Проф.  дфн  Милена Кирова преподава българска литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководител на  катедрата по българска литература в продължение на дванайсет години. Авторка е на петнадесет книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература” (1995), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Проблематичният реализъм” (2002) и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет” (2005), „Литературният канон. Предизвикателства“ (2009). Съставител и редактор на два тома „Неслученият канон“, първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013). През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария Завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата й „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 1”, а през 2017 и втората част, „Героичното тяло“. По същата тематика престижното английско издателство Sheffield Phoenix Press публикува през 2020 книгата й “Performing Masculinity in the Hebrew Bible”. Милена Кирова е авторка на тритомна „История на българската литература от Освобождението до Първата световна война“ (изд. „Колибри“, 2016, 2018, 2020); цялата поредица е преведена на немски език и е публикувана в Германия. Тя е носителка на различни награди, между които са Отличие Йордан Йовков (2020), Наградата за литература на Столична община (2020), Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван  Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ за 2011 и за 2006, Наградата за литературна история и критика на Софийския университет (2003), Наградата за постижения в областта на литературната история на Велико-Търновския университет (2002) и др. В продължение на 25 години (1995-2019) е наблюдател за нови книги на вестник „Култура“, автор на повече от 700 рецензии, публикувани там и на други места в българската и чуждестранната периодика.

Проф. Кирова е носител на Отличие за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство за 2020 г.

"САМОТНИЯ В СВЕТА ЧОВЕК": ИВАН ВАЗОВ ПО СТРАНИЦИТЕ НА ЕДНА ЛЮБОВ

Месец март 1906 бил необичаен за софиянци, свикнали на мраз и брулещ вятър през цялата зима. Изведнъж: чудни, меки, приятни дни… Всички, които обичали разходките на открито, плъзнали из Борисовата градина. Там, всяко утро по час-два, се разхождала и Евгения Марс, защото един виенски лекар я намерил „малко анемична“ и препоръчал всяко утро да диша чист въздух.
В парка, на една усамотена пейка, увлечена в четенето на книга, я открива Иван Вазов. Съдбата е раздала картите по най-благоприятния начин: пролет, свежест, красива природа, млада жена… От този ден нататък Поетът и Дамата с книга започват да правят своите разходки заедно, а „вечно зелените ели и весели птички поздравяваха двама самотници, които любеха и обожаваха природата. Ние се лутахме из безлюдните алеи, любувахме се на всичко онова, което ни окръжаваше, спирахме при цветята, милвани от тихия зефир, и се стараехме да отгатнем техния разговор.“1 Тези редове са написани  от Евгения Марс, но нямам съмнение, че и Вазов е преживял пролетните разходки през 1906 г. по същия начин; това е навярно най-романтичният спомен в неговия живот.
И всъщност няма значение дали е имало толкова много разцъфнали цветя през март в София и дали алеите наистина са били безлюдни. Важно е интимното усещане за идилия, за невинно блаженство на две души, слети в едно: душата на мъж и душата на жена, ако перифразираме едно стихотворение от същата 1906 година. Но докато модернизмът запраща в ада своите синове, то „последният възрожденец“ от последното „здраво поколение“ на българските поети попада в рая, при това на 56-годишна възраст.2
По същото време започва и кореспонденцията между Вазов и Евгения Марс. Той се появява в нейния дом на ул. „Търговска“, разменят си „портрети“ по приетия в онази епоха начин, а после изведнъж нещата кривват в нежелана посока – истински фалстарт, който дълго ще угнетява възрастния поет. Може би заради „неговото благородство, за неговата идеално честна натура, за неговата любвеобвилна душа“, както ще напише вече възрастната Евгения Марс (Симова 2004: 152), а може би заради изграденото вече самочувствие на баща, който се грижи за своите онеправдани деца, но Вазов е пристрастéн към желанието да върши добрини, да прави услуги, нерядко на съвсем непознати хора. Той буквално преследва – и не само с писма – онези, които могат да свършат необходимата работа поради своя служебен пост: Иван Шишманов, Стефан Бобчев, Теодор Теодоров, Стоян Омарчевски… Неизменно иска едно и също нещо: да бъде назначен на държавна служба някой учител, артист, писател или роднина. Както казва директно на Теодор Теодоров през 1911 г.: „нашата партия е на власт: тая е едничката услуга, която прося от приятелите си“3.
Евгения Марс също поисква такава услуга: да бъде преместен в София като гимназиален учител мъжът на сестра й, Тома Велев, по онова време преподавател в Радомир. Но тъй като това е вече третата подобна молба от Вазов само за месец август, министър Шишманов не може да смогне. (Самият Вазов прекрасно знае какви са напливът и натискът от „службогонци“ върху един министър.) Това хвърля поета в „дива ярост“, защото са наранили достойнството му и рицарския порив да бъде полезен: „Не можете да си въобразите колко страдам, колко ме измъчва мисълта за това мое фиаско, мисълта, че не можах да ви бъда полезен… Една дива ярост ме изпълня против Ш., който ме постави в такова неприятно положение. Днес писмено ще му изкажа всичкото си възмущение“ (Писма 2016: 12).
Иван Шишманов в действителност е негов добър приятел, всъщност единственият, когото може да нарече приятел след смъртта на К. Величков. Петнайсет години по-късно – с все същата настойчивост, Вазов ще ходатайства и за неговия син Димитър Шишманов пред земеделския министър на просвещението Стоян Омарчевски.
В крайна сметка става ясно, че писмата на двамата са се разминали и никой не му е сърдит. При Вазов обаче това е завършен модел на реакция в случаите, когато не получава навреме очакваното – било то отношение, услуга или пари. И все пак той е много далече от параноичната мнителност и болезнения егоцентризъм на един Кирил Христов например. Иска само (и най-вече за други хора) когато е убеден в нравствената мотивация на своята молба; за сметка на това, веднъж прегърнал идеята да окаже помощ, преживява неуспеха си като поражение, като личен провал. С годините става и все по-гневлив, изразява резки и категорични мнения за тези, които създават проблеми. Способен е да говори дълго и разпалено за своите „авторски дертове“, щом намери съчувствена публика в лицето на Евгения Марс. На другия ден изтрезнява, размисля и открива, че „сръднята ми бе прекалена може би“. В същото време привлича Вергилий за свой съюзник: „Поетите са гневливи хора“. Така рационализира успешно и своята склонност към гневни изблици: „Какво да се прави – такава ни е пустата природа!“ (Писма 2016: 60).
Гневът обаче има своя втора страна: гневливият човек винаги се страхува, че може да стане обект на нечий чужд, още по-силен, гняв; тъкмо затова се стреми да „надгневи“ всички останали. Вазов не прави изключение от това правило. Той също трепери от гнева на един друг човек, който му се струва толкова страшен, че цели петнайсет години го нарича „Муся Кеседжия“ по името на епическия герой, мерещ сили с Крали Марко в народните песни. Но докато Крали Марко редовно побеждава Муса Кеседжия (ще припомня, че Мусá е арабското произношение на Мойсей), Вазов не успява да удържи победа нито веднъж. Причината се крие в самия него: страхува се от последиците на разпрата, която може да  предизвика, волно или неволно, с някакво провинение пред своя Мойсей. Готов е на всичко, за да си осигури спокойствието, което му е жизнено важно:
Прося великодушната прошка на Муся Кеседжия и го прося да вярва в моите неизменни чувства на искрена дружба и преданост …
Аз ще мога да спя и добре, ако вие с една думица ме успокоите, че приемате моите извинения, и че няма да ми се сърдите за неволната ми неучтивост (Писма 2016: 30).
По всичко изглежда, че Муса-Марс съвсем нерядко е проявявала „нескриваемо неразположение към довчерашния приятел“ (Писма 2016: 33); тя е била склонна да сменя често своите настроения. Вече 70-годишен и все по-зависим от нейното поведение, Вазов ще я вижда в сънищата си „ту намусена, ту засмяна“ (Писма 2016: 119) – както в живота, а мисълта, че може да му се сърди, предизвиква у него силни терзания и мъчително безсъние („Тая нощ прекарах почти цяла в безсъние, мисълта, че ти си ми още сърдита, ме мъчеше“).
В този момент Евгения Марс е престанала да бъде отделен и автономен човек; Вазов я интернализира до степента на постоянно вътрешно присъствие, безплътен кумир, от който зависи психическото му равновесие. Изчезнали са дори следите от някакъв опит за съпротива; виновен или не, той отказва да бъде „в претенция“, но все пак се старае да запази последния остатък от своето мъжко достойнство: „Аз съм привикнал да понасям геройски подобни мили капризи. На тебе всичко може да се прости“ (Писма 2016: 120). И това не защото не съумява да разпознае светло от тъмно в поведението на своя кумир. Отдавна има ясна представа за нейните качества („ох Боже, нали те знам каква си мнителна!“). Знанието обаче не му е помогнало да надскочи зависимостта и чувството за вина. Изработил си е друг модел на реакция и ще го следва докрай: „Приемам, че аз съм по-виноватия, даже единствен виноватия – не искам да сърдя Муса Кеседжия и отстъпвам както винаги“ (Писма 2016: 39).
Ако от всичко дотук ни се стори, че монументалният Патриарх на българската литература всъщност е бил тревожен, чувствителен, податлив на външни влияния и раним човек, значи вече успяваме да надзърнем в скритата, интимна страна на неговия емоционален портрет. На по-ранни години той удържа натиска на външния свят с повече устойчивост и търпение. Постепенно обаче грубите нрави на първите следосвобожденски десетилетия, нескончаемите разпри в обществения живот, личните обиди, завистта, публичните нападки, несправедливите обвинения все повече разтърсват и разбиват нервната му система.
Фактът, че още през 1895 г. е публично обявен за Народен поет, не му спестява омразата на част от столичната интелигенция, та дори я усилва. Отгоре на всичко Вазов винаги е бил политическа фигура: през ранните години на неговото пребиваване в Пловдив като близък човек на Гаврил Кръстевич и пряк участник в управлението на Източна Румелия, след това като основател и строител на Народната партия, после като министър на просвещението и най-сетне в дългогодишното му битие на народен представител. Омразата на политическите противници отляво до дясно (в „народняшката“ политика наистина има неща, които с право са били обект на омраза и критика) влиза в странна и като че ли невъзможна комбинация с не по-малко искрените и очевидно по-многолюдни прояви на народна любов, особено през последните двайсет години. И все пак Вазов описва колко са му дотегнали вечните празненства по неговото посрещане, когато попадне в малък град: строени ученици, декламации и поздравления, „спонтанни срещи на почитатели, китки и пр…“. „А ти знаеш колко ме стесняват тия работи – въздиша той пред Евгения Марс. – Няма какво, трябва да привикна на тая тегоба“ (Писма 2016: 137).
Голямата популярност, неизбежната ексхибиция на неговото публично тяло отначало само стесняват, но по-късно мъчат възрастния поет. Вместо тях предпочита да постои в „заветния дом“ на „Бачо Киро“ 39, където се отпуска в „драгата и приятелска атмосфера на вашия семеен кръг“, нагостен с „великолепните тиквички“, които умее да готви неговата „добра приятелка и примерна ученичка“.
На петдесет години Вазов е вече завършен невротик. Има нескриваем и постоянен тик (да си поклаща главата), който забелязват дори случайни хора на улицата; случвало се е някой файтонджия да дотича при него, защото му се е сторило, че го вика. Мъчи го безсъние, понякога стои буден чак до сутринта, при това нощи подред. Нервното напрежение намалява, но не изчезва и през деня, особено когато времето не е светло и слънчево. Като всеки чувствителен сангвиник, влюбен в природата, Вазов пряко се влияе от капризите на климата:
От вчера след обяд съм доста разстроен, а днес се чувствам почти болен – вероятно от мъгливото и ветровито време, което тъй зле влияе на нервите ми (Писма 2016: 15);
Снощи и днес не съм добре, а и нощес не спах от силно нервно разстройство. Облачното и променливо време ми влияе тъй (Писма 2016: 27);
Тук [Виена] имаме време студено и мрачно. Това ми влияе и увеличава тъгата ми (Писма 2016: 35).
Двайсетгодишен, изправен пред перспективата да стане кротък търговец, Иван Вазов беше избягал от спокойствието в къщата на своя вуйчо, загърбвайки домашните удобства, пренебрегвайки всички заплахи за своето здраве, за да се настани при хъшовете в мъгливата и студена Браила. На петдесет и седем години, постигнал всичко, което е искал, той тъжно въздиша: „Ние, бедните писатели, имаме такава необходима нужда от здраве, особено от здраве и покой на душата!“ (Писма 2016: 27).
Невротизмът, както помним от Фройд, има склонността да се материализира в телесни симптоми. От лятото на 1907 г. поетът започва да описва едно свое страдание, което не е ново, но за пръв път го споделя така откровено, и то в писмата си до Евгения Марс. Става въпрос за „пустия гърлобол“, който му пречи да говори, прави го мрачен и раздразнителен, отнема му способността да пише за дълго време. Проявява се най-често в студените месеци, обикновено в комплект с мрачното и дъждовно време. Вазов е убеден, че става въпрос за хронична болест, може би за тежък катар на ларинкса, и упорито търси лечение – в България и в чужбина при най-добрите специалисти.
Някой от тях го научава да се подлага на електротерапия (горят му гърлото с електричество) и той се измъчва с такива сеанси, убеден, че след всяка серия се чувства по-добре, макар и само до новата криза. В края на 1907 г. заминава за Виена, където посещава известния професор Киари. Докторът го преглежда на 17 декември, но не успява да констатира някаква сериозна болест и органична причина: „Ще трябва да ме маже около десетина пъти, като правя и гаргара“. Три дена по-късно: „Професор Киари ми каза, без да го питам, че гърлоболието ми е от безобиден характер и ще мине скоро. Никакво котеризиране4 не трябва. Той само ми го маже през ден, през два“. Киари навярно е бил способен лечител на болни гърла, но слаб психолог, като казва, че болките на неговия български пациент скоро ще минат. Вазов, от своя страна, става недоверчив към „несериозния“ чужденец, който го лекува малко за много пари:
Вам ви се вижда странно лекуването на професора. И мене тоже. Утре ще му кажа, че работите ме викат в София, та да ми даде рецептата на солюцията, с която ме маже, та някой друг доктор да прави това. Да видя какво ще ми каже (Писма 2016: 39).
Очевидно, Киари му е дал рецепта за използваната „солюция“, защото на 27 декември Вазов е вече в София; десет дена по-късно подарява сребърната лира от юбилея през 1895 г. на своята скъпа приятелка „като нов знак на моята дълбока признателност за вашите чувства“ (Писма 2016: 41).
Близо две години по-късно, през август 1908 г., заминава – този път в Цариград, на консултация с цял медицински консилиум „от най-добрите тукашни специалисти“. Резултатът:
Установиха същата диагноза, както и софийските: в гърлото ми няма никакви органически повреждания, болките са от нервен характер, ще се поправя щом се укрепи разглобената ми нервна система. (Писма 2016: 45)
Вазов никога не се оправя от психосоматичния гърлобол, така както и не укрепва своята „разглобена нервна система“. (Неврозата, изразена в психосоматични симптоми, изобщо не е толкова „женска болест“, колкото я мисли епохата, в която живеят Вазов и Фройд.) Неговото страдание много напомня енигматичния недъг на друг български поет от същото време, Пенчо Славейков, макар че двамата нямат допирни точки освен моментите на взаимна омраза5.
Прегърнал илюзорната вяра, че е достатъчно да си „здрав син на здраво поколение“, Вазов не престъпва прага на психотерапията. Затова пък си има свой личен „психолог“-изповедник, пред когото – в писмен и в устен вид, изплаква всичките си несгоди. Писмата до Евгения Марс преливат от описания на неговите повече или по-малко истински болести и „неразположения“. Погледнат отстрани, ако се абстрахираме от невротизма и от честите настинки, придружени с хрема, треска, „желудъчно разстройство“ или бронхит, Вазов е доста здрав за своето време човек. Страда от ишиас и усеща „разбутани дробове“, което никак не изненадва, като се знае, че е бил страстен пушач. На 63-годишна възраст му се случва да се подхлъзне в банята: произшествие, за което веднага долага на Евгения Марс: „сериозно си натъртих дясната ръка в китката“.
Вероятно би му помогнало, ако имаше още хора, с които да споделя своите болести и проблеми. Вазов обаче има ограничен, постоянен и все по-тесен с годините кръг от приятели; във всички случаи това са хора, с които го свързват „професионални“ (т.е. писателски) или по-общо културни връзки. В десетилетието, след като се връща от Одеса през 1889 г., приятелите на Вазов са Константин Величков, Иван Шишманов, Стефан Бобчев, Атанас Илиев и (докъм 1894 г.) д-р Кръстев. В началото на новия век придобива нов и малко странен приятел: „нашия талантлив и болезнен млад поет г. Кирила Христов“. Любопитна е двайсетгодишната благосклонност на вече възрастния поет към арогантния Христов, когото никой не може да понася, особено пък за по-дълго време. В кореспонденцията между тях се открояват две общи и постоянни теми.
Първата е нетърпимостта им към д-р Кръстев, който е техен общ враг и когото с охота одумват. После добавят и Пенчо Славейков, чиито „вели“ стихове („вяло, вяло до отчаяние, както впрочем всичко негово“, пише Вазов6) отричат с бодра готовност. Втората тема е здравето на всеки от тях. Кирил Христов е единственият друг човек освен Евгения Марс, на когото Вазов охотно разказва за своите заболявания. Може би защото самият Христов не спира да се оплаква от собствените си физически и душевни проблеми, дотам, че по-възрастният с двайсет и пет години Вазов му пише: „Защо такова мрачно настроение? Де остаят бодростта, куража, крилата на младостта? Необясним ми е този песимизъм у един млад даровит поет, пред когото животът е напред“ . Вазов дори не подозира, че подобни думи е написал на Христов и Пенчо Славейков, при това доста по-рано. Във всеки случай неговите собствени проблеми трябва да са му изглеждали по-поносими в сравнение с хипохондричното отчаяние на един доста по-млад човек.
През последните две десетилетия на живота си Вазов става все по-самотен. Някои от старите приятели умират, откъм Кръстев и „Мисъл“ идват нови ядове… Той продължава да си разменя писма с Шишманов и Бобчев, но те се отнасят главно до искането на някоя услуга от тях. (Към Стефан Бобчев, иначе неособено приветлив човек, Вазов изпитва привързаност заради носталгията по възрожденското време, общото изгнаничество в Одеса и непоклатимото русофилство. След 1905 г. дори заменя обичайното си обръщение „бай Бобчев“ с по-изразителното „Любезний Степан Савич“.)
От момента, в който започва да си пише с Евгения Марс, Вазов открива (при това нежна и романтична) алтернатива на мъжкото приятелство и нов начин да инвестира вродената си потребност от сърдечно общуване с близки хора. Отначало малко кокетничи с позата на „самотния в света човек“. Самотата му тежи най-вече когато се озове в чужбина. Например във Виена, където е заминал да се лекува от гърлобол. (А Виена може да бъде истински мрачна и неприветлива зимно време.) „За мене ще бъде голяма радост да се отърва от тоя град – пише на Евгения Марс. – Аз тука чезна, съсипвам се, чини ми се, че ще умра“ (Писма 2016: 39). И бързо превръща нещастието си в зов за приятелство и сърдечна утеха: „Никога, Евгенио, не съм чувствал по-голяма нужда от утеха, от морална подкрепа, както в тие тежки и ужасни дни, които прекарвам в тъга и самота“.
Седем години по-късно ситуацията изглежда различно, сякаш няма следа от предишния, все още „младежки“ флирт с усещането за самота:
Плаши ме вече самотата Женичка, отсъствието на шум и хора, макар и непознати за мене. В младите си години аз считах за най-голямо щастие да можех да живея в някоя пустиня, в някой фар на морето, далече от живота. Сега, на тия години, искам да бъда близо до живота, може би затуй, че чувствувам наближаването момента, когато ще трябва да му кажа: сбогом… (Писма 2016: 82).
В момента, в който пише тези редове, Вазов се намира в Hotel d’Europe на едно от онези места, които българските писатели толкова обичат да посещават в началото на 20. век: край езеро до швейцарския град Интерлакен, откъдето може да съзерцава великолепието на снежния връх Юнгфрау. През 1914 г. той е вече неспасяемо сантиментален и все по-влюбен в своята „драга Женичка“. Изпросил от нея на заминаване стръкче цвете, ревниво го пази между страниците на книга, мирише го и си внушава, че усеща неговия „траен парфюм“.
През следващите пет-шест години Вазов става все по-зависим от утехата и присъствието на своята единствена и най-мила приятелка. След голямото пътешествие из Швейцария и Италия през лятото на 1914 г. направо престава да ходи в чужбина: защото и най-хубавата Швейцария „е чужда за сърцата ни“, но и за да не бъде далече от топлината на единствения дом, в който се чувства приласкан и желан.
В последните две години от живота му нещо се случва с Вазов, главно в психически план. Изглежда, че нервната му система, съвсем „изтъняла“ до този момент, драматично рухва. По навик поетът търси спасение сред природата, на различни места недалече от София: в „една усамотена вила при фабриката“ край гара Елисейна, на бани в Банкя, „из зелените самотии на Стара-планина“, т.е. в Костенец… До един момент му се струва, че все още има надежда: „Душевното равновесие ми се възстанови и нервите се поуспокоиха сред окръжающата тишина, светла, ненарушима и малко глупава“ (Писма 2016: 127).
През есента на 1920 обаче напълно рухва. Зловещи сънища го измъчват по цяла нощ („Сънувах, че си избягала нейде през морето и си ме оставила тук сиротен и нещастен“); ако заспи, сутрин се буди в „страшно угнетено състояние“ и бърза да прати писмо, макар и през няколко улици: „Тежко, тежко ми е до висша степен. Защо – и аз не знам…“ (Писма 2016: 133). Не му помагат залисиите около подготовката на всенародния юбилей. Вазов изпада в тежка депресия, която не го оставя до последния ден.
Аз продължавам да се чувствувам угнетен. Една безкрайна тъга ме наляга. Изгубих душевно спокойствие и напразно диря да го разсея, да забравя, да възмогна тая тъга. Измъчвам се!
В лабиринта на нощното бродене, в тъмнината на изгубения душевен покой Вазов съзира, по-скоро усеща с болезнено изострената си потребност от любов и утеха, една-единствена светлина:
И както друг път, и сега се обръщам към тебе, да ми простреш ръка за помощ. Само твоята нежна душа е способна да ме излекува от недъга ми; само твоето любящо сърце може чародейно да ме възроди.
Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол, комуто съм се кланял, жената с лъчезарния лик, която съм обоготворявал, която обоготворявам; в твоите ръце е живота ми. Ти само можеш да осветлиш тоз живот, ти можеш да го погубиш… Друго същество нямам на тоя свят (Писма 2016: 134).
Има само един дискурсивен модел, с който може да се сравни това послание: християнската молитва, макар и в доста свободна смесица от термини, способни да изразят преклонение пред върховната власт на Единствената: царица и божество. Странно е как в тези последни месеци от живота си Народният поет забравя всички светини, на които е служил преди: художеството, своя народ, майката и дори България. Психическият срив, през който минава, размества опорите, обезсмисля социалните пластове на неговия ангажимент; пресъхват дори връзките на кръвта. Остава да властва регресивната, неизтребима, първична нужда от безусловна любов.
Чувствувам, че съм негли смешен на тая възраст да изпадам в такова юношеско увлечение. Но какво да сторя? Това е по-силно от мене. Упленен от тебе, аз само с мисълта за тебе живея, ти си ми слънцето, ти си ми светът.
Така стигаме до последното писмо, изпратено до Евгения Марс. (А то, както изглежда, е последното написано изобщо от Вазов писмо, друго не е намерено досега). В понеделник сутрин на 19 септември 1921 г. той се събужда така, както отдавна не се е случвало: в „най-добро разположение на духа“. Дори само мисълта за „Женичка“ го кара да се чувства щастлив, а писмената реч му се струва „бледна и слаба“, за да изрази това, което е натрупал в душата си. Поглежда към „могъщия силует на Витоша“, после към „възходящото слънце“, към „широкото небе“ и съзнава, че милее за тях: „Сички вие сте мои, защото аз съм щастлив, защото в душата на Женичка аз зафащам малко (?!) местице, и Женичка е прелестна, и Женичка е мила. И Женичка е моя приятелка (Писма 2016: 139).
В сряда Женичка наминава да го види, а той донася по чашка мастика и с наслада пуши, докато ѝ разказва за току-що завършената пиеса, наречена от него „Около престола“. На моменти е малко занесен и се задъхва, докато се качва от първия етаж с шишето в ръка. Евгения си е тръгнала, когато чува отгоре:
-    Но дали ще се видим утре?
-    Как, нали е четвъртък?
-    Да… да… моят празничен ден. Довиждане дотогава… 7
В четвъртък, ранен след обяд, Евгения Марс приготвя (заедно с племенницата си Венета) сладки за „чаения прием“ в същия ден. Около 14 ч. получава по телефона обаждане, че Вазов е починал от сърдечен инфаркт. Чаеният прием се отлага. Поетът не е доживял до своя „празничен ден“. Издъхва, заобиколен от подаръците, препълнили кабинета му – все пак в прегръдката на своя народ.


Използвана литература:
Вазов, Иван. 1979а. Събрани съчинения. Том ХХІ. Писма 1872 – 1908. София: Български писател.
Вазов, Иван. 1979б. Събрани съчинения. Том ХХІІ. Писма. 1909 – 1921. София: Български писател.
Митова, Елиана, съставител. 2015. Евгения Марс извън сянката на Вазов. София: ИК Труд.
Писма. 2016. Иван Вазов – Евгения Марс. Писма. София: Издателско ателие Аб.
Симова, Живка. 2004. Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс. София: Издателство Гражданин.


Бележки:
1. Този спомен е публикуван за пръв път през 1998 г. в Симова 2004: 151.
2. Любопитно е, че Стоян Михайловски се влюбва на същата възраст. Що се отнася до Вазов, това не е неговата първа среща с Евгения Марс. Запознали са се, макар и бегло, още през 1895 година. След това през есента на 1905 са прекарали заедно един хубав семеен следобяд в Княжево. Истинската среща на душите им обаче се случва в Борисовата градина, по време на онези самотни разходки, в които – отвъд възрастта, семейството и социалните обстоятелства – общуват душите на две деца.
3. Писмо от 25 ноември 1911 г. (Вазов 1979: 65).
4. Днес се нарича каутеризация и представлява процес, в който се разрушават тъкани чрез химично, термично, електрическо или лъчево изгаряне. При Вазов е ставало въпрос за електрическо изгаряне.
5. Пенчо Славейков също обикаля Европа, за да търси лечение при най-добрите специалисти. Единственият случай, в който постига чувствително подобрение, е лечението с методи на най-модерната тогава психотерапия в Париж през 1905 година.
6. Писмо от 17 дек. 1902 послучай излизането на „Сън за щастие“ (Вазов 1979а: 328).
7. Спомени на Евгения Марс в интервю, което взема от нея Ачо Янкин, публикувани на 16 септ. 1934 във в. „Заря“.