Румен Денев е роден през 1958 г. в Казанлък. За първи път публикува стихотворения през 1973-та. Следвал е в Литературния институт „Максим Горки” ‒ Москва. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Магистър по библиотечно-информационни технологии ‒ Софийски университет „Св. Климент Охридски”. През 1986 година излиза стихосбирката му „Животът на дъжда”, за която през 1987-а му е присъдена Националната награда за дебют в поезията „Южна пролет” ‒ Хасково. Автор е още на сборниците със стихотворения и поеми: „Вечният мир” (1990), „Последно”(1999), „Звукописи”(2001), „Стихотворения”(2005), „Посоки на погледа”(2006), „Люлка на вселената”(2011), „Подражание на псалтира” (2014) и „Математическа поема”(2016). Издал е есеистичните книги „Град България”(2012), „Назад към човечеството” (2014) и „Белият гарван” (2018). За книгата си „Вокалното стихосложение” (2019) получава съпътстваща награда на конкурса „Христо Фотев” в Бургас през 2020 година. Превеждан е на руски, турски и френски. Главен редактор е на списанието за литература и изкуство „Кула” – издание на Община Казанлък. Членува в Литературен кръг „Смисъл”, в Българския ПЕН-център и СБП.



ПРОРОК САМУИЛ

Аз, пророк Самуил, бях наказан със вътрешно зрение,
виждах гледка и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше спасение,
наша реч и народно сърце.

Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като хляб ме изпече димящият огън на лятото...
Аз съкровище търсех –
аз търсех човек без лице.

Изпомъчен си казах, че всичко това е без разум
и че няма народът ми да получи сърце...
С най-последно усилие на хълм със трънаци пролазих,
за да видя младеж, който пее на свойте овце.

На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После хляб във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „Къде си, Давид?”.
И намерих за народа сърце...




ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…




РЕВНОСТ

Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.

Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.

Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.

Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…




* * *

Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам...

Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.

Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.

Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.

Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд...
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли...




КОРЕН ОТ ТРЕТА СТЕПЕН

        на Веселин Стоянов

Миналото има женски глас,
женски поглед и походка.
Умножавам минало по аз –
получавам само черни котки.

Котките, разбира се, са бяс –
биоелектрически намотки.
Умножавам минало по водка –
получавам само смърт и аз.

Смърт и аз – това не е находка,
смърт и аз това сме спирт и аз.
Спиртът е люлеене без лодка
или пък довиждане без глас.

Като ученик, загубил своя клас,
умножавам аз
        по аз
            по аз...





MEMENTO MORI

Смъртта не е плашило, а любовница.
Последната любовница,
любимата любовница
на границата на света далечен...
Тя помни точния ни час за среща,
а аз съм го забравил.
Тя ме чака.
А аз по пътя ябълки берях.
Дали бе срещата ни в кръчма,
в църква,
в болница,
или на летния пазар?
Забравих мястото на срещата.
Когато се родих,
веднага се заплеснах
по състезания за шарени дрънкулки.
Сега си спомних моята любовница,
любимата любовница - смъртта.
Тя чака някъде
с часовниче,
което час по час поглежда.
А аз не помня в колко беше срещата.
И мястото не помня.
И лицето ѝ.