ПОЕЗИЯТА Е КОМПЕНСАЦИЯ
Инна Александровна Кабиш е руска поетеса. Роден в Москва, в семейство на служители. Завършва факултета по руски език и литература на Московския кореспондентски педагогически институт през 1986 г. Работила е като старши пионерски ръководител (1980-83), учител (1983-87) в училище, ръководител на литературна и музикална група в Двореца на културата Енергетик (1987-89). Първата й публикация е в алманаха Poetry (1985). Стиховете са публикувани в списанията „Нов мир“, „Знамя“, „Дружба народов“ и други. Член на Съюза на писателите на СССР (1989). През 1996 г. за книгата „Лични трудности“ Инна Кабиш е отличена с наградата „Пушкин“ на фондация „Алфред Топфер“ (Хамбург). Стиховете на Кабиш са преведени на немски език.
Книги: Лични трудности. - М.: RIF "Рой", 1994. Детски свят. - М.: Kh.G.S., 1996. Място за среща. - Саратов: МКБ "ПАРОХОД", 2000. Детство. Юношеството. Детство. - Саратов: 2003. Булка без място. - М.: Време, 2008. Марш на Менделсон. - М.: Време, 2018. Кой прави сладко през юли ... - М.: Eksmo, 2018.
ПОЕЗИЯТА Е КОМПЕНСАЦИЯ
... Когато погребаха татко, бях на шест.
Мама безпомощно търсеше нещо,… баща ми…
и плачеше непрестанно.
Отидох при нея и казах:
„Не плачи, мамо, ще порасна, ще родя момче
ще се казва Александър ... "
И мама вдигна очи, и престана да плаче.
За какво е изкуството?
Шестгодишна разбрах –
ако не можеш да върнеш човека, повторѝ ИМЕТО.
Думата запълва празнината.
И започнах да пиша стѝхове:
цялото време преминава във Вселената.
Homo sapiens рисува върху стените бизони,
детето рисува карта на измислени страни,
поетът пише думите в колони -
удвоява света,
защото светът изначално е твърде тънък,
а тънкото се чупи.
Поезията е компенсация.
***
А любовта побеждава наистина черния страх –
аз от нищо не се страхувам:
някъде в други светове ще се срещнем,
татко Саша и мама Маруся.
Всичко е в мен: моят ад и собственият ми рай,
и страстите (позната метафора!) бездна.
Само ти, Господи, не ме изоставяй
както мъжете го правят.
***
Рекичка на име Сѐтунка *
Някога беше дълбока…
Не плачѝ, не плачѝ, не плачѝ,
че лятото вече не е топло.
И гардеробът ти с летните дрехи
не е докоснат (искаш ли – отвори го!).
Тя загива последна,
ето защо - ще е втората.
А небето е като малка вдовишка рокля.
И всичко това - немилостиво.
И навсякъде такава бездомност -
чужди подове и маси.
... А в училище обещаха
Под всяко листо - маса и дом.
И може би не са лъгали
Но да повярваш в това е трудно.
Сѐтунка * - от „сетуй” – оплаквам се
***
Бог дал -
Бог взел -
и Бог върнал:
живяла -
и умряла -
и оживяла.
(За какво Му е всичко това, непонятно,
но ще обясни ли някой делата му?)
И отново слънце изгря в небето,
пред очите го нямаше вчера.
Вечерта, помня, само виелицата
виеше, виеше цяла нощ до сутринта.
И изведнъж, лято отново,
и не огризки от лятото, а юни -
и цяло море от слънце и светлина
и всяко листо е свежо и младо.
Прасенцето не яде нито пие.
И дъжд от сутрин до вечер проливен.
И аз като онзи -
четиридневен Лазар.
Със сивия свят невидим.
* * *
Беше - и след перестройката.
Но което се случи,
колкото по-далеч е, сега е по-ясно.
Бог вижда, аз обичах родината,
но теб обичах повече.
Родината! Износена дума
като "любов", например, или "майка".
Само за мен то е винаги ново:
болезнено рано започнаха да умират.
Болезнено тръгват всички често -
даже чаят не успели да изпият.
Всъщност, зная що е щастие!
Цялата беда, която не забравям.
Цялата беда - няма где да идеш.
Цялата беда - при кого да идеш?
И не знам какво ще стане после
във това пресичане на пътя.
... В мъката (която ни е дадена със сила!),
в гърлото на приближаващи беди,
аз почти забравих за Русия.
Но по-близка ми е светлината.
***
И все пак няма топлота в света -
няма, както щастие.
Няма в света такъв ъгъл
където не се сбогуваш.
