СВЕТЪТ И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА
Лалка Павлова е автор на 18 книги – 10 с поезия (лирика, хайку, сонети, лирически миниатюри, една поема и една триезична на български, гръцки и сръбски в съавторство); на 3 монографии – „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“ (част от фонда на Държавната библиотека в Мюнхен); „Стефан Стамболов: един образ – две творчески визии“ (част от фонда на Конгресната библиотека във Вашингтон; на Народната библиотека в Белград; на Руската национална библиотека в Санкт Петербург); „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“ (трето място в конкурса на Лига на българските писатели в САЩ и по света), както и на 4 сборника с литературна критика – „Калейдоскоп“, „Жена Слово Космос“ (с почетна грамота от УС на СБП), „Духовни вселени“ (част от фонда на Университетската библиотека в Сиатъл; на Университетската библиотека в Блумингтън, щата Индиана; на Славянската библиотека в Прага) и „Белези от огъня на словото“ (том 1). Под печат със съфинансиране от МК – „Горчиви кръстопътища“ (том 2). Член е на Съюза на българските писатели; на Славянската литературна и артистична академия, Варна; на редколегията на алманах „Мизия“; кореспондент е на в. „Словото днес“ за Плевен и два мандата председател на Дружеството на писателите в Плевен. Носител е на Почетното отличие „Неофит Рилски“ от МОН; на Плакет на РОТАРИ клуб, центрум Плевен; на Почетна грамота за принос в българската литература от СБП; на Плакет от СБП за заслуги към българската литература; на Медал и грамота на името на Елена Слободянюк, гр. Воскресенск, Русия; на Медал на ЮНЕСКО за Гърция и почетен знак на Атина. Нейни произведения са преведени на руски, румънски, испански, гръцки, албански, английски, сръбски и турски език.
Съществуването на човечеството като цялостно понятие е заложено в трите из-мерения на времето – минало, настояще и бъдеще, но когато говорим за бъдещето, свързано с отделни негови представители, неминуемо се сблъскваме и с понятието „смърт“. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто (1919 – 1988 г.) в книгата си „Да поговорим за смъртта“ твърди, че ние „никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане“. Въпреки това неразгаданото още тайнство на смъртта някак интуитивно събужда тягостни предчувствия за нещо мрач-но, страшно, заплашително, поради което при представянето му в произведенията на изкуството се използва предимно черният цвят. В това се проявява нашето лично чо-вешко противопоставяне на предстоящата промяна, която ще сложи край на съществу-ването ни. Сложността на нашето човешко отношение към света, живота и смъртта е положена в центъра на поетичните визии в стихосбирката „Парапет за душата“ от зна-ковата българска поетеса Елка Няголова. Казвам знакова, защото тя вече е издала над двадесет стихосбирки на български език, част от които са преведени на няколко евро-пейски езика, защото вече е получила признание както у нас, така и в чужбина, защото нейното творчество е разпознаваемо по поетическата му стилистика, по философската му вглъбеност, както и по онази светла соларна гама на чувствата и визиите за живота, които придават ново съдържание на познати образи от действителността. Самата книга вероятно дълго е обмисляна от авторката и като съдържание, и като естетически внушения, които да предизвика още с оформлението си като книжно тяло. В изследването си „Композиция на книгата“ Лъчезар Георгиев отбелязва: „Композицията на книгата изисква строен, логичен проект на изданието с определено естетическо въздействие върху читателя.“ Стихосбирката безспорно притежава и тези естетически качества, защото за Елка Няголова Словото и книгата са въплъщение на висша красота; защото, според нея, въпреки множеството изпитания, на които ни подлага Съдбата, светът и животът сами по себе си са нещо красиво, стига човек да съумее да изпълни личното си битие със стойностно съдържание. Интересно е и структурирането на отделните текстове вътре в изданието. Редакторът ѝ Надя Попова в послеслова на книгата отбелязва: „Когато авторът обедини стихотворенията в цикли по, най-общо казано, тематичен признак, това създава известна монотонност. Нищо подобно не се е случило в тази книга. Петте ѝ раздела, онасловени „P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО“, „ГОРЧИВИ ПЕСНИ“, „ПРИЗРАЧНИ ЛАГУНИ“, „ВИСОКОСНА ЛЮБОВ“, „СТРЪМНИ СЕЗОНИ“, всеки един с изящно преддверие под формата на кратък встъпителен етюд (дали проза, в свободен стих или стих в проза, или може би онова, което поетесата е определила в самото начало на книгата си като „записана болка в гръдния кош между две вдишвания“), не оставят и за миг усещането за повторение или тематична вариативност. Защото Елка Няголова възприема, усеща и пресъздава света в цялото му многообразие, в пълната гама на емоционално-изобразителното“ („С просветление, обич и милост“, Надя Попова). Фрагментите, обозначени като „Редове от личния дневник“, прозвучават като своеобразни интродукции, които подготвят читателя за музикалните словесни етюди вътре във всеки цикъл от стихотворения, като „спояват“ тези цикли в едно общо, неделимо цяло. Въпреки че са обозначени като лични, те убеждават читателя, че всеки човек, по един или друг начин, в едно или друго време от личния си живот, ще бъде изправян като нея на кръстопът, ще трябва да прави своите избори, понякога свързани с много изпитания и жертви, за да изпълни мисията, която му е отредена в живота. Книгата определено носи голям процент автобиографичност, но истините, които внушава на читателя, имат общочовешки характер.
Според психолозите смъртта освобождава човека от отрицателните сили, които го теглят назад, отделя го от плътското и дава воля на силите, които извисят духа. В такъв аспект тя е разкрита в творчеството на много поети – достатъчно е да припомня имената на Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов, единият определил я като път към щастието, а другият – като „тиха победа“, защото там, след смъртта, човешката душа ще получи онова, което ѝ е отказано в реалния живот. В поетичния свят на „Парапет за душата“ от Елка Няголова можем да видим различен, дори преобърнат модел на тази визия. Според нея човекът идва на тази земя с пълна душа, неговата мисия е да раздаде всичко добро и ценно, което е донесъл със себе си при своето раждане, то ще го зареди с енергия, с радост и удовлетворение, ще го накара да се почувства щастлив в щедростта си към другите, и чак когато усети душата си празна – вече може и има право да прекрачи отвъд парапета-граница на живота, защото няма какво повече да му даде:
А животът продължава в зимата безкрила.
Ако тя затрупа всичко, даже този петък,
ако преспите достигнат до гърдите чак,
ще прескочим на душите празни парапета –
и ще бъде време
за печал…
(„Парапет“)
Парапетът, границата между битието и небитието, в поетичния свят на Елка Няголова има особена функция – той трябва на малкото, родено безкрило, птиче да даде криле; трябва да го пази и да го научи да лети и в летен зной, и в зимен мраз, и в дъжд, и в суша; трябва да мотивира родения за живот да поддържа силата си, дори с лични жертви, за да може да преодолява трудностите. Както в приказката „Тримата братя и златната ябълка“ попадналият в долната земя най-малък брат дълго храни орела с месо от крави, за да събере сили и да го върне обратно на белия свят, а по време на полета, когато месото в меховете свършва, отрязва парчета от собствените си нозе, за да постигне желаното. Подобен тип болезнени жертви прави многократно и лирическата героиня в „Парапет за душата“. Елка Няголова детайлизирано ги представя в петте цикъла стихотворения на книгата си от момента на ранното детство и онова „детско хвърчило / с аромат на акация“, до последното стихотворение, изповядващо молитвата ѝ към Бога преди да прекрачи парапета на своето време:
Не за мен, Боже Господи, не за мен,
не за мен с гърло стиснато Ти се моля.
………………………………………….
В този дъжд нескончаем от световни беди
правя диги от думи и се моля за пролет,
две ръчички да стопля, тъй, както преди…
Дали чух, че ми казваш: Да бъде волята ти?!
(„Не за мен, Боже Господи…“)
Жизнената опора, или – парапетът за душата, както метафорично я определя Елка Няголова, може да има различни измерения: дом и семейство; жизнено важна връзка с отечеството, с неговата съдба и чувство за лична отговорност към нея; откро-ена връзка с някоя сфера на изкуството и усещане за лично призвание чрез него да въз-висява духа на човека; жизнената опора може да бъде обвързана с любовта или вярата. Първият цикъл, който носи говорещото заглавие „P.S. за едно хвърчило“, акцентува дома и семейството, отваря завесата към отлетялото вече време на детството и неговата значимост за духовната и социалната реализация на лирическата героиня в зрялата ѝ възраст. Визуално (като детска играчка, управлявана от земята, но летяща високо във въздуха) хвърчилото поражда асоциации за стремежа на детето да достигне непостижимото, непознатото, загадъчното, дори имплицитно вписва едновременно възторг от достигнатата височина, но и неудовлетвореност от това, че човекът е прикован към земята, че е лишен от уменията и свободата да лети в пожеланата от него посока. В световното културно пространство образът на хвърчилото се свързва с различни символни значения – в Източна Азия то има предпазна функция по време на епидемии да отдалечава злите духове от човека; в Европа издигането му се възприема като знак за философска сублимация. Неслучайно френският държавен служител-търговец Жак Кьор (1395 – 1456 г.) наредил да поставят върху вратите на главната зала на двореца му в Бурж релефни изображения на хвърчила, за да онагледи визуално херметичното учение на алхимиците, чийто представител е и той самият. Погледнато през призмата на алхимическата философия, образът на хвърчилото акцентува родовото онаследяване на духовното начало в следващите поколения. Тъкмо в този смисъл и Елка Няголова, непосредствено след заглавието на цикъла („P.S. за едно хвърчило…“), включва фрагмент от „Редове от личния дневник“, в които отбелязва: „Когато предците са достойни хора, фамилното име е дебела сянка. Два пъти по-дебела е, ако предците са достойни и с таланта си.“ Едно немско поверие гласи, че човек, продал душата си на Дявола, губи своята сянка – т.е. той прекъсва духовната си връзка със своите предци и с първосъздателя си. При Елка Няголова обаче хвърчилото ѝ не само здраво е свързано със „сянката“ на предците, но и с онова родно кътче-Рай, в което нейното детско хвърчило минава небесните порти, издига се високо над бялата акация, чиито гроздове лепнат от сладост. Тя, някогашната малка палавница, „днес след горчилки всякакви / сладки гроздове дъвчи…“
Който лично познава Елка Няголова, знае, че в целия си живот тя издига в култ белия цвят – и като жест и дело, и като стремежи на духа, дори и като дреха върху тя-лото ѝ, която сякаш ѝ пришива бели ангелски крила. Явно още от детството чрез баща ѝ (отсякъл за нея клонче с дъхави гроздове бяла акация), идва тази привързаност към белия цвят като знак за нещо чисто, добро и свято. Всъщност бялата акация символи-зира идеята за посвещение и за познание на тайните неща. Според юдео-християнското тълкуване това дърво има твърда, незагниваща дървесина и е соларен знак на възраждането и безсмъртието. Затова от него е направен ковчегът на откровението (Изход 37:1-4), от акациеви тръни е сплетен тръненият венец на Христос, а в масонския ритуал пред бъдещия член на братството поставят акациев клон, напомнящ клона, посаден на гроба на Хирам, главния архитект на легендарния първи йерусалимски храм. В стихотворението на Елка Няголова „Дъх на акация“ символиката на образа е съхранена, нейната бяла акация, която „лудо ухае навсякъде“, има цвета на рожденото мляко и на кръвта на дедите ѝ, те я посвещават в тайната на своята изстрадана мъдрост и, като истински „парапет“, я подготвят за живота:
Бяла акация… Спомен
за едно мое хвърчило…
Мина небесните порти,
в облак един закачи се.
Моето детско хвърчило
със аромат на акация.
Още една причина –
за да не мога да кацна.
Махам отгоре. Небето е
сън несбъднат за старците.
Пейка пред портата, ето ги:
гроздове бяла акация.
Тук, под гроздовете на бялата акация, Елка Няголова е положила образите на всички близки на сърцето ѝ. Майка ѝ, внезапно прогледнала и заровила очите си в книгата, от която към нея „един по един пристъпват“ всичките ѝ любими поети. Татко ѝ, в чиито ръце намира закрила от страшните стогодишни вълчи виелици и от оня „албинос-вълк“, който души край прага ѝ, рие и вие страшно, заплахи повтаря, хапе луната и гълта „нощта – бяло хапче“. Тук е и брат ѝ Георги, с когото пеят – „той – с вдигнати вежди, а аз – с наклонена глава“. Тук, в този райски кът, тя за първи път усеща сладостна тръпка под сърцето си, от където синът ѝ, още преди да се роди, слуша „оня влак, натоварил цялата наша вселена“, и „повярвал в чудото, призори ще отвори очи“, за да повярва и в нея. Ветровете на живота после я отвяват по други пътеки, бялата къща с акацията се превръща в спомен, нощта ѝ „препуска с черен кон нататък“, а денят ѝ „подсмърча от студа на спирката“, за да я накара да проумее, че „животът е най-краткото ни свиждане“ и проста рамка за една картина. Тази бяла картина на детството обаче никой никога не може да ѝ отнеме, защото тя „не се продава“, въпреки че „имане струва“. Излязла от светлата рамка на бялата картина на детството си, захвърлена в едно ъгълче на глухото време, лирическата героиня със сърцето си усеща, че нещо не само от нейния, но и от живота на България, безвъзвратно си тръгва „с едно вързопче от циганско лято“, а тук, в земята на Ивайло, „змей чуждоземен посред дядовата ѝ нива се мята“:
Нещо важно си тръгна.
Насред есен си тръгнаха вишните,
Дебелянови вишни –
изречеш и небцето изгаря!
Просто нашето ИМЕ си тръгна.
Някой каза, че е излишно.
Есен. Дъжд. И куцука
България…
(„Есенно сбогуване“)
Постепенно сякаш светът опустява, „лешоядите наоколо са кацнали / и чакат да отстъпим своя рай“, снеговете навън тъмнеят, а сухата плява в пещерата на живота вече не топли, защото ѝ липсва любов. Метафоричното, притчово-алегорично слово на Елка Няголова придобива все по-драматични нюанси, които преливат в трагически визии за случващото се. Много от близките на поетесата вече не са между живите, тях-ното отсъствие я лишава от онзи подкрепящ „парапет за душата“, който е окрилял дет-ството ѝ, няма го и хвърчилото в килера – там сега са се настанили „купища облаци“ и спомен „за някаква друга болка“. Всичко е вече различно: „Живот! Поизтупаш ръце и погледнеш: / остава ти едно поочукано слънчево топче, от обич отлято“. Няма го и ба-ща ѝ, който да ѝ даде съвет и закрила:
Ало, татко, не ми отговаряш…
Не може да бъркам номера.
Цяла нощ звъня и сега съм
в гърдите съвсем без батерия.
………………………………………
Вече зная: мост въжен люлее
и Там и Отсам душите ни…
Помня морза, по три пъти: точки,
тирета, точки… И кратко.
Още днес хвърчилото ще намеря
и съдраното ще пришия.
Ало, все тъй мълчиш… Спят ли
небесните пощи, татко?!...
(„P.S. за едно хвърчило“)
Вторият цикъл – „Горчиви песни“ – пренася читателя от личното в националното пространство: „Убедена съм, че да обичаш отечеството си, не е срамна болест, а е лекарство в днешното болно време… България? Тя е златното ни ключе, което оставяме под скъсаното чердже пред вратата. За потомците.“ („Редове от личния дневник“) А че е прокъсано черджето пред вратата на Отечеството ни – няма нужда никой българин да бъде убеждаван. Съдбата на родината Елка Няголова е представила като лична драма, като нещо, което заплашва собствения ѝ стар род, в който „комитската риза“ на дядо ѝ няма кой да облече и затова я сгъва в сандъка. От старата слава на България, чиито граници някога са мили водите на три морета, днес са останали само „хляб“, „гроб“ и „ехо от камбани“. Древното мълчано хоро сега „тече обратно – с една сълза в окото на България“, а старият тежък царски печат, знак за силата и мощта на огромното ни древно отечество, сега се събира „в окото на мравка“ и е бледа следа в „крилото на птица“. С пусти ръце и пуста душа лирическата героиня на Елка Няголова броди из Тракия „и плаче за празните люлки“. Тя, „внучка на страшен войвода“, днес мери „педя по педя Надеждата си, която загуби си говора, няма е…“ Бог отдавна е разпуснал „ангелските си чети“, които някога тук са пазили най-святото. Опустяващата българска земя се превръща в „пътуващи пясъци“ и лешояди над нея са се прицелили „във всичко, което се движи: / в история, в бъдеще, в мисъл, в отместен граничен камък“ („Де е?“). Нещо, по-страшно от потоп, предстои да се случи – рибите са излезли на пясъка, реката бучи заплашително, посърнали са цветята на прага, само децата все още са „силна кръв“, но пък тя вече тече в „чужди вени“. Предупредително чука кълвачът в гората:
В Европа дали са го чули?
Европа е стара. Не чува. Не вижда. Не мисли.
Изпадна в глуха деменция. Не помни коя е, защо е!
(„Фалит“)
Родината се е превърнала в „нотен лист без ноти – пустош тиха“, поетите „уми-рат в прегръдки на танцьорки, / сред призрачния лед на този сбъркан свят“, защото вече е загубена мярата между доброто и злото, между чест, свян и грях. В гърдите е тясно, препарирани мисли из небето като болни щъркели търсят някаква „късна исти-на“, а по портите – некролози „с европейското знаме“. Страшни са тези единадесет „горчиви песни“, очертали лика на отечеството ни в нашето съвремие:
Българойо, скрита в окото на мравката,
в песен на болна авлига събрана…
С кръстат бод е твоята риза направена…
Открай докрай кръстчета – рана до рана.
(“Кръстат бод“)
Отечеството е престанало да изпълнява функцията си на парапет за душата, в този глобален свят, за да оцелее физически и духовно, лирическата героиня на Елка Нягалова търси друга жизнена опора сред „призрачните лагуни“ на битието, нов ост-ров, от който да почерпи сили за живот: „Поезията също е остров, стоплен от сърдеч-ните гълфстрийми. Но само оня, който има душа, може да доплува до него…“ – пре-дупреждава поетесата в новия фрагмент от своите „Редове от личния дневник“. Лагу-ните са заливи, отделени от морето с ивица земя или пясък. При Елка Няголова обаче те са обозначени като „Призрачни лагуни“, т. е. те са някакво привидение, фантом, фикционален, недействителен свят. В този цикъл, по подобие на Пенчо-Славейковия сборник „На острова на блажените“, поетесата използва силата на мистификацията, но докато при Славейков зад маските читателят все пак успява да открие истинските би-ографии на творците в неговата необичайна антология, в „Призрачни лагуни“ всичко е обгърнато в мъглите на времето и някак бавно, но упорито ерозира представата за пристан, за парапет, на който душата може да се облегне и да получи подкрепа. Дори в онези стихотворения, в които интелигентният читател може да открие реални личнос-ти. Като изгнаникът Бродски, който броди нощем по кея във Венеция и усеща как „ка-нале Гранде се задушава от мирис на вечност / и от мисълта, / че потъва, / потъва, / по-тъва градът – / заедно с гълъбите и минувачите, с митницата, / където се плаща от ве-кове мито за човешкия грях…“ Като зелените небесни пасбища на Джон Стайнбек, които в стихотворението „Зад хоризонта“ на Елка Няголова са „пасбища на кръстопът, през които текат всички укривани тайни, / и се срещат бяло Начало с оловния облак на Края.“ Защото „смъртта е обувката лява на този живот“. Тук е и френската скулпторка Камий Клодел с „оная приказка – за камъка, капчука / и още нещо…“. Тук „Всеки стрива своите камъни / и ги превръща на пясък…А стъпките са стари…“ Една древна пословица, одухотворяваща камъка, ни казва, че камъните са като хората: „Не ме ри-тай! Може би това съм аз, преди да се родя за вас!“ Затова и птицата-пощальон в твор-чеството на Марина Чапалия, с гласа на дядо ѝ, ни припомня написаното от него върху камъка: „Сънят, в който птиците се любят, / е като живота, бял…“ В световното културно пространство камъкът е натоварен с богата символика. Счита се, че камъкът и човекът представят двупосочното движение на изкачване и слизане. Човекът се ражда от Бог и се връща при Бог. Необработеният камък идва от небето. Преобразен, той се издига към него. Храмът трябва да бъде изграден не от дялани, а от необработени камъни, защото ако вдигнеш над камъка сечиво, ще го оскверниш (Изход 20, 25; Второзаконие 27, 5; 3.Царство 6, 7). И до днес римската литургия се отслужва на камък, поставен в кухината върху олтара заедно с реликви от свети мъченици. В стихотворението си „Камък“ Атанас Далчев го представя като неподвластен на преходността на битието, той е поразяващо различен от всичко живо наоколо („остаряват хора и дървета, … камък, ти стоиш все същ!“) и го превръща във въплъщение на вечното, в аналог на съвършеното. Поетът Йордан Пеев в стихотворението си „Камък“ отива по-далече в своята интерпретация – след смъртта си той ще се превърне на камък и чрез него ще продължи да живее („Ах, колко близък чувствам този камък, / по-нежен и от майка и любима…/ Чрез него в този свят се продължавам / и той е всичкото, което имам.“) Той, камъкът, „в небесното и вечно огледало“ ще разказва, че и него го е имало. В своето стихотворение „Монолог на камъка“ Елка Няголова отива още по-далече – тя се отъждествява с него и камъкът започва да говори с нейния глас, сливайки личното с националното:
Дали не съм, Господи,
онзи бял камък без възраст,
повдиган от нечия смела ръка в годините?
Рушеше ме вятърът, след него оставах без въздух,
далечно слънце болка палеше в пулса ми,
когато някой ме хвърляше
в чужди градини.
Видя ли ме, Господи?
Откри ли в зида ни пукнатината?
Там бивши дялани камъни днес са на ситно!
Да бъде твоята воля! Нине и присно! А пък нататък
ще чакам да спреш, когато остана без сили
край тежките, все още живи камъни
в нашия български зид.
(„Монолог на камъка“)
Животът не е „небесна халва“, окачена на връвчица като „надежда за радост и прошка“. Уморени и болни, човешките нозе се свличат по пясъка на битието, без да достигнат и да превземат онези „стъпала последни, откъдето слънце наднича“. Той е меден сън, в който „сезоните бъркат реда си, / а космосът диво мълчи,/ защото отдавна с човека говори / различни езици и вери…“ И един „дървояд неуморен“ в старите гни-ли греди на живота разказва приказката на грозда, „набръчкан от мъдрост“, за „късното слънце, / в асмата от лъч приковано, / сякаш е ново разпятие…“ („Меден сън“, „Аерофобия“, „Оттатък хълма“). Това е животът! Една призрачна лагуна, която ни люлее в своите миражи.
Подобна призрачна лагуна, но озвучена със славееви песни, е и любовта. „Сър-цето не признава партитури. То пее или плаче своята музика без ноти. И без диригент. Често и без публика… И щастието виси на косъм цял живот. Полюлява се пред очите ни… А ние не го виждаме, защото сме взрени безнадеждно в преследването на негова-та непостижима… сянка.“ – споделя Елка Няголова в своите „Редове от личния днев-ник“ в преддверието на цикъла „Високосна любов“. Високосна – т. е. специална, раз-лична от другите, висока любов, която надхвърля границите на тривиалната представа за взаимна отдаденост между двама души. Полският писател и носител на Нобелова награда за литература Хенрик Сенкевич казва, че „ в света на злото, глупостите, неуве-реността и съмненията, наричани съществуване, има нещо, за което още си струва да живееш и което несъмнено е силно като смъртта: това е любовта.“ И не е случайно, че този цикъл е най-обемен и че в него многократно е използвана ключовата дума от па-ратекста на цялата стихосбирка – „парапет“, т. е. опора, източник на сила, мотив и причина да се бориш не само за собствения си живот и щастие, а и за живота и щастие-то на другите, защото именно в това е предназначението на човешкия живот. При Елка Няголова любовта има космически измерения, тя е онзи божи дар, който ни е направил Човеци и би било страшно, ако ѝ позволим да си отиде от нас:
А Големият взрив на душите, познали Любов,
все така предстои, все така се раняват човеците…
И да викна: „Влюбете се най-накрая съдбовно!“ –
ще ме чуе ли някой! Оглуша вселената вече.
(„Спасяване на кръста“)
Бог е любов, казва „Библията“. И човекът, като творение божие, трябва да бъде любов, защото с любов и за любов е създаден свише. Престанем ли да се обичаме, значи сме загубили не само най-човешкото, а и божията искра в себе си. А светът около нас до-толкова вече се е променил, че е възможно и това да се случи:
Разболя се епохата. И душата си кърпи.
Затова е студено. Затова е студено…
Някой с прашка свали от небето хвърчило.
А пък то се задави от тъга безпределна.
Нелюбов ни заля – съска клетви, бучи.
Затова и на мен ми е някак студено…
(„Седмият ден“)
Символиката на числото седем го свързва с идеята за промяна след осъществен цикъл от действия за положително възобновяване – както от хаоса за седем дни Бог създава космоса на света. Елка Няголова обаче представя обърнатия модел на това не-гово значение, защото е видяла как „птици с клюнове криви“ са изкълвали надеждите; как на съседната улица са пребили човек и вселената зъзне; как „земята – ледник след глуха неделя“, вече е станала „клиника в полуделия век“. Животът се е обезценил и като жълти стотинки дрънка „в джоба на космоса“. Душите са празни, трябва някой да им вдъхне любов, „ако ще, с изкуствено дишане“, защото само Любов високосна може отново да се превърне в парапет за душата и да влее нова сила в нейните излинелите вени. Само такава любов може да стопи снеговете на злото и да покаже верния път и в личен и в обществен план:
Ти върни се, Душа, по следите си боси
и със пръсти измръзнали здраво дръж парапета!
Има време за твоите неспокойни въпроси…
Чуй как никне кокиче
под снеговете!…
(„Лечебница“)
Болница – гара последна между
два свята.
Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти.
Как ме възпря тогава – да мина сама
Оттатък?!
Днес тя отново пред мен е – светла химера.
Жив парапет. И дига. Спасителна
бариера…
(„Ръката ти“)
А сезона доизпихме. Любовта си – също.
…………………………………………….
Ако преспите достигнат до гърдите чак,
ще прескочим на душите празни парапета –
и ще бъде вече време
за печал…
(„Парапет“)
В поетичния свят на тази своя стихосбирка Елка Няголова най-често използва думите „душа“ и „дъжд“. Според Стария завет душата представлява органичен живот във физически, психологически и синтетичен (обобщаващ) смисъл и се свързва с жи-вите организми, като за разлика от Свети Дух (една от ипостасите на Света Троица, принадлежаща единствено на Бога Отец) няма животворяща способност. Според Но-вия завет по своя произход и назначение душата е безсмъртна, издига се над временно-то и тленното и се приближава до Бога. Съвременните философи разглеждат човешка-та душа като нематериална същност, съдържаща в себе си божественото, чрез нея лич-ността е способна да мисли, чувства, осъзнава и усеща, да проявява воля. Под „душа“ психолозите разбират проявленията на човешката психика, сложните вътрешни проце-си, ставащи с нас в различни моменти от живота ни – Юнг твърди, че душата винаги съдържа в себе си нещо земно и нещо свръхестествено, като едновременно принадле-жи и на субекта, и на света на духовете, на безсъзнателното. В широкото небе на лири-ческите пространства на своята книга Елка Няголова успява да съчетае всички посоче-ни измерения на човешката душа – според нея „фенерчето на душата е по-силно от мрака наоколо…“ („Редове от личния дневник“). Човекът е кръстопът от „светещи сто-пове“, във всеки сезон от живота си той носи различна маска и като птиците всеки ден „преповтаря войните си лични“, смалява се („до зрънце и до сламка“, „до сън на теме-нужка“), докато накрая, като снежния човек, изтича през очите ни. Онова, което остава от него, е душата му – като гардеробиерка тя раздава обич, топлота и дреха на всички „измръзнали бивши приятели“; с призрачни пръсти събира перлите на човешката съп-ричастност и преподава „сто урока по летене“ в този земен свят, в който „от страсти и предателства, и грешки / за обич само не остава място“; тя – „обречена мишена“ – кри-лете си прибира в гардероба с надеждата, че в някоя обикновена събота внуците ѝ ще ги намерят и „светът ще разсъмне“. („Гардеробиерката“, „Сто урока по летене“, „Вели-ка събота“)
Образът на дъжда в световното културно пространство е символ на небесното влияние, приемано от земята, той е небесното божие семе, което по вертикалата горе – долу създава свещения съюз Небе – Земя и се възприема като озарение, като върховна мъдрост, дарена свише на човека. В поетичните текстове на Елка Няголова (особено в последните два цикъла на книгата) дъждът е интерпретиран в съвсем друг аспект – превърнат е в синоним на времето, и то на изтичащото време за човека на тази земя. Светът се е отучил „да люби и да мрази“ и крачи през дъжда на времето „безчувствен като стар чадър“. Вече нищо не е същото – „Градът е наклонен. Светът е наклонен. / И този дъжд, Господи, дето не спира“, макар че не му е сега сезонът, вали, вали монотон-но, „сякаш че прави последна изповед“. Дори думите в сънния глас на Грегъри Портър „странно ухаят на дъжд“, разказват живота му и в последната негова изповед пеят „за белия миг, / делен между двама, преди да извикат от страх, / защото са се изгубили“. Рефренното повторение на императивите „Но ти не слушай дъжда! Не слушай дъжда!“ с отрицателните си глаголни форми имплицитно вписва усещане за неумолимо приб-лижаващ край. Есента на живота близва петите с езика си грапав, пълни облаците с електричество и „по водостока изтича последната мимолетна радост, / ей така: капка по капка. И сричка по сричка.“ За да отвори бента на големия дъжд, който клокочи като пиян:
Мехурчета бели се пукаха бързо във локвите.
И после потекоха вади. Отгоре бе пяната…
Като в живота: било е – заминало. Толкова!
(„След сто урока по летене“)
Животът и смъртта са двете лица на битието, във вечния му сезон „няма Сега и Преди“. Смисълът на човешкото съществуване е в усилието сред дъждовете на времето да успееш в стиснатото си юмруче да спасиш „от водите нечие щастие“, да го извадиш от дъното, както се вади и спасява Кръстът от студените зимни води по Йордановден. („Спасяване на кръста“). Да помислиш за другия, да се пожертваш за другия. Това ни казва Елка Няголова с новата си стихосбирка „Парапет за душата“:
Човечеството упорито сънува своя живот… Все се връща към началото му, а няма сили да задраска вавилонския му край. Небесната стълба могат да изкачват само онези, които имат куража да се взрат в най-дълбоката бездна – в душата си. („Редове от личния дневник“)
Съществуването на човечеството като цялостно понятие е заложено в трите из-мерения на времето – минало, настояще и бъдеще, но когато говорим за бъдещето, свързано с отделни негови представители, неминуемо се сблъскваме и с понятието „смърт“. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто (1919 – 1988 г.) в книгата си „Да поговорим за смъртта“ твърди, че ние „никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане“. Въпреки това неразгаданото още тайнство на смъртта някак интуитивно събужда тягостни предчувствия за нещо мрач-но, страшно, заплашително, поради което при представянето му в произведенията на изкуството се използва предимно черният цвят. В това се проявява нашето лично чо-вешко противопоставяне на предстоящата промяна, която ще сложи край на съществу-ването ни. Сложността на нашето човешко отношение към света, живота и смъртта е положена в центъра на поетичните визии в стихосбирката „Парапет за душата“ от зна-ковата българска поетеса Елка Няголова. Казвам знакова, защото тя вече е издала над двадесет стихосбирки на български език, част от които са преведени на няколко евро-пейски езика, защото вече е получила признание както у нас, така и в чужбина, защото нейното творчество е разпознаваемо по поетическата му стилистика, по философската му вглъбеност, както и по онази светла соларна гама на чувствата и визиите за живота, които придават ново съдържание на познати образи от действителността. Самата книга вероятно дълго е обмисляна от авторката и като съдържание, и като естетически внушения, които да предизвика още с оформлението си като книжно тяло. В изследването си „Композиция на книгата“ Лъчезар Георгиев отбелязва: „Композицията на книгата изисква строен, логичен проект на изданието с определено естетическо въздействие върху читателя.“ Стихосбирката безспорно притежава и тези естетически качества, защото за Елка Няголова Словото и книгата са въплъщение на висша красота; защото, според нея, въпреки множеството изпитания, на които ни подлага Съдбата, светът и животът сами по себе си са нещо красиво, стига човек да съумее да изпълни личното си битие със стойностно съдържание. Интересно е и структурирането на отделните текстове вътре в изданието. Редакторът ѝ Надя Попова в послеслова на книгата отбелязва: „Когато авторът обедини стихотворенията в цикли по, най-общо казано, тематичен признак, това създава известна монотонност. Нищо подобно не се е случило в тази книга. Петте ѝ раздела, онасловени „P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО“, „ГОРЧИВИ ПЕСНИ“, „ПРИЗРАЧНИ ЛАГУНИ“, „ВИСОКОСНА ЛЮБОВ“, „СТРЪМНИ СЕЗОНИ“, всеки един с изящно преддверие под формата на кратък встъпителен етюд (дали проза, в свободен стих или стих в проза, или може би онова, което поетесата е определила в самото начало на книгата си като „записана болка в гръдния кош между две вдишвания“), не оставят и за миг усещането за повторение или тематична вариативност. Защото Елка Няголова възприема, усеща и пресъздава света в цялото му многообразие, в пълната гама на емоционално-изобразителното“ („С просветление, обич и милост“, Надя Попова). Фрагментите, обозначени като „Редове от личния дневник“, прозвучават като своеобразни интродукции, които подготвят читателя за музикалните словесни етюди вътре във всеки цикъл от стихотворения, като „спояват“ тези цикли в едно общо, неделимо цяло. Въпреки че са обозначени като лични, те убеждават читателя, че всеки човек, по един или друг начин, в едно или друго време от личния си живот, ще бъде изправян като нея на кръстопът, ще трябва да прави своите избори, понякога свързани с много изпитания и жертви, за да изпълни мисията, която му е отредена в живота. Книгата определено носи голям процент автобиографичност, но истините, които внушава на читателя, имат общочовешки характер.
Според психолозите смъртта освобождава човека от отрицателните сили, които го теглят назад, отделя го от плътското и дава воля на силите, които извисят духа. В такъв аспект тя е разкрита в творчеството на много поети – достатъчно е да припомня имената на Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов, единият определил я като път към щастието, а другият – като „тиха победа“, защото там, след смъртта, човешката душа ще получи онова, което ѝ е отказано в реалния живот. В поетичния свят на „Парапет за душата“ от Елка Няголова можем да видим различен, дори преобърнат модел на тази визия. Според нея човекът идва на тази земя с пълна душа, неговата мисия е да раздаде всичко добро и ценно, което е донесъл със себе си при своето раждане, то ще го зареди с енергия, с радост и удовлетворение, ще го накара да се почувства щастлив в щедростта си към другите, и чак когато усети душата си празна – вече може и има право да прекрачи отвъд парапета-граница на живота, защото няма какво повече да му даде:
А животът продължава в зимата безкрила.
Ако тя затрупа всичко, даже този петък,
ако преспите достигнат до гърдите чак,
ще прескочим на душите празни парапета –
и ще бъде време
за печал…
(„Парапет“)
Парапетът, границата между битието и небитието, в поетичния свят на Елка Няголова има особена функция – той трябва на малкото, родено безкрило, птиче да даде криле; трябва да го пази и да го научи да лети и в летен зной, и в зимен мраз, и в дъжд, и в суша; трябва да мотивира родения за живот да поддържа силата си, дори с лични жертви, за да може да преодолява трудностите. Както в приказката „Тримата братя и златната ябълка“ попадналият в долната земя най-малък брат дълго храни орела с месо от крави, за да събере сили и да го върне обратно на белия свят, а по време на полета, когато месото в меховете свършва, отрязва парчета от собствените си нозе, за да постигне желаното. Подобен тип болезнени жертви прави многократно и лирическата героиня в „Парапет за душата“. Елка Няголова детайлизирано ги представя в петте цикъла стихотворения на книгата си от момента на ранното детство и онова „детско хвърчило / с аромат на акация“, до последното стихотворение, изповядващо молитвата ѝ към Бога преди да прекрачи парапета на своето време:
Не за мен, Боже Господи, не за мен,
не за мен с гърло стиснато Ти се моля.
………………………………………….
В този дъжд нескончаем от световни беди
правя диги от думи и се моля за пролет,
две ръчички да стопля, тъй, както преди…
Дали чух, че ми казваш: Да бъде волята ти?!
