Йото Пацов е роден в София на 28 декември 1949 г. Учил в СУ „Св. Климент Охридски“, завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Публикува свои стихове, разкази, миниатюри, репортажи в ученическия печат в началото на 60-те години. Работил като журналист в редица вестници и списания, някои от които е основал самият той. Автор на хиляди публицистични и журналистически публикации. Кореспондент на чуждестранни печатни издания, в т. ч. и военен кореспондент. Член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Съюза на ловците и риболовците в България. Издал е над 15 книги с проза, поезия, публицистика. Сред тях са: „Петелът кълве звездите“, разкази, изд. „Абагар“ 1990; „Пръчка от леска“, стихове, изд. „Вит“ 1998; „Лъжикерван“, роман, изд. „Фактор“ 2002; „Великите учители“, исторически очерци, изд. „Милениум“ 2008; „Перо от гарван“, публицистика, изд. „Наслука“, 2008; „Петелът кълве звездите“, разкази, второ издание, изд. „Български писател“ 2010; „Мравучки“, публицистика, изд. „Потайниче“ 2011; „Очила за канибали“, ловни разкази, изд. „Потайниче“ 2016; „Еписто. Роман в писма“, изд. „Потайниче“ 2016; и др. Негови разкази са превеждани на руски, украински, турски, арабски и др. езици. Почетен гражданин на Луковит. Член на журито и прессекретар на годишния конкурс за принос в културните отношения между народите на България и Русия „Золотая муза“. Носител на национални и международни награди. Писателят е удостоен със статуетката „НИКЕ“ на Лигата на българските писатели в САЩ и по света по случай неговата 70-годишнина и за високи постижения в българската литература и култура и неповторимия му писателски талант.


ФОТЕТО

На една от снимките бе той във войнишка зимна униформа, с къса трилинейка с изправен щик при нозе, лъснат и сериозен, даже сурово намръщен, както се и полага на истински воин отпреди петдесет години. Тази, както и други снимки от живота му бяха подредени в скромни рамчици по стената на първата стая, по-скоро стайче, където държеше обувки, ботуши, туршии, буркани с мед и шишета с ракия, тикви и сплитове лук и чесън, а на закачалката – шуба, мушама, излиняла ватенка и някакви сетрета с прокъсани ръкави и отпрани яки, каскет и бомбе. През външната врата на стайчето се излизаше на малка тераса с разнебитени дървени перила, в далечния ъгъл на която бе дислоцирал артилерията – черешово топче, но истинско, не от панаирджийските бутафории. Казват, че от време на време го зареждал с димен барут, тапа от парцали и глинено гюле с валчест камък от Вита вътре – такива гюлета бяха наредени покрай стената на тераската да съхнат на есенното слънце – и гърмял към лещака по отсрещния склон.
Другата врата на тераската водеше към собата, както я наричаше той – доста голяма продълговата стая с маса под прозореца на късата стена срещу вратата, с два стола на масата и пет-шест покрай стените. Тук бе и леглото му, по-скоро гнездото му, защото май никога не го бе оправял след спане и тялото му бе направило овална вдлъбнатина в дюшека.Сред отметнатите завивки се виждаше и родопско одеяло, и колибарска кабаница, и балканджийска черга. Печката бе почти в средата на стаята с камара цепеници до нея, и веселият огън хвърляше отблясъци през прогорените ламарини по тавана и стените. Но в къщата на Фотето стените не бяха стени, а визуална хроника на последния половин век в този балкански край. Снимките – почти всичките в рамки, някои дори със стъкла – ги покриваха комай от пода до тавана, плътно една до друга, но все пак без никакъв ред. Така беше с двете срещуположни стени, третата, с прозореца, бе приютила само няколко семейни портрета на старци с мустаци и калпаци и бабички с пошове и нарисувани нанизи пендари, с обточени с гайтани контохчета и бели кенарени ризи.