Ще изпера ризата ти
(къде да изсъхне?)
и, като дете тихо ще пея:
помилуй , помилуй!
Тази хижарски, просешки рай,
е подобен на ада,
Адът, Господи, не ми отнемай,
Господи, Боже мой!
***
Господи, колко народ в този свят
(минус, разбира се, жени-деца)!
Как се получи, че с теб сме в хармония.
Често взаимно, дори да не чакам.
И не обичам никого, само теб едничък.
КАТО необичането
е яростно.
Преди вопъл.
***
Ден на семейството,
частната собственост
и държавата,
както ми казаха, за да не изчезне,
все пак, нека остане?
Не на телеекрана, а просто за мен -
на хартия
за да останат всички тези пътеки,
хралупи,
дерета,
тези череши, които зреят бавно
и розите, които избледняват,
тези деца на рекичката -
нека не потънат в забрава!
И всичките вкъщи
както на Па̀стернак в стиховѐте,
по пътищата -
всички в чуждите градове,
непознати къщи и веранди.
Но този ден е в мен
прозвъняват звънчета и гарванов грак -
8 юли,
прохладно,
Петра̀ и Февро̀ний.
***
Животът повече и повече -
е залез-зазоряване –
съдържа всичко - смях,
дори и смърт,
дори -
е страшно да го кажа! -
животът повече е Бог:
навсякъде е той, но има
винаги до Него има място.
Дори много.
***
И в любовта, като в калъф, като в пашкул
живях -
като в лоното на Христос:
напречният клин се сближава
заключен от един човек,
а, ето, на Земята има човеци, повече от сто!
Всеки иска любов:
поне мъничко-мъничко
поне малко любов
и всеки изисква: обичай!
И още има дървета, кучета и котки.
и тези
като тях, добре! -
гъ- лъ - би.
И изведнъж видях -
чистачите са хора
(не стругари, не ключари!).
Мога да дам целувка дори на Юда:
сякаш свалиха заклинанията по суша и море.
И всички са готови и ме обичат
а и аз тях
(и все още има Бог и тази божествена светлина!).
... обичам дори тези
с полегатите очи -
Преди си мислех, че изобщо нямат очи.
***
Току-що тръгнахме към дача -
не в манастир, не с пръчка из Русия, -
и от крайпътната сергия купихме си нещо,
изпреварихме камиони и таксита,
след това си утолихме и глада и жаждата
и целият ни път по-дълъг стана -
и любовта ти свърши изведнъж,
и моята печал по нея свърши.
И аз поисках толкоз малко -
ВСИЧКО свърши и вече съм сама, -
и то така сама, че пътят да не свършва.
... И все пак той не свърши.
Превод от руски: Илеана Стоянова
Книги: Лични трудности. - М.: RIF "Рой", 1994. Детски свят. - М.: Kh.G.S., 1996. Място за среща. - Саратов: МКБ "ПАРОХОД", 2000. Детство. Юношеството. Детство. - Саратов: 2003. Булка без място. - М.: Време, 2008. Марш на Менделсон. - М.: Време, 2018. Кой прави сладко през юли ... - М.: Eksmo, 2018.
ПОЕЗИЯТА Е КОМПЕНСАЦИЯ
... Когато погребаха татко, бях на шест.
Мама безпомощно търсеше нещо,… баща ми…
и плачеше непрестанно.
Отидох при нея и казах:
„Не плачи, мамо, ще порасна, ще родя момче
ще се казва Александър ... "
И мама вдигна очи, и престана да плаче.
За какво е изкуството?
Шестгодишна разбрах –
ако не можеш да върнеш човека, повторѝ ИМЕТО.
Думата запълва празнината.
И започнах да пиша стѝхове:
цялото време преминава във Вселената.
Homo sapiens рисува върху стените бизони,
детето рисува карта на измислени страни,
поетът пише думите в колони -
удвоява света,
защото светът изначално е твърде тънък,
а тънкото се чупи.
Поезията е компенсация.
***
А любовта побеждава наистина черния страх –
аз от нищо не се страхувам:
някъде в други светове ще се срещнем,
татко Саша и мама Маруся.
Всичко е в мен: моят ад и собственият ми рай,
и страстите (позната метафора!) бездна.
Само ти, Господи, не ме изоставяй
както мъжете го правят.
***
Рекичка на име Сѐтунка *
Някога беше дълбока…
Не плачѝ, не плачѝ, не плачѝ,
че лятото вече не е топло.
И гардеробът ти с летните дрехи
не е докоснат (искаш ли – отвори го!).
Тя загива последна,
ето защо - ще е втората.
