КАРИНА ЦВЕТКОВА (на 13 г.) е от село Оброчище, член на Литературен клуб „Йордан Кръчмаров“ – Балчик, с ръководител Николай Мирчев. Тази есен излезе от печат първата ѝ книга, наречена „Фабула“, в която са публикувани есета, разкази и стихотворения.
За дъщеря си, майка ѝ Ирина Петрова казва: „Родена е на 15 януари 2006 г. в 14.00 часа. В родилния дом я наричаха „певицата“. Научи се да говори още на една годинка. Порастваше бързо. В училище беше първа по математика, печелеше състезания. Преди година и половина започна да будува по цели нощи. Притесних се, че нещо не е наред, а тя просто е пишела. Казва, че тишината и луната я вдъхновяват. Радвам се, че имам такова дете.“
 

* * *
Няма учебник, който да те научи на всичко, няма и една и съща история, разказана по един и същи начин. Невъзможно е даден обект да събере целия свят в себе си и да ти го предостави.
Обектът може да „говори“ за войната; животните; природата; страстите на една монахиня; лекар, влюбен в свой колега; живота на пчелите; дървообработването; отглеждането на хамстери; истории за скачане с парашут (които често – дори почти винаги – са измислени от отчаяни хора); любовните преживявания на едно момче и неговата мащеха. Няма как да се докоснеш до всеки детайл на тези събития, преживявания и процес едновременно.
Трябва да направиш избор коя от дадените „книги“ най-много искаш да прочетеш. Все едно си в книжарница и си избираш нов роман, който може да се превърне в любимата ти история, но без да гледаш и без да знаеш каква е цената му. Важно е да осъзнаваш, че няма да изпиташ всички емоции на света с една-единствена книга! Няма как да ти даде всичко.

 



* * *
Искам да пътувам през нощта със стария, празен и мръсен градски автобус. От единия до другия край на града. Само за да разгледам стария, празен и мръсен град.

 


* * *
Сядаш на старата очукана пейка, вече загубила цвета си. Поглеждаш тротоара отсреща. Целият е в трева. От онази, която се лепи по дрехите и се чисти много трудно. Слънчевите лъчи ловко преминават между листата на смокинята и леко те галят по златните коси. Сещаш се за онези изминали години, в които играеше с приятелите си на улицата на криеница, „обущар“, гоненица, федербал, футбол…
А твоята баба стоеше на тази стара пейка. Радваше ви се. Караше ви се, когато топката влизаше в двора на почти оглушалия куцукащ съсед, който само се заяждаше (но на теб и най-добрия ти приятел винаги даваше „Холидейче“ на Великден, само на вас двамата).
Затваряш очи и се пренасяш в онези години. Ах-х-х, беше толкова хубаво!
Всичко е пред теб – играете федербал – ти, брат ти, най-добрия ти приятел и всички останали, всички деца от квартала, всички деца. Баба ти седи на пейката и се усмихва, съвсем лекичко, едва забележимо. Косата ѝ е оредяла доста, лицето ѝ е в бръчки, но в очите ѝ има някаква искрица. Гледа ви обнадеждено. Харесва ти да виждаш баба отново… Съседът сади овощни дръвчета в двора си. Толкова са малки. Като вас. Имат крехки стебла, малко клони, но с цвят. Идва дядо ти. Усмихнат е (просто е щастлив човек). Носи – Боже! – волейболна топка! Всички толкова се радвате, че забравяте за федербала. Дядо веднага опъва мрежа от вашата ограда до тази на глухия съсед. Такава радост никога не е имало на улицата!
И какво?
Отваряш очи. Зад оградата се извисяват черешови, ябълкови и кайсиеви дървета. На едно от тях е волейболната топка. Там е от десет години, но кой да я види? Мрежата е захвърлена до оградата на стария съсед, който почина преди седем години, три месеца и шестнайсет дни. Брат ти е лекар в чужбина, най-добрият ти приятел е пилот, детската ти любов е журналист в Испания, дъщерята на пощальона е администраторка в един от хотелите в близкия курортен комплекс, а ти си учителка по психология в един от морските градове на страната. Всички сте се разпръснали. Не сте играли заедно волейбол и федербал от години. Вече дори няма какво да ви държи заедно. Баба ти и дядо ти са починали малко след глухив съсед. Родителите ти не живеят тук. Ничии родители не живеят тук. И ничии баби и дядовци не са живи. Единствената частица живот е в овощните дървета.

 


* * *
Родителите и децата си помагат взаимно.
Децата учат възрастните на това, което не са успели да разберат, докато са били „свободни“ – без малки човечета, за които да се грижат. Родителите помагат на малките да пораснат и да станат зрели личности.
Но… родителите не знаят как да бъдат родители преди да станат баби и дядовци.
Нито една жена не е перфектна майка и нито един мъж не е перфектен татко. Заради това ги има децата – да отгледат родители от едни обикновени майка и баща. Мисля, че всяко малко човече успява да се справи с тази задача. И то доста добре.
На децата също им е трудно преминаването на родителите им през всякакви периоди, възрасти и настроения. И то много повече от възрастните! Защото нямаме никакъв опит.
Повечето от „големите“ вече са преживели пубертета, прогимназията, първата любов, втората, гимназията, университета и дори са се сблъсквали с проблеми на работа.
Ние, децата, не знаем какво се случва с нас, камо ли с вас. Научете се да разбирате какво искат вашите човечета. Ако бяхте на наше място, бихте ли желали да ви говорят за своето минало или да мислят с вас какво можете да направите с това, което се случва? Знам, че е трудно да отглеждаш деца (всъщност предполагам), но и (знам, че знаете) е трудно да се отглеждат родители.


 

ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ЕДНА КНИГА
 
Всяка вечер се бавеше,
а номерът, с който лъжеше, остаряваше.
Нямаше какво да правя,
гледах небето, което само теб озарява.
 
Само две неща ме вдъхновиха да те измисля –
въображението на една книга
и страха,
че самотата ме застига.
 

 

* * *
Докато другите стояха и чакаха онзи сигнал, който известява за смъртта, той стоеше и гледаше върха на хълма. Чакаше не сигнала, а нея. Искаше да види образа ѝ за последно. Не знаеше как ще стане, но имаше надежда. Протегна ръка към листа и химикала, взе ги и започна да пише нещо.
Обичаше поезия, но този път пишеше писмо. Описваше усещането преди сигнала. И за нея писа.
Чу се пищенето на апарата. Когато влязоха в стаята, видяха адресирано писмо в ръката му. Докторът беше предупреден да внимава да не сбърка адреса… Сестра му взе в ръце писмото и започна да чете:
„Правех всичко, за да видя усмивката ти, която ми липсва повече от всичко. Обичах да ходим в библиотеката, винаги бяхме сами. Обичам те.“

Тя започна да плаче и останалото прочете брат му:
„Е, семейство, свърши. Усещането не е различно от другите. Това, което не можех да си представя преди година, сега ме побърква. Не вярвах, че ще чуя сигнала на нейния апарат, преди да чуя своя. Едва ли ще ме разберете – когато чуждото щастие ви удовлетворява, сте готови да дадете усмивка на някой нещастен и да тръгнете. Дано сте ми избрали място до нея.“


 

* * *
Боже, моля те с цялата детска искреност, която е останала у мен, дари на всекиго по малко повече щастие от това, което му е отредено. Хората трябва да се усмихват, да се подкрепят, да си помагат. Безсилни сме пред твоята воля. Всички казват, че изпълняваш желания. Това е нещото, за което се моля толкова много, толкова искрено и с толкова много надежда, че ще ме чуеш.