ВЪЗКРЕСЕНИЯ 2007
Мая Тодорова Недялкова, 18 г. от Казанлък взе голямата награда от Националния средношколски конкурс "Възкресения 2007". Нашият колега Иван Бонев от родния й град /Мая учи в Стара Загора в гимназията за чужди езици "Ромен Ролан"/ й зададе няколко въпроса специално за "Антимовски хан".
Как реши да участваш във “Възкресения 2007”?
Занимавам се с писане и литература още от основното училище и първите ми награди от конкурси са от времето, когато пишех към “Вестник на Казанлъшките тийнейджъри” (мисля, че той вече не съществува) с главен редактор Йордан Йорданов. Получавала съм творчески напътствия от страхотната детска поетеса Мая Дългъчева, Веселин Стоянов, Пеньо Терзиев, Стефан Бакърджиев и вече покойния Стефан Фурнаджиев. Специални благодарности искам да изкажа и на преподавателя си по литература в Стара Загора – госпожа Донка Матеева. Всички те са допринесли много за подобряването на стила ми и израстването ми като автор. Разбира се, най-голяма заслуга в морално отношение има майка ми, която винаги ме е подкрепяла в литературните ми пориви.
Как точно реших да участвам – обичам литературните предизвикателства, защото ми помагат да се развивам. Макар да звучи малко тривиално, напоследък участвам в конкурси и заради финансовата страна на нещата. Както вероятно знаете, завършвам Езиковата гимназия в Стара Загора и, тъй като съм приета да уча в чужбина, имам нужда от допълнителни субсидии. В тази връзка се опитвам да си намеря спонсори и конкурсите, макар и с не толкова голям награден фонд, са добре дошла помощ. За конкурса научих от списание “Родна реч”, благодарение на Илина Зарова (библиотекарка в “Арсенал”) и отново на майка ми. Той се организира от вестник „Добруджанска трибуна” и Исторически музей-Добрич за девета година и бе посветен на 45-годишнината от рождението на Петя Дубарова. Тази година участваха 39 ученици от 18 града. Щастлива, че успях да взема първа награда.
За какво става дума в стихотворението "Самопризнания"?
Разказва се за разследването на едно убийство и разпита на главния заподозрян... Шегувам се, разбира се! Като автор на поетични опити, не смятам, че трябва сама да обяснявам написаното. Стихотворението се е родило в следствие на определено чувство или емоционално състояние и може да бъде интерпретирано свободно. Оставям читателите сами да преценят. Въпросът е да бъде провокирана мисъл, чувство, а защо не и самоидентификация с лирическата героиня. В това е целият смисъл на литературата всъщност.
А все пак имало ли е конкретен повод?
Вдъхновение бяха меланхолията и спомените по отминалото детство. Всъщност, като се замисля, това стихотворение е писано след завръщането ми от САЩ (там прекарах една академична година в частна гимназия в Мичигън по програма спонсорирана от ASSIST и Отворено общество). Затова предполагам, че завръщането вкъщи и дългоочакваната среща с близките са отключили емоцията в мен.
Самопризнания
От книга, опакована във корени,
разцъфват, непрошепнати от устни,
сапфирените мои детски спомени
и да потичат молят да ги пусна.
Преструват се на кротки и обидени,
сънуват недовършената жмичка,
въртят се покрай мен във дрехи свилени
и си обуват шарените цвички.
В сезони катинарни са наказани
цветята по намокрените мигли,
след танца див, последен дъх отказали,
при спомените тихо се прибират.
Повтореното лято пак издебна ме
със своя кръгов неподправен почерк,
събудени лъжи разгъват прешлени
да отпразнуват сватбата на Моцарт.
Притиска ме отминалото бъдеще,
разлива детски смях в стъкло от струни,
заострен лед от спомените съди ме
и неочаквана вина събуди.
Как реши да участваш във “Възкресения 2007”?
Занимавам се с писане и литература още от основното училище и първите ми награди от конкурси са от времето, когато пишех към “Вестник на Казанлъшките тийнейджъри” (мисля, че той вече не съществува) с главен редактор Йордан Йорданов. Получавала съм творчески напътствия от страхотната детска поетеса Мая Дългъчева, Веселин Стоянов, Пеньо Терзиев, Стефан Бакърджиев и вече покойния Стефан Фурнаджиев. Специални благодарности искам да изкажа и на преподавателя си по литература в Стара Загора – госпожа Донка Матеева. Всички те са допринесли много за подобряването на стила ми и израстването ми като автор. Разбира се, най-голяма заслуга в морално отношение има майка ми, която винаги ме е подкрепяла в литературните ми пориви.
Как точно реших да участвам – обичам литературните предизвикателства, защото ми помагат да се развивам. Макар да звучи малко тривиално, напоследък участвам в конкурси и заради финансовата страна на нещата. Както вероятно знаете, завършвам Езиковата гимназия в Стара Загора и, тъй като съм приета да уча в чужбина, имам нужда от допълнителни субсидии. В тази връзка се опитвам да си намеря спонсори и конкурсите, макар и с не толкова голям награден фонд, са добре дошла помощ. За конкурса научих от списание “Родна реч”, благодарение на Илина Зарова (библиотекарка в “Арсенал”) и отново на майка ми. Той се организира от вестник „Добруджанска трибуна” и Исторически музей-Добрич за девета година и бе посветен на 45-годишнината от рождението на Петя Дубарова. Тази година участваха 39 ученици от 18 града. Щастлива, че успях да взема първа награда.
За какво става дума в стихотворението "Самопризнания"?
Разказва се за разследването на едно убийство и разпита на главния заподозрян... Шегувам се, разбира се! Като автор на поетични опити, не смятам, че трябва сама да обяснявам написаното. Стихотворението се е родило в следствие на определено чувство или емоционално състояние и може да бъде интерпретирано свободно. Оставям читателите сами да преценят. Въпросът е да бъде провокирана мисъл, чувство, а защо не и самоидентификация с лирическата героиня. В това е целият смисъл на литературата всъщност.
А все пак имало ли е конкретен повод?
Вдъхновение бяха меланхолията и спомените по отминалото детство. Всъщност, като се замисля, това стихотворение е писано след завръщането ми от САЩ (там прекарах една академична година в частна гимназия в Мичигън по програма спонсорирана от ASSIST и Отворено общество). Затова предполагам, че завръщането вкъщи и дългоочакваната среща с близките са отключили емоцията в мен.
Самопризнания
От книга, опакована във корени,
разцъфват, непрошепнати от устни,
сапфирените мои детски спомени
и да потичат молят да ги пусна.
Преструват се на кротки и обидени,
сънуват недовършената жмичка,
въртят се покрай мен във дрехи свилени
и си обуват шарените цвички.
В сезони катинарни са наказани
цветята по намокрените мигли,
след танца див, последен дъх отказали,
при спомените тихо се прибират.
Повтореното лято пак издебна ме
със своя кръгов неподправен почерк,
събудени лъжи разгъват прешлени
да отпразнуват сватбата на Моцарт.
Притиска ме отминалото бъдеще,
разлива детски смях в стъкло от струни,
заострен лед от спомените съди ме
и неочаквана вина събуди.