А небето е като малка вдовишка рокля.
И всичко това - немилостиво.
И навсякъде такава бездомност -
чужди подове и маси.
... А в училище обещаха
Под всяко листо - маса и дом.
И може би не са лъгали
Но да повярваш в това е трудно.
Сѐтунка * - от „сетуй” – оплаквам се
***
Бог дал -
Бог взел -
и Бог върнал:
живяла -
и умряла -
и оживяла.
(За какво Му е всичко това, непонятно,
но ще обясни ли някой делата му?)
И отново слънце изгря в небето,
пред очите го нямаше вчера.
Вечерта, помня, само виелицата
виеше, виеше цяла нощ до сутринта.
И изведнъж, лято отново,
и не огризки от лятото, а юни -
и цяло море от слънце и светлина
и всяко листо е свежо и младо.
Прасенцето не яде нито пие.
И дъжд от сутрин до вечер проливен.
И аз като онзи -
четиридневен Лазар.
Със сивия свят невидим.
* * *
Беше - и след перестройката.
Но което се случи,
колкото по-далеч е, сега е по-ясно.
Бог вижда, аз обичах родината,
но теб обичах повече.
Родината! Износена дума
като "любов", например, или "майка".
Само за мен то е винаги ново:
болезнено рано започнаха да умират.
Болезнено тръгват всички често -
даже чаят не успели да изпият.
Всъщност, зная що е щастие!
Цялата беда, която не забравям.
Цялата беда - няма где да идеш.
Цялата беда - при кого да идеш?
И не знам какво ще стане после
във това пресичане на пътя.
... В мъката (която ни е дадена със сила!),
в гърлото на приближаващи беди,
аз почти забравих за Русия.
Но по-близка ми е светлината.
***
И все пак няма топлота в света -
няма, както щастие.
Няма в света такъв ъгъл
където не се сбогуваш.
Ще изпера ризата ти
(къде да изсъхне?)
и, като дете тихо ще пея:
помилуй , помилуй!
Тази хижарски, просешки рай,
е подобен на ада,
Адът, Господи, не ми отнемай,
Господи, Боже мой!
***
Господи, колко народ в този свят
(минус, разбира се, жени-деца)!
Как се получи, че с теб сме в хармония.
Често взаимно, дори да не чакам.
И не обичам никого, само теб едничък.
КАТО необичането
е яростно.
Преди вопъл.
***
Ден на семейството,
частната собственост
и държавата,
както ми казаха, за да не изчезне,
все пак, нека остане?
Не на телеекрана, а просто за мен -
на хартия
за да останат всички тези пътеки,
хралупи,
дерета,
тези череши, които зреят бавно
и розите, които избледняват,
тези деца на рекичката -
нека не потънат в забрава!
И всичките вкъщи
както на Па̀стернак в стиховѐте,
по пътищата -
всички в чуждите градове,
непознати къщи и веранди.
Но този ден е в мен
прозвъняват звънчета и гарванов грак -
8 юли,
прохладно,
Петра̀ и Февро̀ний.
***
Животът повече и повече -
е залез-зазоряване –
съдържа всичко - смях,
дори и смърт,
дори -
е страшно да го кажа! -
животът повече е Бог:
навсякъде е той, но има
винаги до Него има място.
Дори много.
***
И в любовта, като в калъф, като в пашкул
живях -
като в лоното на Христос:
напречният клин се сближава
заключен от един човек,
а, ето, на Земята има човеци, повече от сто!
Всеки иска любов:
поне мъничко-мъничко
поне малко любов
и всеки изисква: обичай!
И още има дървета, кучета и котки.
и тези
като тях, добре! -
гъ- лъ - би.
И изведнъж видях -
чистачите са хора
(не стругари, не ключари!).
Мога да дам целувка дори на Юда:
сякаш свалиха заклинанията по суша и море.
И всички са готови и ме обичат
а и аз тях
(и все още има Бог и тази божествена светлина!).
... обичам дори тези
с полегатите очи -
Преди си мислех, че изобщо нямат очи.
***
Току-що тръгнахме към дача -
не в манастир, не с пръчка из Русия, -
и от крайпътната сергия купихме си нещо,
изпреварихме камиони и таксита,
след това си утолихме и глада и жаждата
и целият ни път по-дълъг стана -
и любовта ти свърши изведнъж,
и моята печал по нея свърши.
И аз поисках толкоз малко -
ВСИЧКО свърши и вече съм сама, -
и то така сама, че пътят да не свършва.
... И все пак той не свърши.
Превод от руски: Илеана Стоянова
