Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СМОЛНИЦА МЕЖДУ ДВА РОДА"

СМОЛНИЦА МЕЖДУ ДВА РОДА

Кремена Желязкова е родена през 1983 г. в гр. Добрич. Поради вродено тежко заболяване, тя е прикована към инвалидния стол. Завършва с отличие Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” – колеж гр. Добрич, специалност „Информационни технологии” Първите си литературни опити прави във вестник „Антимовски хан”, където печата есета и разкази. Има публикации в някои електронни сайтове като  „Хулите“, „Откровение“, „Алтерафорум“ както и в списанията „Знаци“, „Пламък“, но най-вече в „Антимовски хан“. Досега е издала четири свои книги „Имам ли бъдеще?”/2007/, „Ти можеш!”/2008/ и „Наричаха го Спаич”/2009/, книга за поручик Димитър Списаревски и „Рада – познатата и непознатата/2012/. През 2009 г. в чест на Деня на будителите е удостоена с Почетен знак и Грамота за принос в духовното развитие на град Добрич. От 2011 г. е технически секретар на Сдружението на писателите в гр. Добрич



ЗЕЛЕНАТА ТЕТРАДКА ИЛИ ДНЕВНИКЪТ НА ДЯДО

На няколко пъти споменавам за съществуването на такава тетрадка. Да си призная, много мислих, дали да и́ отделя време и място в тази моя книга. Веднага след смъртта на дядо, баща ми и леля ми решиха единодушно да я дадат на мене за съхранение, надявайки се, че мога да я ползвам като автентичен материал и да напиша нещо по нейното съдържание. Отначало тази идея ми се стори твърде примамлива. Заех се сериозно с разглеждането на съдържанието и́, но в един момент в мене взе да се прокрадва червейчето на съмнението. Та тази тетрадка беше един обикновен дневник – днес времето било слънчево, утре валяло; днес дядо сял лук, утре рязал лозето – какво интересно може да има всичко това. Разбира се, както винаги в такива случаи, споделих това си съмнение с баща ми. И както винаги, той отговори, че решението било мое, но все пак не било зле да го погледна още веднъж. „Виж го от идейно-философската страна на нещата”, заключи тогава той, сякаш въобще не го интересуваше какво ме е тормозило толкова много. Знаех му номерата и бях сигурна, че в края на краищата ще ми помогне, но въпреки това, не пропуснах своето: „Измъкна се”.
И се залових да разглеждам случая от „идейно-философската му страна”.
Започнах с това какво е накарало дядо да се захване с воденето на този дневник? И действително, само дневник ли беше това? Какво прозираше през иначе твърде суховатите определения за това, какво е времето, какво е правил, къде е ходил и кой му е бил на гости? С цялото си същество усещах, че това действително е нещо много повече, но какво беше точно, не можех да определя? Разбирах, че със сигурност преди тази тетрадка е имал и друга или други, които най-вероятно не са били водени с такава педантичност, защото оттам са пренесени само най-важните според него неща.
Условно, а май че не само условно, съдържанието на самата тетрадка може да се раздели на две части. Първата, която е доста по-малка по обем, но според мене, доста по-съдържателна, носи в себе си чисто автобиографичен оттенък. Вече имах възможност да спомена, че дядо е получил сравнително ниско образование, и то през румънско. Да чете и пише на български донякъде се е учил като е бил чирак при онзи майстор-шивач в Добрич, но най-вече в казармата, където негов учител на родното „а, бе” е бил самият поручик Димитър Списаревски. Казвам това, за да оправдая, както лошото му писане, така и допусканите правописни и стилни грешки. Когато се абстрахираш от тях, от написаното изпъква очевидната способност на дядо е да предава кратко и точно и същевременно невероятно емоционално преживените от него събития. Съвсем отчетливо усещаш описаните трепетни мигове от началото на семейния живот – от бракосъчетанието в църквата в село Ловчанци. Колко просто и колко вълшебно звучи написаното: „1.І.1945 г. – ден с радост и мечти”. И по-нататък: „Създадохме четири деца”.  Няколко думи, няколко обикновени думи, а с тях е казано всичко за смисъла на един човешки живот – да създадеш семейство и деца. Сълзите ми още капят по клавиатурата на компютъра, когато чета за тежките мигове на предстоящата вечна раздяла с жената, която в продължение на 50 години и 4 дни е била до него в „радост и мечти” и в „създаването на четири деца”: „31.1.1995 г. Започнаха мъчителните часове на раздяла…”.
Дали е било само проява на чиста човешка суетност поименното споменаване на всичките 109 човека, дошли да се сбогуват с нея по последния и́ земен път…

Не мога да предам в чисто хронологичен ред написаното в тази първа част. Не че държа на това, но дядо просто някак съвсем хаотично е нахвърлил събитията, които са представлявали интерес за него. На едно място четем: „12.ІV.1961 г. Първи човек в космоса – Юри Гагарин”, на друго: „20.VІІ.1969 г. Кацна първия човек на Луната – американецът Амстронг”. На трето: „11.ІХ.2001 г. Нападение над Америка”; „11.ІІІ.2004 г. Нападение над Испания -191 човека убити”; „1.ІХ.2004 г. Нападение на училище в Русия” … И така нататък, и така нататък…
Някои събития, които са представлявали особен интерес за него, той е подчертавал:
„10.ХІ.1989 г. Варихме ракия в с. Росица. Пленумът  свали кучето от власт.”
28.ХІ.1993 г. Средно време. Правихме парастас  на Панчо. Ходих на Гробището при Панчо /по-големият син на брат му Йордан/, Бате /брат му Йордан/, Иванка /най-малката му сестра/, Ганка /негова първа братовчедка/, Коста /по-малкият син на брат му Йордан/.
Забележете, той не пише, че е ходил на гробовете на този и този, а че е ходил при тях. Мисля си, не е ли това чистата народностна психология на българина-християнин. Макар и мъртви, той ходи при тях, при мъртвите, запалва свещ, прелива гробовете им и с това сякаш отключва връзката с тях. Може би разговаря с тях, може би им разказва за случилото се след тяхната смърт, а може би той търси прошка за нещо от тях, знам ли.   
Разбира се, няма да описвам всичко, отразено в тази първа част. Първо, за да не утежнявам моя разказ, и второ, има някои чисто лични неща, които считам, че трябва да съхраня само за него.
Втората част е същинският дневник. Строго хронологично, ден по ден, година по година, като започнеш от 1985 година насам. Всъщност, като казвам ден по ден, имам предвид времето от първи октомври до първи юни, т.е., времето на „студените” месеци. „Топлите” са отразени на друго място и по друг начин – в църковните календарчета и то само най-най-важното. Няма как, след работа по лозята и градината, на дядо не му е било съвсем до писане.




ЗА ОПЪЛЧЕНЕЦА ЗИНОВИЙ...

Съвсем не ми се искаше да започвам по този начин разказа си за тази наша родова светиня. В създадената фейс група „Наследници на Зиновий  /Жельо/ Дерменджиев” се развихриха такива нескончаеми спорове, коментари, догадки, стигащи понякога до дребнавост. Нещо повече. Прехвърчаха искри на обвинения и откровени обиди. Струва ми се, че всяка страна иска да докаже не знам за какво и пред кого чий е повече Опълченецът.
А той е наш!

Хубаво е да се защитават семейните и личните ценности, но когато фактите и документите говорят...
От друга страна считам, че само с факти не става. От съществено значение е и родовата памет, а тя не винаги съвпада с документите.
Примери само в българската история колкото щете.
Например колко са запазените писмени източници за Кан Аспарух? Един от тях казва, че е повел част от българите на запад с едничката цел за съхрани Българската държава. От друг източник научаваме, че той е бил убит в бой с хазарите някъде в земите около Измаил през 702 година. Да не говорим, че рожденото му име въобще не е Аспарух. Наричали са го Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук, дори Батий, но в нашата, в народната памет той остава Аспарух, Първооснователят на нашата държава. Кан Аспарух е първият наш владетел.

Друг пример:
По документи Левски е бил осъден на смърт и обесен не за бунта си срещу Империята, а за убийство на един ратай. Ботев, с превземането на кораба "Радецки" е обявен навремето за терорист № 1 в Европа.
Но те са наши герои, защото такива ги е изградила националната ни памет.
Може би тези им „прегрешения” са попречили да бъдат канонизирани като светци, но ние имаме повече от достатъчно светци в нашия православен календар.
На нас ни трябват не светци, а светини.
И народът си ги създава.
Героите по света не се раждат по документи, не ги формира и историята.
Те са рожба на националната памет и националното самоосъзнаване на своите народи. Те като такива герои влизат в Историята.
Да се върнем към нашия Дядо Жельо.
Има ли такова голямо значение при кого е живял и починал той в Смолница, живял ли е във Варна или не. Това дали е бил командирован като войник в Опълчението, или се е записал като доброволец прави ли го по-малко значим, по-малко ценен за нас, прави ли  го по-малко герой?

Не е ли достатъчно, че унтерофицерът Зиновий Георгиевич е бил в състава на легендарната Трета дружина на Българското опълчение и като такъв се е сражавал в епохалните боеве при Стара Загора, при Шипка и Шейново.
От тук нататък кой може да каже, че той не е подлагал гърдите си при ненадминатата по своя драматизъм защита на Самарското знаме в оня невероятно кървав бой край Стара Загора, заедно с такива герои от Знаменната група като унтерофицера Тимофеев, прапоршчик Стефан Кисов, опълченеца Никола Корчев, позирал впоследствие на чешкия художник Ярослав Вешин да създаде своята картина-шедьовър „Самарското знаме”, както и заедно с невероятно смелия и симпатичен осетинец Николай-Дудар Караев, съратник и близък приятел с легендарния Капитан Петко войвода .
Кой може да каже, че нашият пра-дядо не е бил сред шепата защитници на Орлово гнездо, които когато „камъни и дървье изчезнаха там”, са карали турците да „тръпнат, друг път не видели в едно да се бият живи и умрели”.
Кой може да каже дали не е бил и сред онези опълченци, участвали в пленяването на армията на Вейсел паша след боевете при Шейново и Секерчево /дн. с. Хаджидимитрово/ в мразовитите дни в началото на януари 1878 г., боеве, лишили турската армия от едно от най-боеспособните си военни образования и открили пътя на руските войски на юг от Балкана през Тракия за Цариград.

След войната пред своите близки дядо Жельо сигурно е разказвал за всичките тези събития, но навярно нямало кой да ги запише.
Все пак, на мене ми са известни два фрагмента от тези негови разкази.
Леля Гинка, внучка на Атанас Дерменджиев, разказва за един такъв спомен: „Дядо ми е разказвал, че баща му /Зиновий Дерменджиев/ имал по-различен поглед към тази война. Опълченецът твърдял, че целта на руснаците не била толкова за освобождението на България, колкото, да имат безпрепятствен излаз на Бяло море.  Може би е бил прав нашият бесарабски предтеча, като се има предвид постулата от Санстефанския договор, който дава на България десетки километри плажна ивица на споменатото южно море.
И още един спомен от внука му, носещ неговото име, Жельо Дерменджиев, брат на моята баба: „През тези тежки дни покрай позициите непрекъснато сновеше ген. Столетов, който ни ободряваше с очакваната помощ. Дните бяха много горещи както от непосилния пек, така и от непрекъснатите боеве. Мястото към изворчето, от което носехме вода и за охлаждане на оръжието, и за пиене, беше завладяно от турците. Всеки опит да се отиде до там биваше неуспешен. Положението ни се облекчаваше само нощем от падналата роса, за да потули жаждата.”
Само един спомен!
Но колко драматизъм има в него!
С няколко думи само Опълченецът предава цялата мощ на българското себераздаване по време на тези горещи боеве.
Забележете: Изворчето, което се споменава, опълченците ползват най-напред да охладят пушките и после да пият вода, ако остане. Падналата през нощта роса им стига. Защото хиляди пъти е по-добре да си жаден, но с годно оръжие пред онези освирепели турски орди.
И ако това не е проява на висша степен на войнско достойнство, здраве му кажи.
А ние сме седнали да се боричкаме на дребно за някакви никому ненужни трохи от един достойно изживян живот.
И си мисля:
Ситото на Историята винаги отвява семето от плявата. В нашия случай, най-отгоре на решето е останало едно голямо, едро семе, блестящо като нешлифован диамант, толкова едро и толкова блестящо, че ще ти извади, ще ти изгори очите. Ние присвиваме жалкия си, мижав поглед, навеждаме се ниско до земята и се вторачваме, за да видим къде е паднала сламата…



БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА ОПЪЛЧЕНЕЦА ЗИНОВИЙ /ЖЕЛЬО/ ДЕРМЕНДЖИЕВ

Зиновий Георгиевич Дерменджиев е роден през 1855 година в бесарабското село Бургуджий, днес украинско село Виноградовка, Одеска област. Неговият род води началото си от сливенското село Бургуджий, днес Горно Александрово, откъдето след поредната руско-турска война от 1828-29 година, заедно с още 84 семейства, се изселва в необятните целини на Буджака. През април 1830 година тези семейства основават свое село и го кръщават Бургуджий.
Съгласно запазени документи, на 20 април 1877 година Зиновий Дерменджиев е зачислен в ІV-та рода на Трета опълченска дружина като ефрейтор, под командването на подполковник Павел Калитин и като такъв е взел участие в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново.
Запазен е и Ордена му за храброст, проявена във войната.
След войната, той, заедно със семейството си и своите родители се заселва в България, най-напред в добруджанското  село Дянково, а от 1885 година вече е жител на село Средно Чамурлий, днес село Смолница.
Тук той построява къща, част от която превръща в училище и това е първото такова в селото.
Зиновий има двама сина близнаци – Атанас и Александър и четири момичета – Елена, Яна, Мария и Тодора.
Бил е и кмет на селото.
Активен участник е и в поборническото движение.
А когато Добруджа попада под румънска власт, става член на съюза „Добруджа”, който се бори за освобождението на Добруджа, но поради предателство, е заловен от румънските власти и е пратен в затвора Жилава, където е бил измъчван и малтретиран.
Почива на 10 май 1924 година в село Смолница.
Зиновий Дерменджиев е пра-пра-дядо на Кремена Желязкова. Нейната баба по бащина линия е дъщеря на един от синовете на Зиновий – Атанас.



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево