Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: В ГРАДИНАТА НА МАГЕЛАН"

В ГРАДИНАТА НА МАГЕЛАН

Енчо Господинов е известен български журналист, публицист и дипломат. Роден е в с. Смолница, Добричка област, през 1950 г .След дипломирането си в Софийския университет, той работи 16 години в легендарния тогава вестник “Поглед”, който поради  близостта до читателите и относително независимата си линия, отличаваща го рязко от другите вестници, достига тираж от над 500 000 броя. През тези години (1976-1991) Господинов минава през всички стълбици на редакционната йерархия: от стажант-репортер в международния отдел до заместник-главен редактор. Като кореспондент на вестника в различни точки на света отразява всички по-значими военни конфликти и социални сътресения в Ливан, Сирия, Палестинските територии, Израел, Виетнам, Кампучия, Афганистан, Никарагуа, Северна Африка и др. Като специален кореспондент на вестника отразява и повечето значими дипломатически събития в света в онези години: почти всички срещи на върха между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, дългите и мъчителни срещи между дипломати и военни експерти в областта на разведряването и разоръжаването, водени с години във Виена, Мадрид, Париж, Москва и Вашингтон, както и работата на ООН в Близкия Изток и на Балканите и Африка. Кръстосванията му по прашните кръстопътища на войни и бедствия го среща със служителите на Международния червен кръст (МЧК). Спечелил доверието им, Господинов е поканен да работи шест месеца в МЧК в Женева и в обхванатата от суша и глад Етиопия през 1985 г. Три години по-късно, след катастрофалното земетресение в Армения през коледните дни на 1988 г., е поканен отново от  МЧК да работи в Армения по време на спасителните операции и възстановяването на страната след смъртта на 25 000 души и 50 000 ранени.  През май 1991 е поканен  на постоянна работа в  централата на МЧК в Женева, Швейцария, където работи 25 години. През този четвърт век Енчо Господинов е изпращан  на отговорни дългосрочни мисии в най-тревожните райони на Европа и на света: в Румъния след разстрела на Николай и Елена Чаушеску, оставили страната в хаос; в Москва при разпада на Съветския съюз, метежа срещу Михаил Горбачов и тежките за Русия години по времето на Борис Елцин. Следват 7 дълги години на Балканите, докато траят войните в бивша Югославия (1992-1999), където отговаря за спасителните операции в Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина, работата с бежанци и всички пострадали от конфликтите. Хуманитарната му работа се преплита с дипломатическа при разрешаване на хилядите човешки проблеми, възникнали от военните сблъсъци и кръвопролития. След годините, прекарани в Белград, Загреб, Сараево, Скопие, Прищина и Подгорица, той спечелва конкурса на МЧК за официален представител и шеф на делегацията в централата на ООН в Ню Йорк, където работи два мандата в областта на хуманитарната дипломация от 1999 до 2007 г. В Ню Йорк той работи със световни лидери и личности като Кофи Анан, Сергей Лавров, тогава посланик на Русия в ООН,  с Джон Негропонте, Ричард Холбрук и Джон Долтън, посланици на САЩ в международната организация, с Бан Ки-мун,  Ян Егеланд, Серджо Виейра ди Мелу, Lord Марк Малок Браун и десетки други дюпломати, политици и военни експерти. След най-високия дипломатически пост на МЧК Господинов е назначен за директор по комуникациите и заместник-генерален секретар на МЧК в Женева. След оттеглянето си от най-голямата световна хуманитарна организация той работи пет години с Кристалина Георгиева като специален съветник и член на Кабинета й  по време на първия й мандат в Европейската комисия като Комисар по управлението на кризи и хуманитарното сътрудничество.   Енчо Господинов е награждаван за хуманитарната си и журналистическа дейност от много държави. Представяме ви текстове от последната му книга “Сянката на петнистия кон”, изд. Захари Стоянов, С., 2020.

 

Първа част

       На моята учителка по география Василка Владимирова от Добрич и на всички от поколението на нашите майки и бащи, които искаха, но не можеха да пътуват  по света в онези години


ВМЕСТО УВОД

    След дългогодишно скитосване по почти всички краища на света, било като кореспондент на някогашния вестник "ПОГЛЕД", а после като служител на Международния Червен Кръст, почти всичките ми пътувания са били свързани с професията. Палестински въстания, междуливански касапници, никарагуански контри, африкански мизерии, китайско-виетнамско-камбоджански конфликти, афганистанско-съветски обмен на картечен огън и все такива прелести. По-късно задълженията ми бяха гарнирани със земетресения, наводнения, бежанци, суша, глад и други подобни хуманитарни удоволствия.  През един февруари обаче реших да се почерпя с едно лично пътуване, което да не е свързано с дипломатически конференции, природни бедствия или войни. Ей така, взех си една раничка с малко дрехи и две книги и отпраших към Патагония.  И в двете й половини: Аржентина и Чили. 36 000 км със самолет, влак, автобус и на кон. "Страхотен кеф", както би казал моят приятел Иван Господинов, родом от Несебър, сега успешен български дипломат, скитащ и той по белия свят.

    Нямаше да напиша и ред от това пътуване, ако един приятел - и главен редактор -   не беше ме подкокоросал... Още повече, че вече всичко го има в "Уикипедия" и в гънките на "Google". А и стотици, може би хиляди българи са прошетали дебрите на Патагония и едва ли ще изненадам презадоволения и капризен понякога читател с нещо ново. Ето защо любезно информирам читателя предварително: тези редове отразяват онова, което аз съм видял и не са предназначени за онези, които по рождение знаят всичко.  