Май никой вече не помнеше името му – викаха му Фотето, пък и той напълно се бе слял с професията си на фотограф, че така се и представяше на редките нови посетители в горската му къща. Потъналите в прах фотоапарати – един „Зенит”, един „Фед” и една „Екзакта”, наредени на перваза на прозореца, гледаха навън като слепи просяци – лентите останаха в миналия век, във фотолабораторията сега прибираше вечер кокошките, във ваничките за проявител и фиксаж им сипваше жито и водица. Но преди да настъпи разрухата, той извади на хартия всички снимки на хората, които познаваше и които го бяха канили да снима на сватби, кръщенета, задушници, изпратки, курбани, погребения и всякакви други препятствия в живота човешки. След като затвори ателието долу, в градчето, пренесе всичко тук, в горната махала. Ровеше из кашоните с негативите, после приготвяше разтворите и копирния апарат, оглеждаше всичко да му е наръки в тъмницата на фотолабораторията и когато се протегнеше към ключа на лампата, казваше заклинанието:
-    Гаси, животът почва!
Така през светлия квадрат на апарата като в машина на времето преминаваха мъже, жени и деца, живи и мъртви, весели и кахърни, бедни и богати, добри и лоши… И всички те отиваха по стените, но не както дойде, а според едно важно правило, което Фотето ми обясни така:
-    Животът се живее каращисано, момче, защото Господ ни е пратил
тука да ни види какво струваме. Всекакви хора има, различни модели, едни са добри – залъка си да топнеш, други са лоши – в катран да нагазиш. Та аз добрите ги слагам на лявата стена, и затова тя свети, видиш ли каква е засмяна! А лошите – на дясната. Слънце там не стига никога – да си живуркат в тъмницата. Та кой каквото си е дробил – това да си сърба…

  *   *   *
Този ден се връщах от лов, по снежните била горе вятърът бе изцедил от мен всякаква топлинка, и първата къща, до която стигнах в Горната махала, бе тази на Фотето. Прозорчето на собата светеше, от комина се вдигаше дим в мразовития въздух и аз само дето не се затичах надолу по склона, за да стигна по-скоро до топлото. Стъпих на  пътя и тогава го видях, че излезе на тераската, накокошинен в шубата и наложил бомбето на главата си. Не ме виждаше. Насипа от една консерва барут в гърлото и на подсипа на черешовото топче, натъпка парцали в дулото с дряновата тояга, която му служеше за шомпол, после търкулна вътре едно от глинените си гюлета. Пак се върна в къщата и след миг излезе, стиснал в лявата си ръка машата, защипала въглен. Изправи се до топчето, отдаде чест и поднесе въглена към подсипа. Бликна дим, после гърмът изхвърли към дола бял облак, чу се как гюлето удари в лещака отсреща. Фотето, изправен в пушека, пак отдаде чест, и се прибра.
Пристъпих и аз, потропах, влязох. Заварих го да кове с чукче джамджийско пиронче на светлата стена, тази на добрите хора. Поздравихме се, той заби пирончето, остави чука на масата, после откачи от тъмната стена едно портретче, показа ми го мимоходим и го закачи на светлата. Плесна с ръце – доволен, после ми посочи стола до масата:
-    А бакалъм!
Седнах аз, и позачуден от действията му, го попитах:
-    Какво, станал е добър, та го премести?
-    Хич не беше добър, сиромаха – отговори ми той. – Ами го преместих, щото ми
се обадиха, че умрел, Бог да го прости. Аз така правя. Добрият, като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият, като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето – да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.
Налива Фотето сливовицата в чашките, аз вече съм се отвърнал, пийваме, бодваме от  туршийката. И аз го питам:
-    Фоте, като гледам, твойто портретче го няма ни на светлата, ни на тъмната
стена. Отвънка си го сложил, в стайчето. Що така бе, Фоте? Как да разбера аз сега ти добър ли си, лош ли си?
