Валентина Добринчева е родом от Добрич. Отскоро живее на село. Член е на Сдружението на писателите в Добрич и на редколегията на списание „Антимовски хан“. Писала е поезия, сега пише проза. Автор е на книгите: „Шипка“, 2010 (поезия); „Посвещение“, 2017 (кратка проза), и двете от издателство „Литературен форум“, София. В предпечат е новата й книга – романизирана биография на оперната певица, педагог и режисьор Константина Петкова.

В броя ви предлагаме откъс от „Дневник на карантината“ писан в дните между 13 март и 13 май 2020 година по време на първата изолация в извънредното положение, обявено в България заради вируса Ковид-19. Ръкописът ще бъде издаден по Програма „Творчески инициативи“ на Национален фонд „Култура“.


       „Може ли да деинсталираме 2020
       и да я инсталираме наново?
       В тази версия има вирус!“
                (Народен хумор из Фейсбук)

….

Ден втори – 14 март, събота

Тъй като е събота, всичко е спокойно. В малкия град и без карантина през почивните дни няма хора по улиците. Гражданите със селски корени ровят градинките си по близките села, а другите са на разходка край морето, по полето или в гората.
Следобед превалява ситен дъжд, слънцето дава място на навъсени облачета и настроението става съвсем минорно. Вечерта обаче сме на гости. Още мърдат някои смели хора, не се дават веднага на мрачните разпоредби. Ще видим докога.
….

Ден седми – 19 март, четвъртък

Домашните валят вместо снега, който чакахме тази зима. Детето е толкова угнетено от тази преса, че му коства повече време да протестира срещу задачите, отколкото да се справи с тях. Всеки ден мени мнението си – граматиката ли е по-тежка или математиката.
След сизифовски мъки цял ден, аз пак настоявам да идем на разходка надвечер, макар че децата са като прекарани през месомелачка. Жадувам да вдишваме свежия въздух навън всеки възможен миг, защото някакъв глас ми казва, че може скоро да ни забранят да излизаме и да ни наредят да си стоим по къщите.
Когато бях дете, четях научна фантастика, после спрях. Един от любимите ми разкази, както често става в този жанр, бе провиденчески. В него хората от недалечното бъдеще не излизаха на открито, а преминаваха през някакви вълшебни врати, които ги превеждаха от къщи директно на работа, в училище, в магазина. Но не и на улицата, в парка, сред природата. Така те не познаваха околния жив свят, а само разни бездушни сгради. Един ден, детето главен герой от разказа попадна на открито, понеже „вратата“ се повреди. То се озова на някаква поляна и за първи път видя трева, дървета, птички. Оказа се, че целият земен свят си вирее без човека, там, където винаги е бил, чудесен както винаги… Момчето бе зашеметено, радостно до сълзи, бягаше и се любуваше на всичко наоколо.
Така се чувстваме и ние, когато с моите уморени деца се озоваваме на обиколка по черните друмища. Откривам нов маршрут покрай малката ни селска рекичка, но се оказва, че децата вече го познават. Били са там със свой приятел, който ни гостувал с родителите си преди месеци. Докато ние възрастните сме вечеряли в градината, младежите обикаляли близките пояси и полски пътища. Тогава открили и тази част на рекичката, която по-надолу по течението си минава през селото. Сега ми доверяват и на мен своите преживелици.
Щом се доближаваме до водата при големия завой, след който реката тръгва към селото, из папура се вдигат две зеленоглави патици. Мислим, че са същите, които бяхме открили под моста още първата година, когато пристигнахме тук. Ето значи къде се криели в тази безснежна и безводна зима!…  Сядаме в тревата надалеч от папура и хем сме малко гузни, че ги плашим, хем сме радостни, че сме разкрили обиталището им.
Прибираме се по коритото на реката и на връщане вземаме от магазина пакет „вафли на кризисна цена”. Връщаме се утолени, надишани, зачервени от слънчицето, но имаме сили и за малко игра на федербал на поляната. Преди да влезем в къщата сред прииждащата нощ, поливаме розите, които засадихме наскоро, за да е сигурно, че ще се хванат в тази суша.
….

Ден десети – 22 март, неделя

За първи път откак започна Великия пост отивам на литургия. Със съседката съм, с нея често споделяме неделните служби. Качваме се в колата твърдо решени да не лъжем за причината за пътуването ни, каквото и да е отношението на полицаите на КПП-то. На тях сигурно също не им е лесно в ситуацията, в която живеем. За жалост не им виждаме лицата – всички са с маски, само очите лъщят. Случваме на млад мъж със сини, умни очи.
- Какъв е поводът за вашето пътуване – пита любезно той.
- Искаме да отидем на служба в църквата „Света Троица“.
Той е изненадан и докато мисли как да реагира проточва:
- Добреее…
Естествено обаче бързо проумява, че това не е основателен мотив за пътуване колкото пазаруването на свинско и тоалетна хартия и започва диалог:
- Значи въпреки наложените мерки, вие смятате, че е редно да отидете на църква?
- Да, миналата седмица не успяхме, не се знае после какво ще стане и много бихме искали поне днес да отидем, защото е периодът на Великия пост – казвам категорично аз. Комшийката ми се намесва:
- Не е забранено! Има правила как да се стои на службите, ще спазваме и дистанция.
Готова съм и с още аргументи, имам хъс да водя теологичен спор, но чувам:
- Добре, отивайте. Щом мислите, че Бог е само в църквата!
Полицаят сигурно е научил тези реплики от Националния оперативен щаб (НОЩ). Направо съжалявам, че няма да му обясня защо се ходи на литургия, за силата на общата молитва, за причастието през пости... В неделя сутрин няма друга кола зад нас, би ми стигнало времето за кратка проповед, но ние послушно отминаваме, без да можем да осъзнаем обидени ли бяхме от служителя на реда или само нахокани.
Следобед съм на разходка сама. Децата ме изоставят с лозунга: „Няма да умрем ако не излезем един ден и останем вкъщи“. Не са домошари, просто са смачкани от уроци. Времето не е толкова радостно, духа студен вятър. Поемам по най-близкия черен друм, който се вие покрай гробището и излиза на полето, минава край градина с овошки - сливи и праскови, преливайки после в мрежата от добруджански полски пътища, опасващи равнината и даващи достъп до обработваемите ниви. Скоро се натъквам на съседа, когото търсихме онзи ден. Той си пасе овцете и козите, както обичайно. За него няма избор дали да излезе или не, независимо колко духа и вали – животните си искат своята глътка въздух и стиска трева. Съседът ми разказва, че видял щъркел – току-що бил кацнал на гробището, малко преди да мина оттам. Озъртам се, но уви, него вече го няма. Показва ми го на снимка в телефона. Черно-бял сред безцветната шума на недосъбудената природа. Неоспорим знак, че пролетта е тук. Добре е, че идва лято, а не есен. Ако ни чакаше студ в добавка на този вирус, хората щяха по-бързо да се отчаят, а после не е чудно и да се нажежат до бунт. Това си говорим със съседа, той – сгушен в своята ватенка, а аз – загърната в шал до ушите. Става все по-студено и мрачно. Слънцето се прибира и то в карантина у дома си. На прибиране си мисля колко щеше да е хубаво ако имахме щъркелово гнездо в нашето село. Липсва, както липсва църква.
….

Ден четиринадесети – 26 март, четвъртък

Удължават карантината до 13 април. Децата остават у дома, училищата – затворени. Имайки предвид, че два дни преди това започва пролетната им ваканция, значи ще са свободни до Великден, който тази година е на 19 април.
Днес обаче всички педагози са се гмурнали в дистанционното обучение и гребат през бурното море на пандемията. Едни са с каяци и гумени лодки, други имат даже моторни катери. Малкият получава за първи път задача и по изобразително изкуство. Поръчката е за рисунка на тема „Пролетен пейзаж“ с уточнението да дадат воля на въображението си, защото в апартаментите си в града децата не виждат пейзажи, а им е забранено да ходят по паркове и градинки. Ние на село си имаме пейзажи, но навън не е никак пролетно точно тези дни. Цветя и дървета държат пъпките си стиснати като детско юмруче с играчка. От неделя не сме виждали слънце, само ветрилник и мрачовина. Спрели сме разходките по полето. Обрали сме цъфналите нарциси и зюмбюли от градинката ни, да не измръзнат.
Задачата обаче си е задача и трябва да се изпълни. Излизаме из селото в търсене на някой пролетен пейзаж наоколо – поне къща с джанка, излъгала се да цъфне преди да застудее. Всичко обаче е сивкаво, скръбно и непролетно. Връщаме се с празна торбичка. Малко след като влизаме у дома, в главата ми се завърта идея. Сещам се за първия щъркел, който съседът снима на гробището онзи ден. Веднага предлагам такъв сюжет за рисунка на детето – хем е оригинално, хем отговаря напълно на темата. Той е съгласен. Избираме красив щъркел от галерия в интернет, който напомня на кадъра с дошлия в селото ни, и детето сяда да работи, доволно, защото темата му позволява да рисува с графитен молив, както най-много обича. Толкова се вдъхновява, че накрая добавя около щъркела с цветни моливи зелена полянка и розови цветя. Когато е готов, го прегръщам в порив на радост, че сме заедно у дома и изричам:
- Да живее карантината!
А той отвръща:
- И да умре коронавирусът!
….

Ден двадесет и шести – 7 април, вторник

Съседката някак мимоходом, без да осъзнава колко е значимо това, ми съобщава, че и в нашето село има щъркелово гнездо и обитателите му се завръщат всяка година. Стоя втрещена и не мога да повярвам. Как съм била толкова сигурна, че в наше село няма дом на благородните птици?! Даже след като нейният мъж ми каза, че видял щъркел на гробищата, възнамерявах да се посъветвам с кмета къде да поставим полог на високо, за да поканим някоя двойка да се засели край нас. А то си имало гнездо и аз досега да не узная! Ама така стават нещата на село, където няма гид да те води до забележителности, рекламирани в листовки. Всичко следва да откриеш сам, ако се нуждаеш от него, постепенно. Като в живота.
Грейнали тръгваме на експедиция да открием гнездото, но понеже не знаем дори в коя махала е, се отправяме първо пак към съседа на пàшата. Преди завоя към полето, попадаме на баба Станка, която работи из двора си. Виждайки ни, тя се приближава. Преди да кажем нещо, се налага да изслушаме скромната ѝ хвалба как е почистила градинката от трева, което си е подвиг за нейните години. После вече идва ред и за нашите вълнения, но се оказва, че сме попаднали на точното място. Тя разбира се знае къде е гнездото, но първо пита:
- Видяхте ли ги, три щъркела минаха онзи ден?
- Не, Наско снимал един на гробището.
- О, аз ги видях да летят. Първо ги четох три, а после още поне трийсе ги четох! – обяснява старицата.
Както за нея, за всички тези птици са знак за благополучие. Знак, че с нещо си заслужил да бъдат край теб. Ние слушаме какъв берекет е споходил баба Станка и бледнеем от завист. Винаги съм искала да бъда някъде, откъдето минава огромно ято щъркели. Сега поне остава надеждата да открием нашия щъркел, дето си е дошъл в гнездото. Най-после научаваме как да стигнем – близо е, през три улици. Съседната вдясно, последната вляво и в двора на третата къща, изпраща ни с наставленията си баба Станка.
Влизаме в уличката на щъркеловото гнездо, но зад завоя,  в тревата на тротоара, лежи и ни се зъби черно-бяло средно едро куче. Зад съседната ограда стои белокос човек и гледа безучастно. Къщата, до която е гнездото, е незавършена, на тухли. Самото то е построено върху отрязано дърво, високо само около три метра. Много странно място е избрал щъркът, ниско и някак сбутано. Злото куче ни пречи да поспрем и да се полюбуваме на мъжкия, който изправен в гнездото оправя клечетака. Продължаваме напред по улицата, вместо да се върнем. Оказва се, че подлото куче ни е извардило, тихичко се е присламчило наблизо и ни залайва току в краката ни. Може и да ни захапе направо, толкова добра позиция е избрало. Маратонски се изпаряваме от тази злобна уличка. Белокосият ни изпраща, гледайки все така безучастно. Не личи да проумява нашата радост от срещата с пернатия предвестник на пролетта. Докато подтичваме, сполайвани от всички страни, душите ни викат „Ура!“.
….

Ден двадесет и девети – 10 април, петък

Поемаме, макар и уморени, на кратка разходка по западната дъга. Още в началото от жълтеникавата суха трева се вдига мишелов. Гледаме го с бинокъл как трепти във въздуха. После се вдига още един, ала заедно те се отдалечават бързо. Спускаме се да ги следим, но щом се качваме на колелетата, на два-три метра от нас се стряскат две яребици и изпърхват по посока реката. Малкият е зашеметен от толкова див живот около себе си и не спира да бърбори какви чудеса му поднася този ден. Обяснението е просто. Няма движение, няма коли по пътищата с техния грохот и мръсни газове, няма човешко щъкане и вдигане на шум и всички полски и горски обитатели са се юрнали свободно да бродят наоколо без страх.
На завоя към съседния пояс из тревата излитат още птички, но по-малки. Не отиват далеч, кацат на близко дръвче и ги оглеждаме с бинокъла. Те са бозави на цвят, с дебели бяло-черни ивици на крилете – папуняци. Гребените им не са раздиплени, но пак са толкова красиви. Синът ми ме целува от благодарност за нещата, които му е подарила природата.
….

Ден четиридесет и втори – 23 април, Светли четвъртък

При слизането в града отиваме до сладкарничката на наша приятелка. Тя прави най-вкусното тирамису на света. Работи заедно с майка си и сега се оплаква, че им е много трудно в пандемията. Миналия месец са направили печалба едва една минимална работна заплата и не знаят как ще се справят занапред, ако карантината продължава. Не искат да теглят от кредитите, дето раздава държавата, защото трябвало да си изряден финансово, а те дължат данък за имота си на общината. Поредните бизнес жертви на Ковид-19.
…
Вечерта по телевизора главният генерал на републиката отправя упреци, че не спазваме мерките. Докато в други държави пускали само до аптеката и то след официално разрешение, ние сме излизали по десет пъти на ден. Опитва се да обясни какви икономически компенсации ни очакват от Европа заради спрелия бизнес. През екрана към нас потичат милиарди. Дано да стигнат и до сладкарката, и до артистите със спрени концерти и спектакли, и до собственика на патарника със свръхпроизводство на яйца, до кафеджиите и ресторантьорите и до всички нечиновници, които работят.
….

