ГЕОРГИ КОЛЕВ е родом от Балчик, живее в Добрич. Автор е на книгата „Приют за осиротели понятия“ (изд. „Илия Вълчев“, Добрич 2016).
Под името ВАРЗА КОТИЙ (идващо от израза „Вар за ко тий“, който нашите баби добруджанки използваха), той споделя свои фотографии и кратки текстове.
 

* * *
— Имаш ли спомени? – попита старецът.
— Какво е спомени? – отговори въпросително невежата.
— Ами това е пъпната връв, която решаваш дали да оставиш или да отрежеш... за да се родиш... за нов живот...

Варза Котий, „Жизненоважно“
 


ПРИБЪРЗАЛ

— Искам да напиша най-тъжното стихотворение.
— Няма да можеш приятелю, не бързай.
— Защо ?
— Защото си млад все още, не си достатъчно мъдър. Тъгата е живородна, когато има подобаваща мъдрост върху плещите си!

 

* * *
„Обречен си за шепа въздишки да разбиеш кодовете на времето. Отстояния, години – илюзии. Признаваш пред себе си, че си слаб, но илюзиите не скланят глави доброволно. Попитай дете – детето е приятел с Този, Който поставя кодовете. Поскитай се в детството си – там е пълно с деца... и е самотно. Дете съм и познавам самотата – търсач съм...“

Варза Котий, „Бране на небесни цветя – самотно занимание“



ЗАВРЪЗКА

— Какво правиш?
— Пия.
— Какво пиеш?
— Самотата си.
— Не бързай приятелю! Самотата е нужна през всичките дни на човека, за да живее дълго и да знае защо.

Варза Котий
Из цикъла „Не се продава“

 


* * *
— Огледай се в огледалото на живота.
— Кой живот?
— Този, който живеят нормалните... всички!
— Струва ми се опасно.
— Не го мисли. Направи го.
Огледах се... Видях – това...



Изходът е тясна пътечка, по която трудно се върви. Тъжно виолончело, което е изплакало хиляди сълзи по хиляди съдби... слушам...


 
СБОГУВАНЕ

— Как си отиват спомените?
— Първо избледняват цветовете. После се разтварят детайлите и отлитат. Най-накрая си събира багажа и ароматът... На мястото се настанява забравата.
— А как се пазят спомените?
— Ами рисувай си ги, пей си ги, затваряй по-често очи и вдъхвай аромата им...

Варза Котий
„Припеви“


 
* * *
Погалих спусъка на фантазията си и без да искам го натиснах.



* * *
Чувствата винаги са сиротни. Не познават лустрото на нагодения принцип. Приятели са на нищото, което пък е приятел на всичкото... Дланите им често се преплитат с дланите на „случайността“.
Притуряш ли вина на чувствата, осуетили безсмислените ти планове? Арогантността на подшушнатото от подлото съвремие поведение обижда фините фибри на истинските чувства и те си тръгват... Не се затриват толкова лесно – оцеляват!!!
Открих си едно такова... поговорихме...



* * *
Дъждът измива въздуха. Времето мете спомени и ги трупа на купчини. Омесват се съдби. Когато се молиш за вятър, купчините със спомени са ти благодарни, защото не само си връщат свободата, а и се посяват и поникват след време. Цъфтят цветя, донесли кодовете на спомените... в погледа си.
 

 
* * *
— По Пътя. Тръгвам или спирам?
— Ти как го видя?
— Има ли значение? Няма ли абсолютен принцип?
— Не, разликата е от Небето до Земята...
— Научи ме.
— Тръгвай!!!

Аз слушах и снимах…

 

* * *
Есента е смела и пряма в предизвикателстата си. Аз съм податлив – всичко си казвам. И... засиява Път... Тръгвам.


 
МАЛКИТЕ СМЪРТИ
 
— Защо не спиш?
— Страх ме е от смъртта.
— Снощи спа ли?
— Не, и днес съжалявам.
— Защо?
— Защото денят играе нечестно. Особено през нощта. През нощта денят го няма и играя сам. Победата е винаги срещу мен!
— Просто се наспи.
— Иска ми се, но не мога да преглътна загубеното време.
— В нечестната игра?
— Да!
— Малките смърти на мрака раждат в теб пътя на безсмъртието на душата ти.
— Мислиш ли?
— Не мисля – вярвам!
— Кой си ти.
— Аз съм Този, Който Съм!

Варза Котий
„В сън“


 
* * *

— Мечтите са крехки, често по невнимание се чупят.
— Така е.
— Ти как преодоляваш провала?
— Времето е, което се справя, а аз съм приятел със Създателя на времето!
 

 
СРЕЩА

И в Пътят проблесна Онази Надежда. И никой не мънка и никой не спори. Помириха се дори сетивата и бяха готови –
да тръгнат натам.

 

* * *
— Пътувал ли си в самотна лодка през нощта?
— Да, жизнеутвърждаващо е.
— Ти ли си на руля?
— Не!
— Природните стихии ли са?
— Не.
— Кой е тогава? На кого доверяваш пътуванията си?
— Вгледай се, ако не виждаш ще трябва да се видоизменям още... Смирението е непостижимо за горделивите...



* * *
Триста есени преплетоха смисли.
Зашумя дървото, понесло товара на тристата есени.
Потъмня листото, въплътило смислите и се роди. Древното листо, понесло мъдростта на триста есени... през вековете.


 
ДЕН ШЕСТИ
 
— Дядо, ти как си станал толкова търпелив?
— Първо се научих да въздишам дълбоко синко. После се научих да прегръщам миналото и да го слушам, а то говори бавно, много бавно. Твоето минало изчерпва мъдростта си за минути. Не бързай, твоето минало е още... невръстно.

Варза Котий
„Натюрморт с преживелици“


 
* * *
Мъглата изостря усета на търсещия, изкарва най-големите страхове на страхливия, пее тъжно на скърбящия, успокоява света и вдъхновява твореца. Мъглата е наситена с въздишки, вопли и трепети. Мъглата е мъдра и неразумна. Мъглата е кръговрат... аз съм мъгла...

Варза Котий
"Изповед"



ТРАПЕЗА ЗА ПОСВЕТЕНИ

Чаша бушуващо вино,
почерняло от хубост есенно слънце.
Дъхави залъци, опечени в помъдрелите листи на дървото отсреща.
Повей на хлад, на смисъл и край.
Капка безсъние и ми стига...
Есен!

Варза Котий
„Бутикови вечери“

 

* * *
Есента, като чу за теглилата ни, сякаш забърза крачка и тури облаци там горе да прецеди жегата като през цедилото за сирене на баба, изпрано и закачено на крушата в задния двор. Цеди се само светлото в душиците ни, а онова тъмното остава там на бозлука. Утихна.

 

ПО-БЛИЗО
 
— Знаеш ли какво е "завинаги"?
— Не, но си го представям като нещо отвъд пределите на утрешния ден, а утрешният ден е вселена...
— Значи си мечтател?!
— Не бих казал, просто си приспивам чувствата с нежни абсурди и им рисувам криле, а утре.... утре е вселена...

Варза Котий
„Пребъдване във водовъртежа на капителите“

ЗАКЛЮЧЕНИ ИСТИНИ
(готическа фотография)

 

КАК ДА СИ ВЗЕМА НА РЪЦЕ СЯНКАТА

Цял ден беше със мен
и търпеливо ме следва
в мечта безнадеждна и кратка.
Тази обречена краткост принуди ме – да ѝ разкажа всичко... за някога.
Животът на сянката свърши със залеза,
за да възкръсне под нашата улична лампа.
Да види звездите –
за малко
и няколко думи –
съвсем недостатъчни...
Нататък е тъмно, а трябва да тръгвам и
дано след малко да я има – Луната.

 

* * *
През плетките на тези упорити противоречия, наречени лаконично „земни дни“, човек колекционира принципи (или пък не), за да пропътува участъка си от време (или пък не).

Варза Котий
„Дистопия с маркиран изход“

 

 * * *
Същността ми е заровена в Небето, а спомените в земните треви са сянка, дето за ръка е хванала детето, което още пакости твори...