-    Аз съм на изчакване, затова съм отвънка – засмива се Фотето. – Ама съм
спазарил Трифончо, съседчето, като ритна бъкъла да гръмне с топчето за всеки случай и да ми сложи портретчето вътре, на добрата стена. Та да подсети Господа, че той мигар само мене мисли…

БЛИЗНЕТА

(Богоявленски разказ)

 
Цаката и Цанка се прибраха в Ъглен на Богоявление, когато цялото село бе струпано на брега на Вита, при Цаловските върби, да вади кръста. Старият поп Петко, царство му небесно, навремето хвърляше в замръзналия вир сребърния кръст, с който служеше, голите мъже по половин час трошеха леда и далдисваха да брабарат по дъното, докато го извадят. Сега отец Евгений хвърляше дървен кръст, който не потъваше, та да е по насгода да го стигнат и извадят, та никакво далдисване не ставаше, само газене и плуване. Ама празникът си е празник, и когато Цаката и Цанка спряха на площада да си напазаруват, разбраха от магазинерката Мая, че всички са на Цаловските върби. Възвиха и те натам, спряха до трафопоста при Пепи Парашутката, където на масичка и на няколко пейки бяха наредени чайници с греяна ракия и чинии с нарязано кисело зеле за оказване на първа помощ на героите, които вадеха кръста, и влязоха сред хората да гледат и те. Случиха тъкмо навреме да видят как попът възсука ръкава на десницата си, замахна и запрати кръста в средата на вира, и в същия миг десетината юнаци се хвишнаха кой направо от брега, кой от полегналите във водата върби, обрамчени от плетеницата на тънкия лед. Настана плуване, пляскане и пръхтене, пръв до кръста стигна Мето Въджишки, и веднага някой от другарите му натисна главата под водата, а в тълпата на брега освен ръкопляскания се чуха и отчетливи пожелания за майка му циганска. Е, пуснаха го да изплува, наизлизаха от водата настръхнали и посинели, завиха се кой в каквото и пристъпиха към благинките пред Пепи, която започна да пълни подложените чашки от дебело стъкло. Включиха се и зяпачите, и попа, и кметицата, та си стана едно всенародно веселие, в центъра на което, все още гол, по плувки, мокър и щастлив, с гъша от студа мургава кожа и белозъба усмивка се опиваше от триумфа си Мето. В едната си ръка държеше кръста, в другата – чашката, та благославяше насъбралите се с едната или с другата, както му идваше отръки. И като видя наедрялата Цанка, която трябваше до месец да роди, пристъпи до нея и сложи кръста на корема и, та и бъдещото бебе да отвземе от ледената и светла благодат на този ден.
А след месец Цанка близни две момченца. Обади се от болницата в Луковит на Цаката, той пощуря, сглоби пушката, изскочи в двора и гърмя, докато имаше патрони в патрондаша, а наоколо като разноцветни свещици димяха в снега празните гилзи. Другарите му не се забавиха, надойдоха с шишета и мезета, насядаха, и се почна. Не можеха да се начудят и те, и Цаката – как така преди два месеца докторите бяха казали, че бебето е едно, момченце, а сега се пръкнаха две! Случилото се изискваше незабавен компетентен анализ, и никой нямаше намерение да го отлага, затова Тачо Кашмерски, като женен за медицинска сестра, демек – на ти с медицината - откри пренията:
- Като ги е гледал доктора с оная машинка сигурно са били едно зад друго, та ги е взел за едно!
- Да бе, скрило се е, те на жмичка са си играли там! – удря контрата Вальо Витски.
- Ами ако са се били слепили като ония, сиамските близнаци, а пък после са се разделили? – пита нерешително Васката Драгански, той още е ерген, не ги разбира тези работи.
 - Слепените са си слепени, тех после докторите ги делат, гледат и броят – два крака на това, два – на другото, две ръце, две очи, две уши – всеко да си има комплект, после режат, шият и ги пускат да си живеят поотделно – светва с начетеност Шошата.
- Не е такъв нашия случай – казва Цаката. – Казаха едно – родиха се две, егати докторите!
- Случват се такива неща, Божа работа е то, докторите предполагат, Бог разполага! – казва Вальо Витски, сам удивен от богословското си прозрение.
- Ей, верно бе, нали виде как Мето и сложи кръста на тумбака, помниш ли! – възклицава Тиката Альов. – И баш на Водици!
Както е известно, чудото обяснява всичко и не се нуждае от доказателства, затова пращат Драганския да вика Мето, та да го черпят за участието му в изпълнението на божията промисъл. Той пристига запъхтян, Васката по пътя вече му е казал какво чудо е станало, и той преди още да честити на Цеката близнаците, вика от вратата:
- Ей, хора, ми кръста е у нас, поп Генчо ми го даде се за мен! И каквото са ми напращели четири овчици, още довечера ще ги пипна с кръста!
- Да бе, ей, човек, мини през нас, че кравата ми е телна! – вдява идеята Тачо Кашмерски. – Па и кокошките можеш да ливосаш с кръста, че им слабо носенето нещо...
- Ти така и пари можеш да изкараш – обажда се прагматично Шошата. – Ако стане де.
- Никакви пари! – отсича Вальо Витски. – Това е от Бога, кръст е това, не ти е лисица някаква или друга гад, та да сбираш яйца с кожата и дрипава, както миналата пролет!
- Аз да не съм некакъв изедник бе, Вальо – обижда се Мето. – Лев нема да зема от никого, само да се напълни селото с близнета, та да видим и ние бел ден!
Още на другия ден Мето Въджишки с кръста, който е вързал с тънък синджир на врата си, напълно забравил, че всъщност е мюсюлманин, обикаля снощните си сътрапезници, влиза из обори и кошари, курници и кочини, слага кръста по главите и където дойде на дърпащите се животни, говори нещо, от което се разбира само:
- А дано, дай Боже, да близниш, да се не яловиш, лошо нищо да нема, само да е здраве и берекет...
Научават се и други, викат го, канят го, и когато се прибира привечер вкъщи телефонът му звъни до среднощ...
А когато близниха първите благословени от него овце, когато и кравата на Тачо Кашмерски отели две теленца като писани – Преслава и Емилия, започнаха да го канят и в Садовец, и в Дерманци, и къде ли не, да идват с коли да го вземат, и той не отказва, като е свободен, разнася кръста на синджира, където и да ходи, но то се не носи, не можеш заман на всички да слугуваш... Затова един ден скова едно сандъче, окачи го на вратницата си и в него изправи кръста – който иска – да заповяда с добитък ли, с бременна жена ли, с каквото обича. Идваха хора и с пари, пипаха ги с кръста, но не се доказа, че парите могат да близнят като овцете.
Така до напролет животинското поголовие в околията се удвои. По едно време кръстът изчезна от вратницата на Мето, но на другата вечер си беше пак на мястото – разбра се, че от Тодоричане го били взели да обиколят народонаселението и добитъка му, и си го върнаха, колкото и да е чудно. Така кръстът мине - не мине време и пак замине нанякъде, но винаги се връща, защото и други чакат, голяма нужда се яви от близнене на всичко, пък и как иначе да насмогне българинът или циганинът примерно на масрафа си без чудо и без Божия намеса? Нема начин. И затова стои си кръстът на вратницата на Мето, и ако имате нужда от близнета – деца, ярета, магарета или каквото там се ражда – заповядайте, нема проблем.
А Цанка и Цаката кръстиха едното си близне Марин, на дедо му Марин, бащата на Цаката, а другото – Методи, на Мето Въджишки. Та той ходи да пита поп Генчо като е от друга вяра и друга боя дали има пречка малкото да му вика кръстник, като порасне.
Доколкото разбра, май няма.