Ден четиридесет и осми – 29 април, сряда

Разхлабването на мерките се вижда навсякъде. Установявам го когато отивам до града с велосипед да занеса книга на приятел, който също като мен има трудности да хареса заглавие от личната си библиотека. Обществената още не работи. Предложих му една, след като ми каза какъв жанр иска, и той прие „спешната духовна помощ“, а аз хукнах с колелото като линейка да спасявам болния от жажда за знание.
В града паркът вече е отворен, но общински служител ме връща, когато посягам да вляза, защото това място, видиш ли, било само изход. Посочва ми друго, което е определено за вход. Добре, подчинявам се, заедно с татко с две малки момиченца, също на велосипеди.
Хората са странни. Ако се сравни с периода около началото на извънредното положение - 13 март, в последните дни има много повече случаи на заразени с Ковид-19 за денонощие, но нали някои забранени неща вече са разрешени, всички по улиците се движат без маски и сякаш по-малко ги е страх.
През деня пече жарко и се поизпотявам на прибиране, но следобед идва дълго чаканият дъжд, който да изгони тягостната продължителна суша. Преди грохотните облаци да ни завземат, прекопавам местата за садене на доматите в градината, за да попие добре влагата. Синът ми се показва на вратата да ме вика за нещо и в този миг над къщата прелитат отново двата щъркела на селото, отивайки към западните полета за вечеря. Става хладно и се налага да се приберем преди първите капки. От прозорците гледаме грамадните мълнии – жълти, виолетови, електриково сини, розови. Малкият смята, че са едно от най-красивите неща на света. Уви, благословията вали за кратко.

Ден четиридесет и девети – 30 април, четвъртък

Природата е измита, въздухът е кристален. Не можем да пропуснем дишане на такава свежест и още преди обяд слизаме към града на колелета. …Минаваме после през парка, където вече е препълнено с хора, най-вече родители с деца. Няма еднопосочно движение, няма общински служител, входовете са и изходи.
Решаваме да караме по черния път – хем да си спестим обясненията с полицията, хем за емоция. След дъжда не е прашно, дишаме и се оглеждаме да видим животни. Когато си на колело, няма нищо по-велико от пътуване по черните пътища! Между спиците се заплитат тънки струйки полски прах. Поклащаш се на велосипеда или се подрусваш по-силно, но приятно, сякаш си в дилижанс и то кабриолет, защото вятърът ти шепне своите тайни на ухо. Косата ти диша и се вълнува. Всичко наоколо става твое – просмуква се в дрехите ти, в погледа ти, заблестява през кожата ти. По пътя към теб се надвесват клонки дрян, тетра, глог, акации, диви череши, круши и ябълки. Пристигат таралежи, зайци, яребици, ястреби. Скопосни паяци са наплели всички драки в своите копринени люлки и хамаци, по които блестят росни капки. След дъжд дишаш с пълни гърди, а когато е сухо се мориш и покриваш с тънък слой полски прах, но щом изтупаш обувките си и се измиеш на чешмата, си като нов – подсилен и разкършен. „Когато караме колело, се чувствам повече жив“, казва синът ми и никога не съжалява, че е надвил мързела си и се е оставил да усети превъзмогването и да получи всички дарове на живота на открито.  
…

Ден шестдесет и първи – 12 май, вторник

Вижда се краят, но на какво всъщност. Още никой не разбира какво ни се случи, но животът потича по старому. Хиляди автомобили с хиляди хора защъкват по морето и понеже то още не става за къпане, обикалят всички възможни забележителни местности, красиви гледки и музеи на открито. И понеже вече се яде в заведенията навън, всички са пълни с народ. Няма страх.
…

Ден шестдесет и втори, Ден последен – 13 май, сряда

Карантината свърши. Остана ми много за чистене из къщата, купища книги за четене и неизгледани филми. Останаха много спомени за великите ни селски географски открития. Ще кътаме всички нови знания за нашия край вовеки. Вече прекарвам доста време без децата и те ми липсват, а знам, че скоро ще бъде още по-зле, ще съм напълно без тях завинаги и липсата ще е непреодолима. Ще останат само тези редове, покрити с радостен, въодушевяващ, пълнещ носа, очите и душата полски прах от времето на карантината 2020.