    Първо, направих си труда да видя какво има за тези прелестни места в библиотеката на "Google". Има всичко. Само не усещаш нищо, като четеш: няма мирис на океан, няма цвят на бодливия храст "калафате", няма шум на сгромолясващия се във водата небесносин лед от глетчерите, няма ги хубавите очи на екскурзоводката Исабел, няма го ледения вятър, който те удря в лицето като с камшик от добруджански разказ на Ивайло Петров, няма ги разпънатите на кръст апетитни печени агнета на Патагония, нито огненото рубинено вино от Мендоса.... (Но няма да пиша за вино, защото приятелят ми Иван Бакалов е по-голям специалист от мене по въпроса за "Мендоса"). Няма ги и препускащите мустанги и летящи след тях "гаучос", които едва си изкарват хляба с тежък труд на седлото или ножиците, с които стрижат мериносовите руна на хиляди, милиони овце... Ей такива работи няма в "Google". А иначе информационното богатство в интернет е нелошо оправдание за мързела на такива като мен.  
    Второ, защо Патагония, ще попита някой. Ами защото не бях ходил, а исках да отида на "края на света", както наричат Огнена Земя, исках и да остана на тишина, малко насаме със себе си след години на професионални, хуманитарни и други крясъци. Малко шепот след виковете.
     За мен този край на света винаги е бил загадъчен и тайнствен. Било от романите на Майн Рид и Джеймс Фенимор Купър, било от учителката ми по география Василка Владимирова, която разказваше с такъв възторг за Патагония, макар че тя никога нямаше да стъпи там, освен като виртуален придружител в телевизионни приказки на проф. Тянко Йорданов. А може и да е било от елегично-геройските притчи за покорителите на Южния полюс, които проправиха пътя към Антарктида за поколения учени, журналисти (и дори за храбри политици като Мони Паси) през патагонските Ушуая или Пунта Аренас.
   Когато бях 9-10 годишен, нашият пощальон се казваше Бай Андон. Викаха му Андон Бразилията, защото беше ходил да работи в Бразилия и после се беше върнал. Нарамил огромна кожена чанта, тежаща поне 20 кг от писма, вестници и списания, той винаги любезно ми казваше:"Утре!", когато го питах кога ще имам писмо. За мен той беше нещо като Магелан. Именно той пръв ми каза, че Патагония е на края на света. Оттогава все нещо ме теглеше натам.
    И най-сетне, ако годишнините имат някакъв смисъл и послание към нас, в дните преди пътуването ми светът се готвеше да отбележи 200-годишнината от рождението на един кротък англичанин с изискани маниери, наречен "Бащата на теорията на Еволюцията", която преобърна мисленето на милиони хора за нашия произход и създаде куп неприятности за папи, теолози, интелектуално мухлясали професори и днешни политици от Аризона и Небраска. Преди близо два века  (1831), тогава едва 22-годишен, току-що завършил университета в Кеймбридж, Чарлз Дарвин е поканен на борда на легендарния (по-късно) кораб "БИЙГЪЛ". Но не като "учен-натуралист", а като "придружител и душеприказчик" на kapitan Робърт Фитцрой, млад и нахакан аристократ, натоварен със задачата да изследва бреговете и заливите на Южна Америка. Задача достойна за британската корона. Пътешествието с "БИЙГЪЛ" трае 5 години (1831-1836), когато ние сме още под властта на турския султан, а Иван Вазов тепърва ще пише за Бойчо Огнянов и Боримечката и ще издава "Под игото". В 1859 обаче, след като е събрал тонове наблюдения, 27 вида мишки само от Южна Америка, 5 436 кожи, кости, скелети и изсушени трупове на животни, след като прочел хиляди книги и манускрипти, финият англичанин издава "Произходът на видовете". Фундаментален труд, който преобръща тогавашното схващане за нашия произход с "главата нагоре". Точно така, а не с "краката нагоре"...
