ТАЛИСМАНЪТ
Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Доктор по библиотечно-информационни науки. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа.
Работи като радио репортер и телевизионен сценарист. От няколко години е експерт библиотекар в парламентарната библиотека.
Пише поезия и проза. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“(Първа награда от Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, 2001г.),„Ѝ“(номинирана за наградите „Иван Николов“ и „Христо Фотев“) и „Пропуснатият момент“ (номинирана за наградите „Николай Кънчев“, „Иван Николов“, „Христо Фотев“, носител на национална награда „Памет“ за 2018 г.), и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“(Първа награда от Национален конкурс „Минко Неволин“), „Ключове“(Национална награда „Ваня Константинова“). Последната ѝ книга с разкази „Кедер“ беше номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“ и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК.
Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ беше филмиран от режисьора Десислава Николова-Беседин, филмът спечели няколко международния награди от кино фестивали.
През 2020 г. Йорданка Белева взе трето място в писателската надпревара за Националната награда за литература на името на Йордан Радичков.
Нейни текстове са превеждани е на английски, немски, френски, арабски, македонски, испански и хърватски езици.
Поиска от мен да пазя талисмана, понеже не допускат с бижута в операционната зала. Питам я дали няма да й е нужен именно тогава. Усмихва се някак тъжно и обещава като се върне да ми разкаже историята му.
Прилича на джобен часовник с верижка за врата. Колебая се да отворя капачето. Навярно под него има снимка, икона, кичур коса, зъбче. Прекалено лично е, за да надзъртам. Прекалено любопитна съм, за да ме спре личното.
Когато издърпвам нагоре капачето, от медальона изпада нещо. Достатъчно малко, за да го изгубя веднага от поглед. Колкото и да го търся, не го намирам. Или всичко, което намирам, може би е то. Преживявам часовете на операцията й със смесени чувства. Срам, тревога и малко страх. Все повече страх. Напрягам въображението си с какво мога да подменя вътрешността на един чужд талисман, без да знам как е изглеждала преди да я изгубя.
***
Прадядо й бил майстор хлебар. От неговите ръце излизали чудни хлябове. Хората се редели на опашка за всяка пещ. Били такива времена, че само хляб да имаш, гладен не оставаш. Радвали се на малките неща и почитали хляба като най-голям.
Един ден пристигнала каруца, водена от момче. Отзад в одеяло кротували три по-малки деца. Обиколили няколко пъти селото, все едно търсели нещо, и като не го намерили каруцата спряла оттатък къщите.
Първоначално спели всички в каросерията й, а когато валял дъжд заставали отдолу. После мъжете в селото им направили кирпичена къща, а жените занесли каквото могли да отделят от домовете си.
Децата не говорели с никого и до края останали така, затворени в тишината си. Единствените звуци, които откъсвали за света, били възгласите когато виждали хлебарят да им подава топъл хляб. Всеки ден, точно по обед.
В продължение на две години не пропуснал нито веднъж да им занесе хляб. Изминавал целия път до края на селото и обратно към фурната. Нито веднъж не се дал на умората. И ако все пак тя приближавала много, било достатъчно да си припомни как жена му казвала, че тялото му е нощва, а сърцето меко тесто.
После изведнъж дошло особено време. Някой записвал колко жито е засято, колко брашно се смила, колко души живеят в селото. Въвели ограничение – не повече от хляб за семейство, а малката кирпичена къщичка останала невидима за официалните регистри. Месеци наред хлебарят не можел да отиде при децата в края на селото.
Една нощ му хрумнало, че ако намалява с няколко грама всяко тесто, ще може да изпича тайно още един хляб.
По обед тръгнал към края на селото с прясно изпечен хляб. В сърцето си носел тревога, ала и лекота едновременно.
Намерили тялото му захвърлено близо до кирпичената къща. Кой го убил така и не се разбрало. Било страшно да си помисли човек, че убийците навярно са невръстни. Никой повече не видял децата. Само жената на хлебаря вървяла и повтаряла все това – като хляб го разкъсаха, като хляб го разкъсаха…
***
Подавам й медальона. Смутено обяснявам как съм го отворила и съдържанието му е изчезнало. Как съм го търсила няколко пъти и все неуспешно. Уверявам я, че ще възстановя стойността.
Спира извиненията ми с молба да й купя някакъв сандвич. Когато й го нося, отчупва хапка, а от хапката вади троха.
Ето изгубеният талисман, казва. Слагам вътре една трохичка и така знам, че и дядо, и доброто продължават.
Утре ще оперират мен. Аз нямам талисман, но е толкова лесно да си го измисля.
Работи като радио репортер и телевизионен сценарист. От няколко години е експерт библиотекар в парламентарната библиотека.
Пише поезия и проза. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“(Първа награда от Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, 2001г.),„Ѝ“(номинирана за наградите „Иван Николов“ и „Христо Фотев“) и „Пропуснатият момент“ (номинирана за наградите „Николай Кънчев“, „Иван Николов“, „Христо Фотев“, носител на национална награда „Памет“ за 2018 г.), и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“(Първа награда от Национален конкурс „Минко Неволин“), „Ключове“(Национална награда „Ваня Константинова“). Последната ѝ книга с разкази „Кедер“ беше номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“ и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК.
Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ беше филмиран от режисьора Десислава Николова-Беседин, филмът спечели няколко международния награди от кино фестивали.
През 2020 г. Йорданка Белева взе трето място в писателската надпревара за Националната награда за литература на името на Йордан Радичков.
Нейни текстове са превеждани е на английски, немски, френски, арабски, македонски, испански и хърватски езици.
Поиска от мен да пазя талисмана, понеже не допускат с бижута в операционната зала. Питам я дали няма да й е нужен именно тогава. Усмихва се някак тъжно и обещава като се върне да ми разкаже историята му.
Прилича на джобен часовник с верижка за врата. Колебая се да отворя капачето. Навярно под него има снимка, икона, кичур коса, зъбче. Прекалено лично е, за да надзъртам. Прекалено любопитна съм, за да ме спре личното.
Когато издърпвам нагоре капачето, от медальона изпада нещо. Достатъчно малко, за да го изгубя веднага от поглед. Колкото и да го търся, не го намирам. Или всичко, което намирам, може би е то. Преживявам часовете на операцията й със смесени чувства. Срам, тревога и малко страх. Все повече страх. Напрягам въображението си с какво мога да подменя вътрешността на един чужд талисман, без да знам как е изглеждала преди да я изгубя.
***
Прадядо й бил майстор хлебар. От неговите ръце излизали чудни хлябове. Хората се редели на опашка за всяка пещ. Били такива времена, че само хляб да имаш, гладен не оставаш. Радвали се на малките неща и почитали хляба като най-голям.
Един ден пристигнала каруца, водена от момче. Отзад в одеяло кротували три по-малки деца. Обиколили няколко пъти селото, все едно търсели нещо, и като не го намерили каруцата спряла оттатък къщите.
Първоначално спели всички в каросерията й, а когато валял дъжд заставали отдолу. После мъжете в селото им направили кирпичена къща, а жените занесли каквото могли да отделят от домовете си.
Децата не говорели с никого и до края останали така, затворени в тишината си. Единствените звуци, които откъсвали за света, били възгласите когато виждали хлебарят да им подава топъл хляб. Всеки ден, точно по обед.
В продължение на две години не пропуснал нито веднъж да им занесе хляб. Изминавал целия път до края на селото и обратно към фурната. Нито веднъж не се дал на умората. И ако все пак тя приближавала много, било достатъчно да си припомни как жена му казвала, че тялото му е нощва, а сърцето меко тесто.
После изведнъж дошло особено време. Някой записвал колко жито е засято, колко брашно се смила, колко души живеят в селото. Въвели ограничение – не повече от хляб за семейство, а малката кирпичена къщичка останала невидима за официалните регистри. Месеци наред хлебарят не можел да отиде при децата в края на селото.
Една нощ му хрумнало, че ако намалява с няколко грама всяко тесто, ще може да изпича тайно още един хляб.
По обед тръгнал към края на селото с прясно изпечен хляб. В сърцето си носел тревога, ала и лекота едновременно.
Намерили тялото му захвърлено близо до кирпичената къща. Кой го убил така и не се разбрало. Било страшно да си помисли човек, че убийците навярно са невръстни. Никой повече не видял децата. Само жената на хлебаря вървяла и повтаряла все това – като хляб го разкъсаха, като хляб го разкъсаха…
***
Подавам й медальона. Смутено обяснявам как съм го отворила и съдържанието му е изчезнало. Как съм го търсила няколко пъти и все неуспешно. Уверявам я, че ще възстановя стойността.
Спира извиненията ми с молба да й купя някакъв сандвич. Когато й го нося, отчупва хапка, а от хапката вади троха.
Ето изгубеният талисман, казва. Слагам вътре една трохичка и така знам, че и дядо, и доброто продължават.
Утре ще оперират мен. Аз нямам талисман, но е толкова лесно да си го измисля.
