ЮЖНОРОДОПСКИЯТ БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР
Песните от Южните Родопи, Ксантийско, които се „завръщат“ отново при нас…
Ефим Ушев
На вниманието на любознателния читател на сп. „Антимовски хан“ предлагам пет родопски народни песни от Южните Родопи, които съм записал от изключителния певец Али Ронго, родом от с. Солища/Салища, Ксантийско. Един регион, който цял век бе откъснат, отделен от нас с една политическа граница и който днес, вече поне духовно, си възвръщаме и имаме възможност да изследваме. Но аз ги предлагам и заради това, че в един предишен брой на списанието бях публикувал статия за току-що излязлата ми книга, посветена на хората от този район и тяхното духовно наследство („Изсуши ме, изгори ме...”, изд. Славена, Варна, 2012). Без обаче в нея да давахме поне няколко от песните, които пеят в Ксантийско и до днес – за по-добра илюстрация, а и ориентация по темата пред добруджанския читател. „Грешка”, която, надявам се, поправяме сега, с тази публикация.
Наричам селото с българското му име, защото именно то е най-ранно за него. То бе откритие за мен, а и изненада, тъй като по-известни са следващите наименования на селото – турското Гьокче бунар, изговаряно от хората там „Гече бунар“, както и днешното му гръцко наименование – Глафки, което му е дадено с държавния указ по преименуванията на села и местности в Южните Родопи (и в цяла Северна Гърция, разбира се) през 1926 г.
Казвам изненада, тъй като за него разбрах случайно, при един разговор с много възрастен човек от Глафки, някога дори служил в българската армия край София, който изговори селото си с това име. Което по-късно потвърди пред мен и самият Али Ронго – че именно това е най-старото име на сегашното село Глафки.
Самият Ронго е много интересен човек и певец, с много трудна жизнена съдба, тясно свързана с неговата любов към родопския фолклор. Защото той и до днес не може да приеме как така неговите съселяни постепенно с годините се отчуждават от родния си песенен фолклор. И дори вече е заклеймяван там като „гяурски“ или „булгърцки“, под влиянието, разбира се, на засилената турцизация на тамошното население от страна на турската държава, в едно на пръв поглед странно съгласие с гръцката държава.
То обаче едва ли е странно, след като знаем, че в училищата на Гърция родопските деца изучават турски език, а не майчиния си български език, който тук наричат „помацки“. Но това е друга тема. Макар и не съвсем...
Защото така Али Ронго, от много популярен изпълнител на родопския български фолклор, постепенно се превръща в „персона нон грата“ за турските власти (в лицето на турското консулство в Гюмюрджина), което от години организира сред младежите тук групи за турски фолклор, с единствената цел да ги отчуждава от песните на техните бащи и деди. А Ронго, който отказва да пее по съборите и надпяванията турски песни, вече не е канен и постепенно изолиран. Иронията тук е, че той днес изпълнява родопските песни само чрез покани за участие в гръцки празници, в които участва заедно с другата певица на български песни в Ксантийско – Емине Буруджи, родом от с. Демерджик/Димарио, Ксантийско. (За нея и песните й обаче може да стане дума в друга публикация).
И докато разговаряме в неговия дом, той ми показва просторното помещение, в което сме се разположили на чаша кафе, и казва не без тъга, че още при сторежа на къщата някога, той е замислял тук да бъде частната му школа за обучение на децата както на родопски песни, така и на съответните за тях инструменти – пищялка, кавал, сас. В последствие обаче става ясно, че това не е възможно да бъде осъществено. И пространството в дома му остава...за складиране на тютюните, които семейството му отглежда за препитанието си.
Сега две думи към представяните тук песни. На първо място това, че всички те имат своите поетични и песенни съответствия и при нас, в българската част на планината. Но фолклора затова е фолклор, за да ни се представя в своята цялост именно по начина, по който е останал в паметта на народа в различните региони – там, където е битувал и разпространяван със съответни местни особености - и като текст, и като диалект, и като начин на изпълнение.
И това ще бъде интересното за читателите на сп. „Антимовски хан“ – да видят разликите в песните, които те знаят като „Духни ми, льохни..“ (в случая – „Салихо, Салихо…); за планината, от която юнакът иска прошка, за невестата, очакваща първа рожба, докато мъжът й отива войник, и пр., специално подбрани със социална насоченост.
И които певецът Али Ронго нарича пред мен с прилагателното „авелскисе наши песне“.
Т. е. те са толкова стари, че вече са получили сред народа своето метафорично темпорално „приобщаване” с времето на библейския Авел...
Салихо, Салихо...
Сали́хо, сьойна́, Сали́хо,
ту́рци та и́щат - не́ма та,
бо́лгарйе пъйтот - не́ма та.
Бо́лгарйе, йо́па – не́ма та,
де́ли та пушка йода́ри?
Де́ли та пу́шка йода́ри,
или та са́бя сасе́че...
- Ни́та ма пушка йода́ри,
ни́та ма сабя сасе́че.
Ни́та ма сабя сасе́че,
хем си ма, майко, фа́тиха,
де́сет киши́ на ко́ните.
Де́сет киши́ комите,
на два ма йо́гне ва́лехо,
за чевермьо ма пе́чехо...
И я ми ре́ках, ма́йко ле:
„Пу́сните ма́не, бра́тко ле,
на ко́нен ше ви то́варе,
агалъ́к ше ви до́кара.
Ду́йни ми, льо́́хни, бел ве́тро,
разду́вай бе́ли сне́гове,
йощи́сай ста́ри по́тйеве,
мъ́йслям нах Драма да во́рвям,
нах Драма, нах касабо́на,
имам си бра́тче во́рзано,
да и́дам да го йо́бидам.
Бин ли́ра но́сям в кеме́рес,
и бин ми и́дат нах по́след,
бра́тчеса да го йо́тверза”.
Планино стара планино
Пладни́но, ста́рай, пладни́ной,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
мло́чко сам хо́дил па те́бе.
Мло́чкой сам хо́дил па те́бе
и топта́л ти сам трево́та.
И топта́л ти сам трево́та,
и пи́йвал ти сам вадо́та.
И пи́йвал ти сом вадо́та,
и седе́л ти сом пат се́нкой.
И седе́л ти сом пат се́нкой,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.
Сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
чи са сам курба́н йобре́кал.
Чи са сам курба́н йобре́кал -
це́ла шем се́лай да хра́нем.
Це́ла шем се́ла да хра́нем,
го́рне и до́лней махало́й.
Го́рне и до́лней махало́й,
дре́бнъй и йо́дръй дечи́нкъ.
Дре́бнъ и йо́дръ дечи́нкъ
и ма́личкъне моми́нкей.
И ма́личкъне моми́нкей -
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.
Не ли ти реках майко ле
Не́ ли ти ре́ках, ма́йко ле,
нимо́й ма да́ва, ма́йко ле.
Нимо́й ма да́ва, ма́йко ле,
де́на е хаске́р ко́пеле.
Де́на е хаске́р ко́пеле,
той ше на хаске́р да и́де.
Той ше на хаске́р да и́де,
той ше ма мла́да йоста́ви.
Той ше ма мла́да йоста́ви,
сас ма́лко де́те на гю́сен.
Сас ма́лко де́те в рако́се,
и дру́го де́те в коре́мас.
И дру́го де́те в коре́мас -
да́ го бех ба́ре ради́ла.
Да́ го бех ба́ре ради́ла,
сас йо́чи да го погльо́дне.
Сас йо́чи да го погльо́дне,
сас йоста́ да му приду́ме.
Физа майчина дъщере
Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
бали́ ли си та глава́та?
- Ма́ле, глава́са не бали́,
ем си ма бали́ сарце́са.
Ем си ма бали́ сарцеса́,
чи сам са се́ нале́гнала.
Чи сам се́ мла́да ле́гнала,
млада, зеле́на дево́йка,
и мо́ма си сам ле́фтера.
- Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
за те́бе и́дат с байре́ман.
- Пак ма́не не́ма да и́ма,
ма́йчинко, мое, ма́йчинко.
И́ди ми, майко, по́рукай,
Фа́тма ми́джева да до́йде...
Майчинко моя…
Ма́йчинко, мо́йе, ма́йчинко,
трими́на ту́рци до́йдахо,
мо́мата да ти пайо́мат.
Нимо́й ма пи́та, ма́ле ле,
нимо́й ма да́ва, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат.
Ондоку́с мама́ ку́тена,
в юна́цко чо́рна парсти́ца,
в юна́цка чеи́р зеле́на,
къ́тькъ черве́нъ в чеи́рен,
аво́шкъ зеле́нъ и се́нкьъ.
Как ще ма пребале́ш, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как си ма ку́тила в чеи́рен?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как ма приспа́ваша пад се́нко,
как ма приспа́ваша пад се́нко -
сега́ ма да́ваш на ту́рци!
Речник за някои думи:
Сьойна – сино
Йощисай – разчиствай
Млочко – множко
Халал – прошка
Гюсен – гърдите
Миджева – чичова
Пайомат – поемат
Ондокус – деветнадесет
Кътька – китка
Пребалеш – преболееш
Кутила - отгледала
Ефим Ушев
На вниманието на любознателния читател на сп. „Антимовски хан“ предлагам пет родопски народни песни от Южните Родопи, които съм записал от изключителния певец Али Ронго, родом от с. Солища/Салища, Ксантийско. Един регион, който цял век бе откъснат, отделен от нас с една политическа граница и който днес, вече поне духовно, си възвръщаме и имаме възможност да изследваме. Но аз ги предлагам и заради това, че в един предишен брой на списанието бях публикувал статия за току-що излязлата ми книга, посветена на хората от този район и тяхното духовно наследство („Изсуши ме, изгори ме...”, изд. Славена, Варна, 2012). Без обаче в нея да давахме поне няколко от песните, които пеят в Ксантийско и до днес – за по-добра илюстрация, а и ориентация по темата пред добруджанския читател. „Грешка”, която, надявам се, поправяме сега, с тази публикация.
Наричам селото с българското му име, защото именно то е най-ранно за него. То бе откритие за мен, а и изненада, тъй като по-известни са следващите наименования на селото – турското Гьокче бунар, изговаряно от хората там „Гече бунар“, както и днешното му гръцко наименование – Глафки, което му е дадено с държавния указ по преименуванията на села и местности в Южните Родопи (и в цяла Северна Гърция, разбира се) през 1926 г.
Казвам изненада, тъй като за него разбрах случайно, при един разговор с много възрастен човек от Глафки, някога дори служил в българската армия край София, който изговори селото си с това име. Което по-късно потвърди пред мен и самият Али Ронго – че именно това е най-старото име на сегашното село Глафки.
Самият Ронго е много интересен човек и певец, с много трудна жизнена съдба, тясно свързана с неговата любов към родопския фолклор. Защото той и до днес не може да приеме как така неговите съселяни постепенно с годините се отчуждават от родния си песенен фолклор. И дори вече е заклеймяван там като „гяурски“ или „булгърцки“, под влиянието, разбира се, на засилената турцизация на тамошното население от страна на турската държава, в едно на пръв поглед странно съгласие с гръцката държава.
То обаче едва ли е странно, след като знаем, че в училищата на Гърция родопските деца изучават турски език, а не майчиния си български език, който тук наричат „помацки“. Но това е друга тема. Макар и не съвсем...
Защото така Али Ронго, от много популярен изпълнител на родопския български фолклор, постепенно се превръща в „персона нон грата“ за турските власти (в лицето на турското консулство в Гюмюрджина), което от години организира сред младежите тук групи за турски фолклор, с единствената цел да ги отчуждава от песните на техните бащи и деди. А Ронго, който отказва да пее по съборите и надпяванията турски песни, вече не е канен и постепенно изолиран. Иронията тук е, че той днес изпълнява родопските песни само чрез покани за участие в гръцки празници, в които участва заедно с другата певица на български песни в Ксантийско – Емине Буруджи, родом от с. Демерджик/Димарио, Ксантийско. (За нея и песните й обаче може да стане дума в друга публикация).
И докато разговаряме в неговия дом, той ми показва просторното помещение, в което сме се разположили на чаша кафе, и казва не без тъга, че още при сторежа на къщата някога, той е замислял тук да бъде частната му школа за обучение на децата както на родопски песни, така и на съответните за тях инструменти – пищялка, кавал, сас. В последствие обаче става ясно, че това не е възможно да бъде осъществено. И пространството в дома му остава...за складиране на тютюните, които семейството му отглежда за препитанието си.
Сега две думи към представяните тук песни. На първо място това, че всички те имат своите поетични и песенни съответствия и при нас, в българската част на планината. Но фолклора затова е фолклор, за да ни се представя в своята цялост именно по начина, по който е останал в паметта на народа в различните региони – там, където е битувал и разпространяван със съответни местни особености - и като текст, и като диалект, и като начин на изпълнение.
И това ще бъде интересното за читателите на сп. „Антимовски хан“ – да видят разликите в песните, които те знаят като „Духни ми, льохни..“ (в случая – „Салихо, Салихо…); за планината, от която юнакът иска прошка, за невестата, очакваща първа рожба, докато мъжът й отива войник, и пр., специално подбрани със социална насоченост.
И които певецът Али Ронго нарича пред мен с прилагателното „авелскисе наши песне“.
Т. е. те са толкова стари, че вече са получили сред народа своето метафорично темпорално „приобщаване” с времето на библейския Авел...
Салихо, Салихо...
Сали́хо, сьойна́, Сали́хо,
ту́рци та и́щат - не́ма та,
бо́лгарйе пъйтот - не́ма та.
Бо́лгарйе, йо́па – не́ма та,
де́ли та пушка йода́ри?
Де́ли та пу́шка йода́ри,
или та са́бя сасе́че...
- Ни́та ма пушка йода́ри,
ни́та ма сабя сасе́че.
Ни́та ма сабя сасе́че,
хем си ма, майко, фа́тиха,
де́сет киши́ на ко́ните.
Де́сет киши́ комите,
на два ма йо́гне ва́лехо,
за чевермьо ма пе́чехо...
И я ми ре́ках, ма́йко ле:
„Пу́сните ма́не, бра́тко ле,
на ко́нен ше ви то́варе,
агалъ́к ше ви до́кара.
Ду́йни ми, льо́́хни, бел ве́тро,
разду́вай бе́ли сне́гове,
йощи́сай ста́ри по́тйеве,
мъ́йслям нах Драма да во́рвям,
нах Драма, нах касабо́на,
имам си бра́тче во́рзано,
да и́дам да го йо́бидам.
Бин ли́ра но́сям в кеме́рес,
и бин ми и́дат нах по́след,
бра́тчеса да го йо́тверза”.
Планино стара планино
Пладни́но, ста́рай, пладни́ной,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
мло́чко сам хо́дил па те́бе.
Мло́чкой сам хо́дил па те́бе
и топта́л ти сам трево́та.
И топта́л ти сам трево́та,
и пи́йвал ти сам вадо́та.
И пи́йвал ти сом вадо́та,
и седе́л ти сом пат се́нкой.
И седе́л ти сом пат се́нкой,
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.
Сто́ри ми хала́л, пладни́ной,
чи са сам курба́н йобре́кал.
Чи са сам курба́н йобре́кал -
це́ла шем се́лай да хра́нем.
Це́ла шем се́ла да хра́нем,
го́рне и до́лней махало́й.
Го́рне и до́лней махало́й,
дре́бнъй и йо́дръй дечи́нкъ.
Дре́бнъ и йо́дръ дечи́нкъ
и ма́личкъне моми́нкей.
И ма́личкъне моми́нкей -
сто́ри ми хала́л, пладни́ной.
Не ли ти реках майко ле
Не́ ли ти ре́ках, ма́йко ле,
нимо́й ма да́ва, ма́йко ле.
Нимо́й ма да́ва, ма́йко ле,
де́на е хаске́р ко́пеле.
Де́на е хаске́р ко́пеле,
той ше на хаске́р да и́де.
Той ше на хаске́р да и́де,
той ше ма мла́да йоста́ви.
Той ше ма мла́да йоста́ви,
сас ма́лко де́те на гю́сен.
Сас ма́лко де́те в рако́се,
и дру́го де́те в коре́мас.
И дру́го де́те в коре́мас -
да́ го бех ба́ре ради́ла.
Да́ го бех ба́ре ради́ла,
сас йо́чи да го погльо́дне.
Сас йо́чи да го погльо́дне,
сас йоста́ да му приду́ме.
Физа майчина дъщере
Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
бали́ ли си та глава́та?
- Ма́ле, глава́са не бали́,
ем си ма бали́ сарце́са.
Ем си ма бали́ сарцеса́,
чи сам са се́ нале́гнала.
Чи сам се́ мла́да ле́гнала,
млада, зеле́на дево́йка,
и мо́ма си сам ле́фтера.
- Фи́за, ма́йчина дъ́щере,
за те́бе и́дат с байре́ман.
- Пак ма́не не́ма да и́ма,
ма́йчинко, мое, ма́йчинко.
И́ди ми, майко, по́рукай,
Фа́тма ми́джева да до́йде...
Майчинко моя…
Ма́йчинко, мо́йе, ма́йчинко,
трими́на ту́рци до́йдахо,
мо́мата да ти пайо́мат.
Нимо́й ма пи́та, ма́ле ле,
нимо́й ма да́ва, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат.
Ондоку́с мама́ ку́тена,
в юна́цко чо́рна парсти́ца,
в юна́цка чеи́р зеле́на,
къ́тькъ черве́нъ в чеи́рен,
аво́шкъ зеле́нъ и се́нкьъ.
Как ще ма пребале́ш, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как си ма ку́тила в чеи́рен?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как ма приспа́ваша пад се́нко,
как ма приспа́ваша пад се́нко -
сега́ ма да́ваш на ту́рци!
Речник за някои думи:
Сьойна – сино
Йощисай – разчиствай
Млочко – множко
Халал – прошка
Гюсен – гърдите
Миджева – чичова
Пайомат – поемат
Ондокус – деветнадесет
Кътька – китка
Пребалеш – преболееш
Кутила - отгледала
