Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЕЯН ЕНЕВ - НОСИТЕЛ НА ЙОВКОВА НАГРАДА 2020"

ДЕЯН ЕНЕВ - НОСИТЕЛ НА ЙОВКОВА НАГРАДА 2020

За единадесети път Община град Добрич връчи Националната литературна награда „Йордан Йовков” Тя се присъжда на всеки пет години на автори със значителни художествени постижения в духа на посланията на Йордан Йовков и за принос в националната литература.

Последният нейн носител е писателят Деян Енев. 

Отличие за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство бе присъдено на проф. д.ф.н. Милена Кирова.


Като им честити престижните награди, списание „Антимовски хан“ представя двамата творци на своите читатели.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Женен, с две деца. Издал е над двайсет книги с разкази. Сред тях са “Четиво за нощен влак”/1987/ - наградена в конкурса за дебютна книга «Южна пролет»; “Конско евангелие”/1992/, “Ловец на хора”/1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997; “Клането на петела”/1997,2017/, “Ези-тура”/1999, 2000, 2014/ - Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; “Господи, помилуй”/2004/ - Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; „Градче на име Мендосино” /2009/, Национална литературна награда „Милош Зяпков”, номиниран за наградата „Хеликон”; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей”/2013/; „Гризли” /2015/, номиниран за „Хеликон”, носител на наградата „Перото” ; „Християнски разкази”/2016/. През тази година беше удостоен с Националната литературна награда „Йордан Радичков”/2020/.


Деян Енев отговори на въпросите на Валентина Добринчева за списание „Антимовски хан“:

Какво пишете в последно време, в тази вълнуваща 2020 година какво Ви вдъхновява, ядосва или разчувства, какво Ви кара да посегнете към перото?

От осем години всяка сряда пиша колонка в „Портал Култура”. И една от хвалбите ми е, че досега не съм пропуснал нито една сряда. До момента цифром и словом това са 430 текста. От тях през годините изскочиха две книги с есета – „Малката домашна църква” и „По закона на писателя” и три книги с разкази – „Гризли”, „Дърводелецът” и „Лала Боса”. Писането на колонки се оказа много дисциплиниращо занятие. Като гребец на галера си. Не можеш да оставиш греблото (перото).
С годините загрубях. Ръцете ми хванаха мазоли. Актуалните теми на съвремието ни минават през мен, разбира се, както през всички нас, но единственото смислено предизвикателство, което откривам пред себе си, е чисто литературното.
 
През 2013-а сте писали в пресата материали за протестите срещу Станишев, Пеевски и Орешарски. Тази година също имаше много протести, този път срещу Борисов и Гешев. Писахте ли нещо за тях?

Аз се уморих от тия хора. Каквото мислех за тях, вече съм го написал. Няма нужда вече да се разговаря с тях. С тях нека вече да разговарят пустите селища, бездомните кучета, разделените от емиграцията семейства, немощните старци и старици, които всеки ден виждам по късите им тъжни пътечки към аптеката и магазина. Убедих се стократно, че човек с шест хиляди лева заплата никога не може и няма да поиска да разбере пенсионера с двеста лева пенсия.
 
Какво мислите за българина в днешно време, за българите въобще?

Мисля, че българинът много гледа телевизия. И това е вредно за главата му и за здравето му.
 
Какво четете? Споделете заглавия и автори, които сте харесали?

Четенето е моето спасение днес, моето хаотично, но неспирно четене. Ето някои от авторите и заглавията, които съм прочел през последните месеци: Матей Вишниек, „Търговецът на начала на романи”; Никола Войнов, „Дядо Добре. Спомени зад оградата”; Георги Господинов, „Времеубежище”; Марина Степнова, „Жените на Лазар”; Владо Любенов, „Видения. Лирика”; Ян Балабан, „Тук сме”; Тома Марков, „Развалини. Стихотворения”; Томи Ориндж, „Там, там”; Ека Курняван, „Хубостта е рана”; Сигизмунд Кржижановски, „Спомени за бъдещето”; Сашо Серафимов, „Натрупване на незнание. Стихотворения и размисли”; Влади Киров, „Малка енциклопедия на приятелствата”; Иван Станков, „Вечерна сватба”; Калин Терзийски, „Аз и Бог”; Цветозар Цаков, „Винилови души”.
 
Известен сте с откривателството на книги и автори. Вкусът Ви съвпада ли с класациите за най-четени книги у нас? Какво чете българинът?

Вкусът ми съвпадна с челото на класациите при „Калуня-каля”. И това ми стига. Различните класации вероятно дават вярна обща представа за масовия читателски вкус на българите – кримки, хоръри, приложни псевдомистични четива тип Паулу Коелю и Хорхе Букай. Но сега покрай пандемията естественият живот на книжния пазар у нас се разруши и ще трябва да мине доста време, докато влезе отново в нормални релси. Но нека да погледнем на този резултат и откъм добрата страна – може би сега хората повече препрочитат книги от домашните си библиотеки, където със сигурност има истински непреходни четива.
 
Чувствате ли смисъл да пишете – чувствате ли, че някой чете?

Съдбата на Сигизмунд Кржижановски е един добър отговор на този въпрос. Той започва писателската си кариера през 20-те години на миналия век в Москва, но не успява да публикува почти нищо чак до смъртта си около 1950 г. Преоткрит е чак след 40 години. А сега го сравняват с Кафка и Борхес.

Социалните мрежи убиха ли публицистиката? Помагат ли или пречат на литераторите?

Социалните мрежи помагат на публицистиката заради бързината си, но пречат донякъде на литературата, дотолкова, доколкото са всеядна медия.
 
Преди 7 години написахте, че радостта изчезва. Сега изчезнала ли е напълно?

Да, радостта в обществото изчезна. Сега нейно убежище е семейството.
 
Имате ли апокалиптични мисли за времето, в което живеем?

Не. Всяко поколение е имало своето изпитание. Ето че дойде изпитанието и за нашето поколение. И ние трябва да успеем да излезем от него с непокътнати души.
 
Смятате ли, че младите хора и децата няма да имат носталгия към друго време и ще живеят в новия свят съвсем нормално?

Ако успеят да изградят себе си като читатели, нормалността ще е много по-близо до тях.
 
Какво мечтаете да Ви се случи? Има ли нещо, което не сте смогнали да осъществите?

Отдавна не мечтая. Мечтите са за младите.

 

 

ОРФЕЙ

разказ

 

Малките къщички между блоковете една по една ги бутаха. Разчистваха храстите и дърветата. Идваше багерът и започваше да копае. За няколко месеца вдигаха цяла кооперация.
С пространствата между големите стари блокове се случваше същото. Някъде тези пространства бяха по-облагородени, другаде гъсталакът между високите дървета беше завзел всичко. И там за няколко дена орязваха зеленото. И идваше багерът.
Само тази градинка кой знае как беше оцеляла досега. Може би защото от едната страна граничеше с големия двор на стара масивна къща, превърнат в красив парк, с алеи, с екзотична растителност. Къщата беше наета за офис на чужда фирма и имаше будка за охрана на входа.
От източната й страна беше градинката. В нея растяха дузина стари дървета, достигащи височината на околните кооперации. Дебелите им грапави стволове веднага те пренасяха в друг свят. Освен няколкото импровизирани кучешки колибки от шперплат, дело на милостиви жители на района, в средата на градинката имаше поставено бюро със столче, явно изхвърлени от някого. Тук всяка сутрин пристигаше и сядаше един човек с молив и тетрадка. Той седеше с часове на бюрото. Оглеждаше се и се ослушваше и се виждаше как силно стиска молива. Но винаги си тръгваше, без да напише и една буква в тетрадката.
Този човек живееше в блока в съседство. Живееше тук отдавна, от дете. Майка му и баща му бяха починали. Беше се женил веднъж, но за кратко, жена му го остави и отиде да пее по корабите в Норвегия. Той беше работил какво ли не, сегашната му работа беше като охрана в едно училище. Казваше се Орфей. Смените му бяха такива, че една седмица работеше и една почиваше. И когато не беше на работа, той се отдаваше на любимото си занимание – да сяда на бюрото в градинката и да чака стиховете.
Защото този човек беше издал една тъничка стихосбирка навремето, като млад, и без значение колко добри бяха стиховете вътре, той беше разбрал най-важното – какво представлява поезията. Беше разбрал, че стиховете не се появяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш. И ето, той сядаше на бюрото в средата на градинката и чакаше.
Сигурно изглеждаше странен за минувачите, за тези, които не знаеха какво прави. Възрастен мъж, седнал на малко, почти детско бюрце, по цял ден зяпа в клоните, сякаш се намира в стаята си и зяпа по тавана. Но тук не беше стаята му, тук беше навън. Наистина странна работа.
Добре, че за спокойствието му се грижеше Белчо, едно от трите кучета, живеещи в колибките. Този Белчо веднага скачаше, ако някой квартален пияница се запътеше към поета и го пропъждаше. По същия начин той преследваше и големите двайсеттонни камиони, които минаваха по улицата, пълни с пръст от поредния изкоп наоколо. Дебнеше и момчетата, които трупаха мускули на близката спортна площадка, а после, в ръце с кенчета с енергийни напитки, тръгваха на шумна група по улицата, да не би да свърнат към поета и да започнат да го закачат.
Някъде към два следобяд поетът се надигаше от бюрцето. Свиваше на руло тетрадката и я пъхаше в джоба си. Отиваше до кафенето в един от близките блокове, с масички отпред на тротоара, където Влади, момчето вътре, му правеше без пари две кафета. Тях поетът изпиваше бавно с пет цигари една след друга, това му беше дневната дажба от цигари, за повече пари нямаше.
Сега, през есента, градинката е особено красива, с нападалите пъстри листа, с тайнствения сумрак, който винаги цари в нея. Само дето Белчо го няма, беше подгонил един от големите камиони, хвърляше се към голямата гума, шофьорът се ядоса и завъртя колелото и го премаза.
Един ден, тия дни беше, в градинката влязоха два буса с работници. Те кашляха, дълго пиха кафета, пушиха. После извадиха бензиновите резачки. И се започна.
Сега градинката е празна, светла. Огромните стволове са натъркаляни в единия край и чакат да ги извозят.
А после ще дойде багерът.


Светлозар Игов, из „Майстор на разказа“:
„…Разказите на Деян Енев са свидетелство за жизнеността на българската литература, за способността на техния автор да преобразява наративната и смислова структура на традиционния къс разказ като разкриване на нови аспекти на човешкото съществувание, на индивидуалната психика и социалното поведение на човека в бързо променящия се исторически свят.“

Огнян Сапарев, из „Талантливия разказвач Деян Енев“:
„…Немногословен в живота, пестелив в разказите си, мрачен и лиричен, съчувстващ и жесток едновременно, Деян Енев умее да иронизира не само другите, но и себе си. Не се шегува обаче нито с призванието си на разказвач, нито с отговорността си на писател.
Деян Енев е наистина майстор на (много) късия разказ, определено един от най-талантливите ни - и социално-чувствителни - съвременни български белетристи.“

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево