Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЖИВИ СА"

ЖИВИ СА

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ е роден през 1954 година във Видин. Завършил е висшето си образование в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като журналист във вестници и списания. Издал е смешно-тъжни „СОЦисторийки от Северозапада“, обясняващи заглавието „Намигване“.
Зодиакалната му характеристика на рогатото добиче Телец го е водила на работа в различни градове. Затова може би Видин, Враца, Монтана, София и Добрич ще водят лют спор за рожденото му място.
От 2001 г. пенсионерства и мързелува в Добрич. Участвал е в подготовката на вестник „Антимовски хан“ в периода 2006-2008 година.


 
РОКО ПИКАСОТО

В кръщелното му свидетелство отец Георги от църквата „Свети Димитър“ записа „Роди се отроче от мъжки пол и прие името Райко“. Години по-късно всички в махалата бяха забравили кръщелното му име и го наричаха Роко, но то не бе поевропейченото Райко. Причината бе в онзи хубав филм „Роко и неговите братя“, в който младият Ален Делон играеше ролята на боксьор. Наш Райко гледа филма няколко пъти и на лягане, и на ставане говореше все за него. Дори се записа да тренира бокс, но още на втория месец му счупиха носа и той се отказа. Размина се с бокса, но името му остана.
Пикасото му го лепна пък кварталният милиционер капитан Пеков. След казармата, на Райко му се наложи да си търси работа. Краткото умуване и гладуване го засили към бояджийската кооперация. По онова време бояджиите стояха на дъното на занаятчийската йерархия с лошата слава на пияндета и далавераджии. В интерес на истината трябва да признаем, че Райко бързо напредна, както в пиенето, така и в занаята. След две години вече му възлагаха самостоятелна работа. По-отраканите бояджии работеха и на частно и така си докарваха по още една заплата. След една такава поръчка нашият герой се сдоби и с прякора Пикасото. Злощастната поръчка дойде от баба Марушка от махалата, която го повика да боядиса двете стаички в малката ѝ къща. Работата не беше много и сложна – таваните се пръскаха с вар, а стените – с постна боя. По-доброто качество изискваше за боята да се осигурява литър боза, а за майстора още толкова ракия.
Една сутрин, още махмурлия, Райко цъфна пред къщичката на баба Марушка със стълба на гръб и кофи в ръце. След като се разбраха за цвета на стените, баба Марушка донесе бозата и ракията и отиде да прекара деня и нощта у съседката. Останал сам, Райко удари няколко глътки по правилото „Клин клин избива“, и се хвана за работа. Новатор в занаята, той реши да изненада клиентката. Тъкмо бе излязла модата на шаблоните на различни птици и животни, с чиято помощ върху стената се издухваха с пулверизатор различни фигурки със златен бронз. На другата сутрин Райко довърши последните фигурки и извика баба Марушка да се разплатят. Малко е да се каже, че бабата остана изненадана – линиите, които разграничаваха тавана от стените бяха криви, фигурките на лястовичките бяха с краката нагоре. И на целия този калпазанлък Райко ѝ поиска 35 лева, толкова, колкото бе цялата ѝ пенсия.
— Сине, тези линии що са толкова криви ? – попита плахо баба Марушка.
— Не бой се, бабо, като изсъхнат ще се изправят.
— Ми що врабчетата са нагоре с краката?
— Като серат, да не ти цапат килима. Да ти е чисто.
— Добре бе, сине, ама много пари ми взимаш!
— Бабо, ние сме художници, не сме прости бояджии, а художниците взимат скъпо, а и виж златна боя съм ти сложил и тя е скъпа. Имаш късмет, че попадна на мен, колегите щяха да те одерат двойно.
Още на следващата сутрин баба Марушка почука на приемната на кварталния. Капитан Пеков огледа какви ги е свършил Райко и процеди през зъби: „Ще му дам аз на него един художник“.
По-късно същия ден Райко седеше срещу капитан Пеков и примигваше нервно. След кратко мълчание и няколко изпитателни погледа, кварталният му подаде бял лист и молив и му каза:
— Тегли тук една линия!
— Каква линия?
— Каквато искаш, нали си художник.
Леко озадачен Райко дръпна една вълнообразна линия върху листа.
— Слушай ме сега, ама много внимателно – започна бавно и заплашително капитан Пеков. – Отиваш при баба Марушка, връщаш парите, оправяш всичко там, дето си оплескал и повече да не ми се мяркаш пред очите, че ще те държа в кауша, докато тази линия тук се изправи. Пикасо с Пикасо такъв. Сега марш!
След този случай, ако някой споменеше Роко, друг винаги питаше „Кой Роко бе, Пикасото ли?“.
 

 

ЖИВИ СА

Не е необходимо да се оглеждаме много около себе си, за да открием, че героите на големия Чудомир са живи и днес. За една своя леля, много приличаща на героинята от „Не съм от тях“, веднъж разказа Киро Кодоша.
Няколко дни, след като се оженил, Киро решил да заведе съпругата си в родното си село, за да я представи на родителите си. Слезли една привечер от автобуса в центъра на селото и се запътили към дома. Първият човек, когото срещнали по улицата, била една от лелите на Киро. Съвсем естествено той решил да съобщи новината и казал:
— Лельо, аз се ожених. Запознай се с жена ми!
Лелята тутакси плеснала с ръце и възкликнала:
— Истина ли, Кирчо, леля! Кой ти каза?

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево