ЧРЕЗ ПРЕВОДА НИЕ РАЗБИРАМЕ ПО-ДОБРЕ И СЕБЕ СИ КАТО ХОРА
Разговор с Емил Басат - литературен журналист и историк на превода
Той е роден през 1949 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на шест книги: "Чешки триптих. Образи на българската литература в профил и анфас" / в съавторство с Величко Тодоров/, 1995, "Преводът - лица и маски", книга първа, 2007, "Преводът - лица и маски", книга втора, 2010, "Преводът - лица и маски", книга трета, 2019, "Българо-унгарски двуглас", 2015, "Словашките лица на българската литература", електронен вариант, 2017, "За Полша - с любов. Българските гласове на полската литература", 2018.
Г-н Басат, да започнем интервюто с един въпрос, който има доста необхватен отговор. Накъде върви българската литература?
Мисля че българската литература се развива много добре! За това говорят все по-качествените книги от български писатели, които излизат в последните години, появяват се непрекъснато нови интересни гласове на поети, прозаици, критици. Наред с утвърдените имена на автори като Георги Господинов, Кристин Димитрова, Милен Русков, Здравка Ефтимова, Цочо Бояджиев, Александър Шурбанов, Федя Филкова, Боян Биолчев, се изявяват и автори, които творят в провинцията - Александър Секулов, Недялко Славов, Демир Демирев, Христо Карастоянов, Иван Станков и много други. От творящите в София бих споменал Силвия Чолева, Марин Бодаков, Митко Новков - и тримата следят внимателно процесите, които се развиват в нашата съвременна литература и са и сред активните критици.Но не бих искал отговорът на въпроса ви да се превърне в поменик от имена - той изисква специално изследване на литературен критик, който активно следи литературния ни живот, а аз не съм такъв - за него читателите могат да се ориентират и от Литературен вестник, Литературен глас, сп. Страница, литературните сайтове и алманасите на дружествата и сдруженията на писателите в провинцията.
Защо насочихте вниманието си към историята на превода и българските преводачи?
С българските преводачи и с историята на превода у нас се занимавам още от 1984 година. А защо - може би отговорът се крие в това, че преводачите са нашите "летящи коне", които ни пренасят в света на другите култури. Ние сме станали такива, благодарение на техния труд, на тези мълчаливи труженици, отдадени на изкуството на превода, побратимили ни с цялата световна култура. Винаги съм считал преводачите за най-интелигентната част от нашия народ, много по-интелигентни от българските писатели. Те са уникални и с енциклопедичните си познания в най-различни области на познанието. Потъвайки в техните лични истории, аз открих невероятни съдби и характери на хора, като Тодор Нейков, проф. Цеко Торбов и Валентина Топузова, на Ганчо Савов и Лоте Маркова... Аглика Маркова казва с болка за мнозина от представителите на "недоубитата буржоазия", че те буквално са били смачкани, маргинализирани от комунистическата власт, натикани в различни кантори и канцеларии или са били принудени да си изкарват хляба с преводи на трудовете на великите "вождове", или са "превъзпитавани" в лагери и затвори. Новата власт услужливо им е разрешила да преживяват от преводи. А мнозина от тях с културата и морала си са били достойни да бъдат на водещи постове в държавата. На техния труд съм посветил три от седемте си книги. Щастлив съм, че имах възможността да ги срещна и запиша техните истории, да се запозная с метода им на работа и да науча за пътя им в преводаческото изкуство. Защото за мен преводът е изкуство, изкуство на истински артисти, които с вълшебната пръчица на българското слово ни пренасят в непознатите светове на другите култури.
Винаги ме е занимавал и въпросът за това как културите се оглеждат една в друга, с какви стереотипи и комплекси подхождат те във взаимното си опознаване, как те си влияят взаимно, каква е рецепцията на чуждата култура и литература в нашата. Затова и още една от насоките на моите търсения е и чуждестранната българистика, опитът ми да разбера основанията защо един чуждестранен учен е посегнал към българския език и какво му носи това. Мисля си, че в това взаимно опознаване и двете страни печелят. Защото, ако познаваш още един свят, ти ставаш много по-богат и толерантен към другия, различния от тебе, към другомислещите. Чрез превода ние разбираме по-добре и себе си като хора. Иглика Василева казва в анкетата ни, че целта на превода е да станеш повече човек. Мисля, че това е и смисълът на всяко истинско творческо дело.
С какво Ви впечатлява нашият регион? Случвало се е да дискутираме върху отделни броеве на сп. "Антимовски хан". Какво е неговото място в литературната периодика?
Влюбих се в Шабленския рай и защото моята съпруга Елена е оттам. Северното Черноморие е много по-красиво и вълнуващо - открих това още като студент през 1969 година - бях поразен от невероятните, смайващи скали край Калиакра, Яйлата и Камен бряг, Тюленово. Вече повече от 30 години прекарваме летата в къщата на жена ми Елена и все по-трудно се прибираме в София. Тук, в прекрасния Зелен образователен център с неговия директор д-р Даниела Тодорова, а така също и в шабленското читалище, реализирахме много съвместни прояви - срещи с писатели, учени, критици, поети, гостувания на изложби, концерти, премиери на книги, литературни понеделници, поетически четения. Радвам се на приятелството на творци като поета Стефан Жечев, чиито стихове много харесвам и с когото сме участвали заедно в доста прояви.
Благодарни сме на Стефан Жечев, че винаги ни е давал новите броеве на алманаха "Антимовски хан" и винаги сме го обсъждали. Познавам поезията на главния му редактор Сашо Серафимов, чиято последна засега книга излезе наскоро в „Жанет 45”, познавам творчеството на Керанка Далакманска, Люба Захова, Стефан Жечев. Харесвам това, че списанието се стреми да даде глас на творци от целия регион - Шабла, Добрич и Варна, но включва и творби на утвърдени автори от столицата и други райони на страната, на критици и изследователи на проблеми на литературната история, на театрали, художници, с което се опитва да представи колкото се може по-разнообразно културата на добруджанския край. Мястото на списанието отдавна съвсем заслужено е сред изданията, които се опитват да представят най-доброто от поезията, прозата и критиката. Пожелавам на "Антимовски хан" да продължи благородната си мисия и да ни радва с нови интересни автори и творби.
Той е роден през 1949 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на шест книги: "Чешки триптих. Образи на българската литература в профил и анфас" / в съавторство с Величко Тодоров/, 1995, "Преводът - лица и маски", книга първа, 2007, "Преводът - лица и маски", книга втора, 2010, "Преводът - лица и маски", книга трета, 2019, "Българо-унгарски двуглас", 2015, "Словашките лица на българската литература", електронен вариант, 2017, "За Полша - с любов. Българските гласове на полската литература", 2018.
Г-н Басат, да започнем интервюто с един въпрос, който има доста необхватен отговор. Накъде върви българската литература?
Мисля че българската литература се развива много добре! За това говорят все по-качествените книги от български писатели, които излизат в последните години, появяват се непрекъснато нови интересни гласове на поети, прозаици, критици. Наред с утвърдените имена на автори като Георги Господинов, Кристин Димитрова, Милен Русков, Здравка Ефтимова, Цочо Бояджиев, Александър Шурбанов, Федя Филкова, Боян Биолчев, се изявяват и автори, които творят в провинцията - Александър Секулов, Недялко Славов, Демир Демирев, Христо Карастоянов, Иван Станков и много други. От творящите в София бих споменал Силвия Чолева, Марин Бодаков, Митко Новков - и тримата следят внимателно процесите, които се развиват в нашата съвременна литература и са и сред активните критици.Но не бих искал отговорът на въпроса ви да се превърне в поменик от имена - той изисква специално изследване на литературен критик, който активно следи литературния ни живот, а аз не съм такъв - за него читателите могат да се ориентират и от Литературен вестник, Литературен глас, сп. Страница, литературните сайтове и алманасите на дружествата и сдруженията на писателите в провинцията.
Защо насочихте вниманието си към историята на превода и българските преводачи?
С българските преводачи и с историята на превода у нас се занимавам още от 1984 година. А защо - може би отговорът се крие в това, че преводачите са нашите "летящи коне", които ни пренасят в света на другите култури. Ние сме станали такива, благодарение на техния труд, на тези мълчаливи труженици, отдадени на изкуството на превода, побратимили ни с цялата световна култура. Винаги съм считал преводачите за най-интелигентната част от нашия народ, много по-интелигентни от българските писатели. Те са уникални и с енциклопедичните си познания в най-различни области на познанието. Потъвайки в техните лични истории, аз открих невероятни съдби и характери на хора, като Тодор Нейков, проф. Цеко Торбов и Валентина Топузова, на Ганчо Савов и Лоте Маркова... Аглика Маркова казва с болка за мнозина от представителите на "недоубитата буржоазия", че те буквално са били смачкани, маргинализирани от комунистическата власт, натикани в различни кантори и канцеларии или са били принудени да си изкарват хляба с преводи на трудовете на великите "вождове", или са "превъзпитавани" в лагери и затвори. Новата власт услужливо им е разрешила да преживяват от преводи. А мнозина от тях с културата и морала си са били достойни да бъдат на водещи постове в държавата. На техния труд съм посветил три от седемте си книги. Щастлив съм, че имах възможността да ги срещна и запиша техните истории, да се запозная с метода им на работа и да науча за пътя им в преводаческото изкуство. Защото за мен преводът е изкуство, изкуство на истински артисти, които с вълшебната пръчица на българското слово ни пренасят в непознатите светове на другите култури.
Винаги ме е занимавал и въпросът за това как културите се оглеждат една в друга, с какви стереотипи и комплекси подхождат те във взаимното си опознаване, как те си влияят взаимно, каква е рецепцията на чуждата култура и литература в нашата. Затова и още една от насоките на моите търсения е и чуждестранната българистика, опитът ми да разбера основанията защо един чуждестранен учен е посегнал към българския език и какво му носи това. Мисля си, че в това взаимно опознаване и двете страни печелят. Защото, ако познаваш още един свят, ти ставаш много по-богат и толерантен към другия, различния от тебе, към другомислещите. Чрез превода ние разбираме по-добре и себе си като хора. Иглика Василева казва в анкетата ни, че целта на превода е да станеш повече човек. Мисля, че това е и смисълът на всяко истинско творческо дело.
С какво Ви впечатлява нашият регион? Случвало се е да дискутираме върху отделни броеве на сп. "Антимовски хан". Какво е неговото място в литературната периодика?
Влюбих се в Шабленския рай и защото моята съпруга Елена е оттам. Северното Черноморие е много по-красиво и вълнуващо - открих това още като студент през 1969 година - бях поразен от невероятните, смайващи скали край Калиакра, Яйлата и Камен бряг, Тюленово. Вече повече от 30 години прекарваме летата в къщата на жена ми Елена и все по-трудно се прибираме в София. Тук, в прекрасния Зелен образователен център с неговия директор д-р Даниела Тодорова, а така също и в шабленското читалище, реализирахме много съвместни прояви - срещи с писатели, учени, критици, поети, гостувания на изложби, концерти, премиери на книги, литературни понеделници, поетически четения. Радвам се на приятелството на творци като поета Стефан Жечев, чиито стихове много харесвам и с когото сме участвали заедно в доста прояви.
Благодарни сме на Стефан Жечев, че винаги ни е давал новите броеве на алманаха "Антимовски хан" и винаги сме го обсъждали. Познавам поезията на главния му редактор Сашо Серафимов, чиято последна засега книга излезе наскоро в „Жанет 45”, познавам творчеството на Керанка Далакманска, Люба Захова, Стефан Жечев. Харесвам това, че списанието се стреми да даде глас на творци от целия регион - Шабла, Добрич и Варна, но включва и творби на утвърдени автори от столицата и други райони на страната, на критици и изследователи на проблеми на литературната история, на театрали, художници, с което се опитва да представи колкото се може по-разнообразно културата на добруджанския край. Мястото на списанието отдавна съвсем заслужено е сред изданията, които се опитват да представят най-доброто от поезията, прозата и критиката. Пожелавам на "Антимовски хан" да продължи благородната си мисия и да ни радва с нови интересни автори и творби.