(„Не за мен, Боже Господи…“)
Жизнената опора, или – парапетът за душата, както метафорично я определя Елка Няголова, може да има различни измерения: дом и семейство; жизнено важна връзка с отечеството, с неговата съдба и чувство за лична отговорност към нея; откро-ена връзка с някоя сфера на изкуството и усещане за лично призвание чрез него да въз-висява духа на човека; жизнената опора може да бъде обвързана с любовта или вярата. Първият цикъл, който носи говорещото заглавие „P.S. за едно хвърчило“, акцентува дома и семейството, отваря завесата към отлетялото вече време на детството и неговата значимост за духовната и социалната реализация на лирическата героиня в зрялата ѝ възраст. Визуално (като детска играчка, управлявана от земята, но летяща високо във въздуха) хвърчилото поражда асоциации за стремежа на детето да достигне непостижимото, непознатото, загадъчното, дори имплицитно вписва едновременно възторг от достигнатата височина, но и неудовлетвореност от това, че човекът е прикован към земята, че е лишен от уменията и свободата да лети в пожеланата от него посока. В световното културно пространство образът на хвърчилото се свързва с различни символни значения – в Източна Азия то има предпазна функция по време на епидемии да отдалечава злите духове от човека; в Европа издигането му се възприема като знак за философска сублимация. Неслучайно френският държавен служител-търговец Жак Кьор (1395 – 1456 г.) наредил да поставят върху вратите на главната зала на двореца му в Бурж релефни изображения на хвърчила, за да онагледи визуално херметичното учение на алхимиците, чийто представител е и той самият. Погледнато през призмата на алхимическата философия, образът на хвърчилото акцентува родовото онаследяване на духовното начало в следващите поколения. Тъкмо в този смисъл и Елка Няголова, непосредствено след заглавието на цикъла („P.S. за едно хвърчило…“), включва фрагмент от „Редове от личния дневник“, в които отбелязва: „Когато предците са достойни хора, фамилното име е дебела сянка. Два пъти по-дебела е, ако предците са достойни и с таланта си.“ Едно немско поверие гласи, че човек, продал душата си на Дявола, губи своята сянка – т.е. той прекъсва духовната си връзка със своите предци и с първосъздателя си. При Елка Няголова обаче хвърчилото ѝ не само здраво е свързано със „сянката“ на предците, но и с онова родно кътче-Рай, в което нейното детско хвърчило минава небесните порти, издига се високо над бялата акация, чиито гроздове лепнат от сладост. Тя, някогашната малка палавница, „днес след горчилки всякакви / сладки гроздове дъвчи…“
Който лично познава Елка Няголова, знае, че в целия си живот тя издига в култ белия цвят – и като жест и дело, и като стремежи на духа, дори и като дреха върху тя-лото ѝ, която сякаш ѝ пришива бели ангелски крила. Явно още от детството чрез баща ѝ (отсякъл за нея клонче с дъхави гроздове бяла акация), идва тази привързаност към белия цвят като знак за нещо чисто, добро и свято. Всъщност бялата акация символи-зира идеята за посвещение и за познание на тайните неща. Според юдео-християнското тълкуване това дърво има твърда, незагниваща дървесина и е соларен знак на възраждането и безсмъртието. Затова от него е направен ковчегът на откровението (Изход 37:1-4), от акациеви тръни е сплетен тръненият венец на Христос, а в масонския ритуал пред бъдещия член на братството поставят акациев клон, напомнящ клона, посаден на гроба на Хирам, главния архитект на легендарния първи йерусалимски храм. В стихотворението на Елка Няголова „Дъх на акация“ символиката на образа е съхранена, нейната бяла акация, която „лудо ухае навсякъде“, има цвета на рожденото мляко и на кръвта на дедите ѝ, те я посвещават в тайната на своята изстрадана мъдрост и, като истински „парапет“, я подготвят за живота:
Бяла акация… Спомен
за едно мое хвърчило…
Мина небесните порти,
в облак един закачи се.
Моето детско хвърчило
със аромат на акация.
Още една причина –
за да не мога да кацна.
Махам отгоре. Небето е
сън несбъднат за старците.
Пейка пред портата, ето ги:
гроздове бяла акация.
Тук, под гроздовете на бялата акация, Елка Няголова е положила образите на всички близки на сърцето ѝ. Майка ѝ, внезапно прогледнала и заровила очите си в книгата, от която към нея „един по един пристъпват“ всичките ѝ любими поети. Татко ѝ, в чиито ръце намира закрила от страшните стогодишни вълчи виелици и от оня „албинос-вълк“, който души край прага ѝ, рие и вие страшно, заплахи повтаря, хапе луната и гълта „нощта – бяло хапче“. Тук е и брат ѝ Георги, с когото пеят – „той – с вдигнати вежди, а аз – с наклонена глава“. Тук, в този райски кът, тя за първи път усеща сладостна тръпка под сърцето си, от където синът ѝ, още преди да се роди, слуша „оня влак, натоварил цялата наша вселена“, и „повярвал в чудото, призори ще отвори очи“, за да повярва и в нея. Ветровете на живота после я отвяват по други пътеки, бялата къща с акацията се превръща в спомен, нощта ѝ „препуска с черен кон нататък“, а денят ѝ „подсмърча от студа на спирката“, за да я накара да проумее, че „животът е най-краткото ни свиждане“ и проста рамка за една картина. Тази бяла картина на детството обаче никой никога не може да ѝ отнеме, защото тя „не се продава“, въпреки че „имане струва“. Излязла от светлата рамка на бялата картина на детството си, захвърлена в едно ъгълче на глухото време, лирическата героиня със сърцето си усеща, че нещо не само от нейния, но и от живота на България, безвъзвратно си тръгва „с едно вързопче от циганско лято“, а тук, в земята на Ивайло, „змей чуждоземен посред дядовата ѝ нива се мята“:
Нещо важно си тръгна.
Насред есен си тръгнаха вишните,
Дебелянови вишни –
изречеш и небцето изгаря!
Просто нашето ИМЕ си тръгна.
Някой каза, че е излишно.
Есен. Дъжд. И куцука
България…
(„Есенно сбогуване“)
Постепенно сякаш светът опустява, „лешоядите наоколо са кацнали / и чакат да отстъпим своя рай“, снеговете навън тъмнеят, а сухата плява в пещерата на живота вече не топли, защото ѝ липсва любов. Метафоричното, притчово-алегорично слово на Елка Няголова придобива все по-драматични нюанси, които преливат в трагически визии за случващото се. Много от близките на поетесата вече не са между живите, тях-ното отсъствие я лишава от онзи подкрепящ „парапет за душата“, който е окрилял дет-ството ѝ, няма го и хвърчилото в килера – там сега са се настанили „купища облаци“ и спомен „за някаква друга болка“. Всичко е вече различно: „Живот! Поизтупаш ръце и погледнеш: / остава ти едно поочукано слънчево топче, от обич отлято“. Няма го и ба-ща ѝ, който да ѝ даде съвет и закрила:
Ало, татко, не ми отговаряш…
Не може да бъркам номера.
Цяла нощ звъня и сега съм
в гърдите съвсем без батерия.
………………………………………
Вече зная: мост въжен люлее
и Там и Отсам душите ни…
Помня морза, по три пъти: точки,
тирета, точки… И кратко.
Още днес хвърчилото ще намеря
и съдраното ще пришия.
Ало, все тъй мълчиш… Спят ли
небесните пощи, татко?!...
(„P.S. за едно хвърчило“)
Вторият цикъл – „Горчиви песни“ – пренася читателя от личното в националното пространство: „Убедена съм, че да обичаш отечеството си, не е срамна болест, а е лекарство в днешното болно време… България? Тя е златното ни ключе, което оставяме под скъсаното чердже пред вратата. За потомците.“ („Редове от личния дневник“) А че е прокъсано черджето пред вратата на Отечеството ни – няма нужда никой българин да бъде убеждаван. Съдбата на родината Елка Няголова е представила като лична драма, като нещо, което заплашва собствения ѝ стар род, в който „комитската риза“ на дядо ѝ няма кой да облече и затова я сгъва в сандъка. От старата слава на България, чиито граници някога са мили водите на три морета, днес са останали само „хляб“, „гроб“ и „ехо от камбани“. Древното мълчано хоро сега „тече обратно – с една сълза в окото на България“, а старият тежък царски печат, знак за силата и мощта на огромното ни древно отечество, сега се събира „в окото на мравка“ и е бледа следа в „крилото на птица“. С пусти ръце и пуста душа лирическата героиня на Елка Няголова броди из Тракия „и плаче за празните люлки“. Тя, „внучка на страшен войвода“, днес мери „педя по педя Надеждата си, която загуби си говора, няма е…“ Бог отдавна е разпуснал „ангелските си чети“, които някога тук са пазили най-святото. Опустяващата българска земя се превръща в „пътуващи пясъци“ и лешояди над нея са се прицелили „във всичко, което се движи: / в история, в бъдеще, в мисъл, в отместен граничен камък“ („Де е?“). Нещо, по-страшно от потоп, предстои да се случи – рибите са излезли на пясъка, реката бучи заплашително, посърнали са цветята на прага, само децата все още са „силна кръв“, но пък тя вече тече в „чужди вени“. Предупредително чука кълвачът в гората:
В Европа дали са го чули?
Европа е стара. Не чува. Не вижда. Не мисли.
Изпадна в глуха деменция. Не помни коя е, защо е!
(„Фалит“)
Родината се е превърнала в „нотен лист без ноти – пустош тиха“, поетите „уми-рат в прегръдки на танцьорки, / сред призрачния лед на този сбъркан свят“, защото вече е загубена мярата между доброто и злото, между чест, свян и грях. В гърдите е тясно, препарирани мисли из небето като болни щъркели търсят някаква „късна исти-на“, а по портите – некролози „с европейското знаме“. Страшни са тези единадесет „горчиви песни“, очертали лика на отечеството ни в нашето съвремие:
Българойо, скрита в окото на мравката,
в песен на болна авлига събрана…
С кръстат бод е твоята риза направена…
Открай докрай кръстчета – рана до рана.
(“Кръстат бод“)
Отечеството е престанало да изпълнява функцията си на парапет за душата, в този глобален свят, за да оцелее физически и духовно, лирическата героиня на Елка Нягалова търси друга жизнена опора сред „призрачните лагуни“ на битието, нов ост-ров, от който да почерпи сили за живот: „Поезията също е остров, стоплен от сърдеч-ните гълфстрийми. Но само оня, който има душа, може да доплува до него…“ – пре-дупреждава поетесата в новия фрагмент от своите „Редове от личния дневник“. Лагу-ните са заливи, отделени от морето с ивица земя или пясък. При Елка Няголова обаче те са обозначени като „Призрачни лагуни“, т. е. те са някакво привидение, фантом, фикционален, недействителен свят. В този цикъл, по подобие на Пенчо-Славейковия сборник „На острова на блажените“, поетесата използва силата на мистификацията, но докато при Славейков зад маските читателят все пак успява да открие истинските би-ографии на творците в неговата необичайна антология, в „Призрачни лагуни“ всичко е обгърнато в мъглите на времето и някак бавно, но упорито ерозира представата за пристан, за парапет, на който душата може да се облегне и да получи подкрепа. Дори в онези стихотворения, в които интелигентният читател може да открие реални личнос-ти. Като изгнаникът Бродски, който броди нощем по кея във Венеция и усеща как „ка-нале Гранде се задушава от мирис на вечност / и от мисълта, / че потъва, / потъва, / по-тъва градът – / заедно с гълъбите и минувачите, с митницата, / където се плаща от ве-кове мито за човешкия грях…“ Като зелените небесни пасбища на Джон Стайнбек, които в стихотворението „Зад хоризонта“ на Елка Няголова са „пасбища на кръстопът, през които текат всички укривани тайни, / и се срещат бяло Начало с оловния облак на Края.“ Защото „смъртта е обувката лява на този живот“. Тук е и френската скулпторка Камий Клодел с „оная приказка – за камъка, капчука / и още нещо…“. Тук „Всеки стрива своите камъни / и ги превръща на пясък…А стъпките са стари…“ Една древна пословица, одухотворяваща камъка, ни казва, че камъните са като хората: „Не ме ри-тай! Може би това съм аз, преди да се родя за вас!“ Затова и птицата-пощальон в твор-чеството на Марина Чапалия, с гласа на дядо ѝ, ни припомня написаното от него върху камъка: „Сънят, в който птиците се любят, / е като живота, бял…“ В световното културно пространство камъкът е натоварен с богата символика. Счита се, че камъкът и човекът представят двупосочното движение на изкачване и слизане. Човекът се ражда от Бог и се връща при Бог. Необработеният камък идва от небето. Преобразен, той се издига към него. Храмът трябва да бъде изграден не от дялани, а от необработени камъни, защото ако вдигнеш над камъка сечиво, ще го оскверниш (Изход 20, 25; Второзаконие 27, 5; 3.Царство 6, 7). И до днес римската литургия се отслужва на камък, поставен в кухината върху олтара заедно с реликви от свети мъченици. В стихотворението си „Камък“ Атанас Далчев го представя като неподвластен на преходността на битието, той е поразяващо различен от всичко живо наоколо („остаряват хора и дървета, … камък, ти стоиш все същ!“) и го превръща във въплъщение на вечното, в аналог на съвършеното. Поетът Йордан Пеев в стихотворението си „Камък“ отива по-далече в своята интерпретация – след смъртта си той ще се превърне на камък и чрез него ще продължи да живее („Ах, колко близък чувствам този камък, / по-нежен и от майка и любима…/ Чрез него в този свят се продължавам / и той е всичкото, което имам.“) Той, камъкът, „в небесното и вечно огледало“ ще разказва, че и него го е имало. В своето стихотворение „Монолог на камъка“ Елка Няголова отива още по-далече – тя се отъждествява с него и камъкът започва да говори с нейния глас, сливайки личното с националното:
Дали не съм, Господи,
онзи бял камък без възраст,
повдиган от нечия смела ръка в годините?
Рушеше ме вятърът, след него оставах без въздух,
далечно слънце болка палеше в пулса ми,
когато някой ме хвърляше
в чужди градини.
Видя ли ме, Господи?
Откри ли в зида ни пукнатината?
Там бивши дялани камъни днес са на ситно!
Да бъде твоята воля! Нине и присно! А пък нататък
ще чакам да спреш, когато остана без сили
край тежките, все още живи камъни
в нашия български зид.
(„Монолог на камъка“)
Животът не е „небесна халва“, окачена на връвчица като „надежда за радост и прошка“. Уморени и болни, човешките нозе се свличат по пясъка на битието, без да достигнат и да превземат онези „стъпала последни, откъдето слънце наднича“. Той е меден сън, в който „сезоните бъркат реда си, / а космосът диво мълчи,/ защото отдавна с човека говори / различни езици и вери…“ И един „дървояд неуморен“ в старите гни-ли греди на живота разказва приказката на грозда, „набръчкан от мъдрост“, за „късното слънце, / в асмата от лъч приковано, / сякаш е ново разпятие…“ („Меден сън“, „Аерофобия“, „Оттатък хълма“). Това е животът! Една призрачна лагуна, която ни люлее в своите миражи.
Подобна призрачна лагуна, но озвучена със славееви песни, е и любовта. „Сър-цето не признава партитури. То пее или плаче своята музика без ноти. И без диригент. Често и без публика… И щастието виси на косъм цял живот. Полюлява се пред очите ни… А ние не го виждаме, защото сме взрени безнадеждно в преследването на негова-та непостижима… сянка.“ – споделя Елка Няголова в своите „Редове от личния днев-ник“ в преддверието на цикъла „Високосна любов“. Високосна – т. е. специална, раз-лична от другите, висока любов, която надхвърля границите на тривиалната представа за взаимна отдаденост между двама души. Полският писател и носител на Нобелова награда за литература Хенрик Сенкевич казва, че „ в света на злото, глупостите, неуве-реността и съмненията, наричани съществуване, има нещо, за което още си струва да живееш и което несъмнено е силно като смъртта: това е любовта.“ И не е случайно, че този цикъл е най-обемен и че в него многократно е използвана ключовата дума от па-ратекста на цялата стихосбирка – „парапет“, т. е. опора, източник на сила, мотив и причина да се бориш не само за собствения си живот и щастие, а и за живота и щастие-то на другите, защото именно в това е предназначението на човешкия живот. При Елка Няголова любовта има космически измерения, тя е онзи божи дар, който ни е направил Човеци и би било страшно, ако ѝ позволим да си отиде от нас:
А Големият взрив на душите, познали Любов,
все така предстои, все така се раняват човеците…
И да викна: „Влюбете се най-накрая съдбовно!“ –
ще ме чуе ли някой! Оглуша вселената вече.
(„Спасяване на кръста“)
Бог е любов, казва „Библията“. И човекът, като творение божие, трябва да бъде любов, защото с любов и за любов е създаден свише. Престанем ли да се обичаме, значи сме загубили не само най-човешкото, а и божията искра в себе си. А светът около нас до-толкова вече се е променил, че е възможно и това да се случи:
Разболя се епохата. И душата си кърпи.
Затова е студено. Затова е студено…
Някой с прашка свали от небето хвърчило.
А пък то се задави от тъга безпределна.
Нелюбов ни заля – съска клетви, бучи.
Затова и на мен ми е някак студено…
(„Седмият ден“)
Символиката на числото седем го свързва с идеята за промяна след осъществен цикъл от действия за положително възобновяване – както от хаоса за седем дни Бог създава космоса на света. Елка Няголова обаче представя обърнатия модел на това не-гово значение, защото е видяла как „птици с клюнове криви“ са изкълвали надеждите; как на съседната улица са пребили човек и вселената зъзне; как „земята – ледник след глуха неделя“, вече е станала „клиника в полуделия век“. Животът се е обезценил и като жълти стотинки дрънка „в джоба на космоса“. Душите са празни, трябва някой да им вдъхне любов, „ако ще, с изкуствено дишане“, защото само Любов високосна може отново да се превърне в парапет за душата и да влее нова сила в нейните излинелите вени. Само такава любов може да стопи снеговете на злото и да покаже верния път и в личен и в обществен план:
Ти върни се, Душа, по следите си боси
и със пръсти измръзнали здраво дръж парапета!
Има време за твоите неспокойни въпроси…
Чуй как никне кокиче
под снеговете!…
(„Лечебница“)
Болница – гара последна между
два свята.
Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти.
Как ме възпря тогава – да мина сама
Оттатък?!
Днес тя отново пред мен е – светла химера.
Жив парапет. И дига. Спасителна
бариера…
(„Ръката ти“)
А сезона доизпихме. Любовта си – също.
…………………………………………….
Ако преспите достигнат до гърдите чак,
ще прескочим на душите празни парапета –
и ще бъде вече време
за печал…
(„Парапет“)
В поетичния свят на тази своя стихосбирка Елка Няголова най-често използва думите „душа“ и „дъжд“. Според Стария завет душата представлява органичен живот във физически, психологически и синтетичен (обобщаващ) смисъл и се свързва с жи-вите организми, като за разлика от Свети Дух (една от ипостасите на Света Троица, принадлежаща единствено на Бога Отец) няма животворяща способност. Според Но-вия завет по своя произход и назначение душата е безсмъртна, издига се над временно-то и тленното и се приближава до Бога. Съвременните философи разглеждат човешка-та душа като нематериална същност, съдържаща в себе си божественото, чрез нея лич-ността е способна да мисли, чувства, осъзнава и усеща, да проявява воля. Под „душа“ психолозите разбират проявленията на човешката психика, сложните вътрешни проце-си, ставащи с нас в различни моменти от живота ни – Юнг твърди, че душата винаги съдържа в себе си нещо земно и нещо свръхестествено, като едновременно принадле-жи и на субекта, и на света на духовете, на безсъзнателното. В широкото небе на лири-ческите пространства на своята книга Елка Няголова успява да съчетае всички посоче-ни измерения на човешката душа – според нея „фенерчето на душата е по-силно от мрака наоколо…“ („Редове от личния дневник“). Човекът е кръстопът от „светещи сто-пове“, във всеки сезон от живота си той носи различна маска и като птиците всеки ден „преповтаря войните си лични“, смалява се („до зрънце и до сламка“, „до сън на теме-нужка“), докато накрая, като снежния човек, изтича през очите ни. Онова, което остава от него, е душата му – като гардеробиерка тя раздава обич, топлота и дреха на всички „измръзнали бивши приятели“; с призрачни пръсти събира перлите на човешката съп-ричастност и преподава „сто урока по летене“ в този земен свят, в който „от страсти и предателства, и грешки / за обич само не остава място“; тя – „обречена мишена“ – кри-лете си прибира в гардероба с надеждата, че в някоя обикновена събота внуците ѝ ще ги намерят и „светът ще разсъмне“. („Гардеробиерката“, „Сто урока по летене“, „Вели-ка събота“)
Образът на дъжда в световното културно пространство е символ на небесното влияние, приемано от земята, той е небесното божие семе, което по вертикалата горе – долу създава свещения съюз Небе – Земя и се възприема като озарение, като върховна мъдрост, дарена свише на човека. В поетичните текстове на Елка Няголова (особено в последните два цикъла на книгата) дъждът е интерпретиран в съвсем друг аспект – превърнат е в синоним на времето, и то на изтичащото време за човека на тази земя. Светът се е отучил „да люби и да мрази“ и крачи през дъжда на времето „безчувствен като стар чадър“. Вече нищо не е същото – „Градът е наклонен. Светът е наклонен. / И този дъжд, Господи, дето не спира“, макар че не му е сега сезонът, вали, вали монотон-но, „сякаш че прави последна изповед“. Дори думите в сънния глас на Грегъри Портър „странно ухаят на дъжд“, разказват живота му и в последната негова изповед пеят „за белия миг, / делен между двама, преди да извикат от страх, / защото са се изгубили“. Рефренното повторение на императивите „Но ти не слушай дъжда! Не слушай дъжда!“ с отрицателните си глаголни форми имплицитно вписва усещане за неумолимо приб-лижаващ край. Есента на живота близва петите с езика си грапав, пълни облаците с електричество и „по водостока изтича последната мимолетна радост, / ей така: капка по капка. И сричка по сричка.“ За да отвори бента на големия дъжд, който клокочи като пиян:
Мехурчета бели се пукаха бързо във локвите.
И после потекоха вади. Отгоре бе пяната…
Като в живота: било е – заминало. Толкова!
(„След сто урока по летене“)
Животът и смъртта са двете лица на битието, във вечния му сезон „няма Сега и Преди“. Смисълът на човешкото съществуване е в усилието сред дъждовете на времето да успееш в стиснатото си юмруче да спасиш „от водите нечие щастие“, да го извадиш от дъното, както се вади и спасява Кръстът от студените зимни води по Йордановден. („Спасяване на кръста“). Да помислиш за другия, да се пожертваш за другия. Това ни казва Елка Няголова с новата си стихосбирка „Парапет за душата“:
Човечеството упорито сънува своя живот… Все се връща към началото му, а няма сили да задраска вавилонския му край. Небесната стълба могат да изкачват само онези, които имат куража да се взрат в най-дълбоката бездна – в душата си. („Редове от личния дневник“)