    Пътешествието на Дарвин с БИЙГЪЛ по Южна Америка (вкл.Патагония) и Галапагос довежда ни повече, ни по-малко до "преоткриването на света" и до тезата за силата на естествения подбор. Въпросът е какво преоткриваме ние в себе си, или за себе си, когато дойде нашият ред да прекосим Патагония. Лично за себе си аз открих там, под едрите звезди на Огнена Земя, че вятърът в главите ни често е по-силен, и по-напразен, от този, който духа в Пунта Аренас, и който опъва платната на хора като Дарвин. Че тишината и шепотът говорят по-убедително от крясъците на политици, демагози и банкери. Че величието и тъгата от падащия небесносин лед в затоплените води на езера и океани са неща, за които често забравяме, докато водим ежедневните си икономически, емоционални, дипломатически или семейни битки. Че произходът ни от нашите по-космати и четирикраки прадеди, и най-вече днешният ни начин на живот - един ден ще ни върне пак в тяхното стадо, ако продължаваме така талантливо да съсипваме всичко около себе си. ДЕВОЛЮЦИЯ? Дарвин да каже, той знае.
      За Буенос Айрес, красотата му, страхотните ресторанти, зелени паркове, широки булеварди и огненото танго в "Кафе Тортони" няма да кажа почти нищо, защото това са лични работи. Всеки трябва да го преживее сам. Точка по този въпрос, както казваше баща ми. Пътуваме на юг, към Пуерто Мадрин, Трелеу и полуостров Валдез.
     Особеното на този район е, че тук обитават голяма част от "трите милиона пингвини на Аржентина", както се изрази водачът ни Веласко. Сигурно е истина, защото аз видях поне един милион пингвини от вида "Магелан" (има и други видове: имперски пингвин,"Папуа","Сено Отуей", с различни шарки). Спокойни, тромави, охранени, лениви и не много любопитни, те гнездят из шубраците около океанския бряг до Пунта Томбо на 107 км южно от незабележителното и скучно градче Трелеу. Пингвините са толкова много, че за съвременните Магелановци с дигитални камери на шиите са направени специални пътеки да минават покрай тях и да не ги настъпят. След като усърдно запечатат мигове от горещия ден пълен с пингвини, те се завръщат доволни от храбрата си експедиция при студената бира в хотела на Пуерто Мадрин.
      Полупустинното скалисто място край океана на полуостров Валдез много напомня на района между Калиакра и Камен бряг.Разликата е, че тук преобладават пингвините, а не бивши кметове на София, прогресивно обедняващи интелектуалци и ускорено забогатели бакали и депутати. Вятърът също е по-силен тук, все едно че е сибирски, така фучи..., но е топъл, защото февруари е върхът на лятото, така че е жежко като в Абхазия или Чечня, но без да се стреля. На места пингвините се смесват с малки стада гуанакос (вид лами), които спокойно пасат неизвестно какво, тъй като наоколо има само чакъл, пясък и бодливи храсталаци. В няколко бараковидни постройки има две линейки на "Бърза помощ", ако на някой туристически Магелан му прилошее, ресторантче, където предлагат сочен телешки стек и салата досущ като нашенската, със свежи марули, домати, расли на слънце, и хрускав бял лук,о т който очите ти не се пълнят със сълзи от спомени за дядо ти... (Само няма една малка гроздова, но виното е супер, както би казал моят приятел Иван Господинов от Женева, ако беше с мен). Тоалетните светят от чистота и не са с турски клекала както в спомените на чеха пан Черни, който преди години беше свързал спомена си за нашата "мила татковина" с османски полеви нужник...
     Чисто алегорично, Патагония е като наша несбъдната политическа химера: огромна, пуста и ветровита. С тази разлика, че е много по-гостоприемна и естествена. Грях ми на душата, но все ми се въртеше в главата едно налудничаво сравнение в този пълен с тлъсти пингвини ден, които напомнят на стари български чорбаджии или днешни новобогаташи с величавото поклащане на тумбаците си. Че както Патагония, така и нашата мила татковина, е все в състояние на някаква агония. Но докато първата се бори да оцелее въпреки тежкото наследство на географията си, втората сякаш агонизира перманентно, пържейки се в горчивия сос на собствената си история. Но това сравнение беше мимолетно, отнесе го бързо свирепият патагонски вятър и то умря от естествена смърт.

    Патагония, както ни учеше г-жа Владимирова, е колкото 10 Българии (над 1 милион кв. км), като само една четвърт от тях са в Южната част на Чили, а останалите три четвърти (777 000кв.км) са в Аржентина. Тази част от Патагония се обитава от 14 милиона овце и много по-малко патагонци, както би се изразил Хайне. Мнозина хроникъори приписват на Магелан авторството на думата Патагония (от високи хора с огромни крака). Местните хора му се сторили като великани, когато той съзрял Огнена Земя за първи път. Така или не, патагонците днес, били те бели (от испанско-италиански произход, или местни, от старите индиански племена), са с нормален ръст, големи мечти и малки заплати. На един квадратен километър се падат по един патагонец, 18 овце, 3 пингвина от породата "Магелан", 0,2 гуанакос (местната лама), и бог знае колко мишки, останали след Дарвин, зайци и разни пернати и хвъркати животинки. Кравите и конете не ги броим. От първите стават най-известните стекове в света, а вторите служат вярно на местните каубои, наречени "гаучос".
    Майтапа настрана, но Патагония е възхитителна. Десетки, стотици километри равнина, наречена пампа, се простира от север на юг, чак до Ушуая. Пясъчно-чакълестата земя е покрита с твърда като жица трева и бодливи храсталаци, които овце, крави, коне и гуанакос пасат като че ли е нашата сочна и крехка детелина. Направо не е за вярване как тези клети животни успяват да отскубнат стрък трева, да го смелят, и да преживеят. Те са живото доказателство на Дарвиновата теория, че оцелява само най-силното...И не само това, ами месото на агнетата и телетата е сочно и вкусно на всичко отгоре. Вместо да ги въртят на шиш, както е по чаровните и непредсказуеми Балкани, патагонците "разпъват" одраното агне на 2-3 шиша, то става почти "плоско", слагат още две такива агнета на един триножник и той се върти около огъня. Така месото се пече равномерно и става много вкусно. Спомням си как ентусиазирано купихме през пролетта на 1993 в Унгария едно агне с моя приятел Геза Тавас, бивш консул в София. Сложихме го във фурната да се пече в 8 сутринта, поливах го аз със собствения му сос, мазах го с масло, пях му чардаши, бодох го с една вилица да видя дали става вече за ядене, но пустото маджарско агне не се предаде на огъня: след 6 часа печене стана още по-твърдо, като стара автомобилна гума, от които виетнамците (преди да се позамогнат) си правеха сандали. Накрая взехме с Геза един трион да го разрежем, гостите си изгубиха половината зъби като го задъвкаха и си отидоха гладни. Обяснено ни беше от комшията Петер Чак, управител на елитен ресторант в Буда, че в унгарската пуста тревата е толкова жилава, че който иска да яде крехко вакло ягне, трябва да си го купи от съседна Сърбия, Хърватия или по-малко съседна Нова Зеландия, където тревата била сочна като маруля. Но такива агнета имаше през далечната 1993 в Унгария.
     За мене все още не е ясно как патагонските овце успяват да се справят с тези зелени "жици" и тръни, с които се хранят. Обаче един ден като отидох в ранчото "Нибепо Айке", на 60 км от градчето Ел Калафате, екскурзоводката Вирджиния ми обясни, че тукашните овце са с характера на катъри: упорити и издръжливи на всичко. Единственият проблем е, че от твърдата трева, която те просто отскубват от земята, зъбите им се изхабяват бързо и средно 5 години след раждането си патагонската овца минава под ножа и се завърта на шиша, защото вече не може да яде, станала е беззъба... И още, каза Вирджиния, за да се изхрани, всяка овца има нужда от 5 хектара пасище годишно. Ето защо ранчерите заграждат определени "периметри" земя и "въртят" всеки сезон пасищата, така че земята да има време да се възстанови. Пак поради слабичката тревна диета местните овце и крави не се доят, а се използват само за месо или за вълна.
  Този пусти "ветар", както пишеше Елин Пелин, тук достига 120-130 км/час и изсушава всичко по пътя си. По тази причина дърветата (които са рядкост) са ниски, горните им клони са мъртви от суховея, а новите клони зеленеят отдолу и се борят за място под слънцето.

   В ранчото "Нибепо Айке" прекарахме цял ден. Беше като зелен оазис. От седлото на коня се откриваше страхотна гледка към езерото Аржентино. Нашият гаучо Естебан ни юрна в комбинация от катерене по хълмовете и кратки отсечки на мек галоп. Не бях яздил дълги години, от едно авантюристично служебно пътуване в Никарагуа и Салвадор в средата на 80-те... Бяхме трима: един французин с 12-годишния си син и моя милост. Конете бяха охранени, леко разглезени и нямаха нищо общо с уморените добруджански коне, които ние безмилостно налагахме с камшиците да препускат, след като те са опъвали тежката американска жътварка "Деринг" цял ден. След 3-часова езда по хълмовете се върнахме в ранчото, където ни показаха как стрижат овцете със старовремски ножици, които в Добруджа някога наричаха "кръклиги". Естествено, всичко беше като за туристи, защото на стената висяха дискретно десетина електрически машинки за стригане: 150 овце не могат да бъдат остригани бързо с кръклиги....

   Ранчото е основано през 1897 г от хървати преселници, заемало е площ от 30 000 хектара, от които сега са останали 12 000. Другото се е превърнало в част от Националния парк наблизо. Сегашните собственици само минават през уикенда да си починат на хладина и да пият по едно вино. За 600-те крави, 150 овце и 30 коня се грижат четирима гаучос и 8 овчарски кучета. Отделно работят още 20 души, предимно да обслужват туристи като нас: две преводачки, готвач, снабдител, шофьор, чистачки, градинари и т.н. Който иска, може да остане да преспи, или да поживее седмица-две с пастирите. Стига да му се язди и да не се уморява да яде печени агнета, полети обилно с червено вино.
   Приходът идва главно от кравите: износ на месо. Овцете и агнетата са за изхранване на туристите... Един гаучо, който е на седлото по 10 часа на ден, печели средно по 300-400 US долара на месец. Екскурзоводите - малко повече. В Ушуая, края на света, правителството дава повечко пари, особено на учителите, за да се заселват тук и да учат децата. Те получават средно по 850 US долара на месец. Останалите професии се задоволяват с по-малко.
    Накрая, каталясали от езда, впечатления, обилен обяд (салата, пикантни свински наденици на скара, телешка пържола и голямо парче агнешко печено, общо сигурно към 1 кг месо, повечето от което остана недокоснато!), си тръгнахме с минибус обратно към Ел Калафате. Седнах на предната седалка. Шофьорът, на около 30 години, с дълга руса коса и сини очи като на швед, всъщност се оказа босанец (босненец), роден и израсъл в Залцбург, но преселил се тук преди 5-6 години. Още говореше приличен стар сърбохърватски и си побъбрихме малко. Салем, така се казваше нашето момче, се беше оженил тук, имаше 3-годишно момиченце, беше щастлив и на ум му не идваше да се връща в независима и демократична Босна (и Херцеговина, за да бъдем точни). Питаше как е в България, само като студент веднъж минал оттам и го обрали във влака... Но пък ял много вкусни кебапчета като спрял в Пловдив. Това му бяха спомените. Казах му, че и ние като Босна (и Херцеговина) се развиваме устремно напред във всяко едно отношение и нищо не може да ни спре. Волни като патагонския горещ вятър летим като ескадрони, както беше писал Смирненски.
    Върнахме се в Ел Калафате привечер. Моите познати, семейство немци от Рур, веднага се прибраха в хотела. Аз отидох в центъра на градчето, голямо колкото Несебър на дипломата Иван Господинов от Женева, и седнах да изпия една бира на площада. Забравих да ви кажа, че една от страхотните прилики между Патагония и България е в огромния брой бездомни кучета, които се разхождат гордо навсякъде. За разлика от нашите махленски улични песове обаче, патагонските (както в Чили, така и в Аржентина), са спокойни, миролюбиви и почти човеколюбци. Още като седнах на масата, точно шест песа от всякакъв цвят и порода легнаха в краката ми и отказаха да мръднат оттам докато не си тръгнах. Момичето, което ми донесе бирата, каза да не се притеснявам, всички кучета били обезпаразитени и минали кратък курс по Женевските конвенции за ненападение над цивилно население, а не като между Израел и палестинците в Газа.... Така каза момичето и отказа да вземе бакшиш. (Това е другата прилика с нас..)
     Но наистина в тишината на меката лятна вечер в Ел Калафате, на края на света, се долавяха дискретните викове на действителността. Ако историята се повтаря като фарс, както беше казал оня немски философ от Рур с голямата брада, то развиващите се туристически страни си приличат фарсово. И в Аржентина, и в България се наблюдават сходни явления. В Ел Калафате съжителстват както отнемащи дъха красиви нови къщи, така и бедни бараки с клозети в двора. Половината къщи тук имат прекрасни дворове с красиви огради (но не и високите дефанзивни дувари на борците за просперитет в Бояна и Драгалевци), докато бараките или изобщо нямат огради, или имат такива, които напомнят на нашенски ромски катун от филм на Костурица. И тук, както и в татковината, се разхождат стотици свободни кучета, дълбоки локви по чакълестите улици отразяват блестящото слънце, ел-инсталации с висящи парчета жици, увити с изолирбанд, надничат от стените, кръчми с брадясали и отчаяни бараби напомнят за Ботевите хъшове в Букурещ преди 150 години, пустеещи полета край лагуната, където немилостивият вятър търкаля тръни както край Калиакра... И върби, върби.. Зад една голяма върба - малка рекичка. До нея - малка къщичка. На портата, малка табелка: "Дом К. Зорич. Не влизай. Има лошо куче". Сърбин ли беше, хърватин ли? Наша балканска сродна душа, намерила покой в далечна Патагония.
    В Ел Калафате, както и във Видин, или Калафат отвъд Дунава, съжителстват най-нови модели коли с архаичните им прабаби: един Фолксваген отпреди 40-45 години с мъка тътреше ламарините си по чакъла и не се отказваше от възможността да докаже, че още мърда, че още го бива...
    Навсякъде обаче в хотелите е чисто и уютно; има компютри за гостите и интернетът е безплатен, тоалетните светят като в Швейцария, пържолите са големи, сочни и крехки, бялото вино винаги е студено, лед има достатъчно и никой не се муси ако поискаш една кофичка за стаята си, сервитьорите са непрекъснато усмихнати, а тангото е като националния химн: с него лягат, с него стават.
     Но най-хубавото тази вечер тепърва предстоеше: качих се да вечерям на втория етаж на един ресторант, на чиято врата пишеше: "ЛиброБар, Борхес и Алварес". Не знам каква беше връзката с Хорхе Л. Борхес, големият литературен гений на Южна Америка, който заедно с Маркес ни караше да тръпнем от вълнение, когато отваряхме книгите им. Но атмосферата е неповторима и малко напомня махагоновата къща на американския магнат Дюпон на брега на Варадеро, в Куба: обядваш сред томове и снимки на Маркес и Борхес, на Пабло Неруда и Габриела Мистрал, на Сервантес и Лорка... Синьорита Анхелина носи дискретно чаша рубинено вино и се усмихва още по-дискретно. Тиха музика се лее от китарата на Пако де Лусия и от тромпета на Сачмо... Тишината крещи с всичка сила. Но не дразни, а упоява.

И си помислих, че не бих мръднал цяла седмица от Балчик или Каварна, ако там някоя днешна Сарандовица с дискретна усмивка ми предложи чаша бял ароматен кастел сред томовете на Йовков, Ивайло Петров, Радичков и напусналия ни сравнително неотдавна Виктор Пасков. Но не бях в Балчик, а в Патагония. Беше 17 февруари, 10 вечерта. Навън звездите бяха едри като тези в Добруджа, а бездомните кучета, след краткия курс по женевските конвенции, дълбоко спяха.

(следва продължение)

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево