от сърцето на българския народ.
„Мацакурци“ налага преосмисляне и на „Оптимистична теория за нашия народ“ на марксиста Иван Хаджийски, първият български антрополог. Какъв оптимизъм в Мацакурци – освен стихийният, вдъхван от знанието, че животът не свършва с нас и има свое русло, в което течем? Трябва ли да сме оптимисти заради хипотетично златно минало, когато човешките отношения били чисти и неподправени? За Хаджийски, капиталистическите сили са покварили някогашния морално извисен селянин. Но какво, ако този селянин преди появата на капиталистическите отношения всъщност не е чак толкова извисен? Да погледнем и в Софрониевото житие. Значи, покварили са го турците? А преди тях – сигурно боляри и алчни попове. Така, следвайки линията на оптимизма и покваряването, ще стигнем до прочутата змия, продала ябълка на Ева.
Да погледнем и във времето след „Мацакурци“ и „Оптимистична теория“: днес някои оплакват българското село, защото е загубило ефективността си след стихийното разрушаване на кооперативните стопанства. Те виждат поредното „покваряване“ с див капитализъм. За други, кооперативите са „покваряване“ на прастария български стопанин, насила вкаран в ТКЗС и така загубил връзката си със земята. Оптимистичното минало е безкрайно разтегливо.
Как ли се е осмелил Христофоров през 1958 г., след година, прекарана в Белене, да пише за пладнешките кражби на новите шефове на селсъвета? За десетките директори на кооператива, изпразвали общата каса? За партийния секретар, построил си къща на два ката с материалите, отпуснати за ремонт на читалището? Прави го – и тъй истински, че книгата му е отпечатана. Осмива алчността на шопа по царско време по същия начин, по който се подиграва с алчността на шопа при народната власт. Дошъл цар Фердинанд на мегдана в Мацакурци и хвърля с шепи сребърни петолевки сред събралите се моми. Стои царят встрани и ги гледа засмян как се кълнат, дерат и скубят, за да докопат някоя пара.
Изкарвайки на показ мацакурщината, Христофоров учи, че човекът е този, който определя системата. И най-възвишените системи се провалят заради низки хора, и най-долният режим може да прогресира при мълчалива човешка съпротива. Човек като Христофоров успява да остане себе си, да съхрани високите си мисли, дори натирен вдън гори. Хора като мацакурци, чиято мъдрост е достигнала до прозрението, че ако беше харно човек да има брат, и Господ на небето щеше да си има брат – те са в състояние да провалят и най-светлото дело. Неслучайно „след девети“ бившите цанковисти поемат партийните дела в Говедарци, а малцината комунисти, които действително са били репресирани от фашистите, са прокудени.
Така „Мацакурци“ елегантно опровергава вярата в морално извисения примитивен български човек. Със забележителна самоирония, авторът на книгата се провиква през океана: „Торо, ей, къде си бре, бай Торо! Ела да поживееш в Бърлогата накрай Мацакурци, пък после ни кажи какво да чини отшелникът, чието куче мацакурчани убият от тричане? И после разровят малката могила, в която е положен трупът на кучето, защото, професторът, че е луд – луд е, ама кой го знае: градски човек, реди книги, може и да има ахмаци да дават пари за тях. Пък той къде ще си ги тури парите? Много ясно, ще ги закопае. Я виж, тука пръстта е прясно разровена.“
От първото издание на „Мацакурци“ ни делят 60 години. Може би хората са се променили и е настъпило очовечаване на универсалния български шоп? Може и Христофоров на места да е прекалено остър в сатирата си. А не са ли му позволили да публикува този текст, за да извади наяве разложения образ на селяните, противящи се на колективизацията? Все пак, за градските хора, които тепърва възнамеряват да си закупят къща в някое китно българско село с чудна природа – дано още дълго да има такива, е препоръчително първо да прочетат тази книга.