Рада Москова е родена в Габрово. Завършва медицина. Работи като лекар и като драматург на Централен куклен театър - София. Издала е стихосбирките „Между минутите“, „Парчета от време“, „Фигури от думи“ и романите „Почти живот“ и „Ние - негероите“, претърпял няколко издания. Автор е на емблематични пиеси за куклен театър – „Разсърдените букви“, „Къде отиваш конче“.  Сценаристка е на култови български филми като "Горе на черешата", „Тони“,  "Разговор с птици". Филмът й "Куче в чекмедже" е носител на Първа награда на Фестивала „Златна роза“, Варна; награда на Съюза на българските филмови дейци; награда на СБП. Лауреат е на националната награда „Дора Габе“.

Стиховете, които представяме са от последната й стихосбирка „Минава – заминава…“ на Фондация за българска литература, София (2020)



ЗАЛИСИИ
Вътре все себе си –
разполагам се удобно,
нещо си нашепвам,
мина времето да викам.
Доста е уютно,
даже занимателно –
грозните картини свалям,
възвишените
въздигам в стенописи –
украсявам
църквата на пъстрите заблуди.




БЕЗСЪНИЕ
Пак тази обичайна среща – аз и аз,
възможност да се видим…
Но пък какво ли можем да си кажем?




КРИЕНИЦА
Брой до десет и почвай!
Ще откриеш един зад вратата,
друг под леглото
и в чаршафите някой може да има.
Но най-много внимавай за този,
който стъпил в твоите обувки,
твоите дрехи навлича,
твоите мисли разхвърля,
твоите думи разнася
и твърди, че си ти!




НАВЪН
Дойде небето.
Дърветата край мене създават тишина
и гюрултията в ума ми някъде се дяна.




ДВОРЧЕ
Зелена рамка,
шарена сянка –
мушица пее,
цвете старее,
птиче се врича,
слънце наднича.
Какво ли става?
Изскърцва брава,
пада ограда,
залък пресяда.
Вещица роза,
сладка угроза,
трънче забива –
някой заспива..
някой го няма,
делнична драма.
Някой се свършва,
клонка се скършва,
мръдва дървото,
блесва стъклото…

Трева сънлива
всичко залива.




СКРИВАЛИЩА
Кафето, телефона, сутрешните новини…
Употребявам ги като домашна дреха –
закриват ме спасително…
Да имаше поне какво да крия.




Е,И?
Какво ми става?
Гласът ми се потапя
в позлатата на непознати интонации.
И нещо в мен звъни – дано не оглушея!
Движенията ми са в повече –
разклонени, високи – удрят се наоколо.
Опитват се
да ме накарат да подхвръкна?

Да се затичам? Аз?

Да смеся някого със себе си
и себе си със някого?
На този ъгъл да очаквам,
на следващия да си тръгвам?
Да се измислям по контурите на нечий поглед?
Очите ми да свършват във очи?
Да си заемам цвят от чужди думи,
мелодия от чужди мисли,
да изоставя моите,
да се удавя в глухота?
Защо? Доколко? Струва ли си?
И… Така нататък.




ПРИВЕЧЕР
Стоя като растение
в докосването на олекналия въздух,
попивам светлината, легнала наоколо,
лицето ти –
площ, която мога да изследвам с длани,
да докажа с устни,
мой трофей единствен – свят,
от край до край от двама извървян –
с тайни наши улици,
с тебешира бял на имената ни,
с подписи и знаци по стените.

В тебе се познавам в дни, когато
себе си не смогвам да позная.




ПТИЧЕ
Птичи звуци разпиля
някъде отгоре.
Със високото на глас
весело заспори.
Стръмна, тъничка черта
над деня изписа,
появи се, прелетя,
в светлото укри се.




ЕДИН
Одърпан. Дрехите по него висят, сякаш се отдръпват. Или не могат да настигнат тялото му – потичва с танцови стъпки покрай посоките на други минувачи. Не поглеждат към него. Тези им всекидневни праволинейни движения съсипват всяко любопитство.
Какво да му гледат?
Жълт тен, мирис на застояло. И не се подушва. Стой на физиономията му във вид на отвращение, бедняшко самочувствие – самоласкателна дистанция от всичко.
Сиво. Пролетта я няма.
При един от внезапните му завои забелязвам – държи в ръка зелено листо. Толкова зелено?! Може би вятърът влачи листото, а то го тегли след себе си?

Човек носен някъде от едно листо.