Ангел Гeоргиев Ангелов е автор на девет белетристични книги – сборниците с разкази „Невъзможна любов“(издателство „Георги Бакалов“, Варна), „Оживление в мравуняка“(издателска къща „Сребърен лъв“, София), „Плах опит за докосване“(издателство „Абагар“, Велико Търново), „Ходене по вода“(издателска къща „Жанет45“, Пловдив) и най-новата му книга „Внезапно сбогуване“ обнародвана в издателска къща „Хермес“, Пловдив.  Негови са и   романите „Закуска по обяд“(издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив), „Сутрешни залези“(издателство „Слово“, Велико Търново). Романът е издаден и на руски език от московската издателска къща „ПоРог“. „Бъдещето на отминалото време“(издателство „Захарий Стоянов“, София) и „Пътуването“(издателска къща „Хермес“, Пловдив). За този роман („Пътуването“) писателят е удостоен с наградата „Варна“ за литература през 2017 година. На сборника с разкази „Внезапно сбогуване“ през 2019 година  беше присъдена националната литературна награда „Милош Зяпков“.
Ангел Г. Ангелов е работил като журналист и редактор в Радио Варна, ТВЦ Варна, в списание „Простори“, в редица вестници и списания, в книгоиздателство „Георги Бакалов“.
Живее и работи във Варна.



     Новият роман на Петър Денчев „МАЛКИЯТ БОГ НА ЗЕМЕТРЪСА“  се появи в българското литературно пространство по един естествен и очакван начин.  След „Тъй както мъж целува жена, която обича“ (2007), „Тихото слънце“ (2012) и сборника с разкази „Истории в минало време“ (2011) новата книга отново показва на читателя, че  се среща с писател, който има траен интерес към човешките взаимоотношения, към липсите в тях, появяващи се като пукнатини  сред копнежите за щастие... Тези редове не са опит за литературно-критическа оценка на произведението – те имат импресивен характер и са споделяне на едно лично читателско мнение, с всички произтичащи от тази уговорка пристрастия и непълноти...
     Мисля, че авторът  е  открил ефикасен начин за внедряване в текста на посланията си. Неговите герои не произнасят дидактично идеите на писателя – чрез своите действия, чрез своето  живеене  те  водят читателя към авторовите прозрения. Може би защото Петър Денчев е един талантлив театрален режисьор та се долавят в конструирането на текста  интонации, характерни за едно сценично повествование. Търсенето и ненамирането на скритото някъде зад кулисите  щастие, енергичното и болезнено издирване  на причините за празнотите и техните корени превръщат романовия разказ в литературно произведение,  приютило в тъканта си послания,  облечени в художествена  форма, поради което читателят  се среща  с  пълнокръвни герои, които го вълнуват със своите постъпки, въжделения, грешки, терзания, обич, стремления, провали, лудости, с опитите си да се  избавят от  неотстранимото минало...
     Малкият бог на земетръса – това неугледно същество с дълги катранени косми и маймунско лице – показва на островното племе от поучителната легенда, че къщите, построени от бамбук и лиани, естествения материал на острова, не се разрушават от земетръс, че бедствията, личните човешки земетръси  могат да се преживеят  безопасно, ако  се използва подходящото градиво  за съзиждане на индивидуалния  и  колективен живот...
      Разказът на автора ни води през житейските преживелици на двама обикновени млади хора, но той не ни разказва  бита  и всекидневните случки, които ги спохождат – детайлите са само сценографията, сред която  протича  житието. Търсенето на пътя, отказа от примерите на предците са все мъчителни усилия, които са изпитанията на Странски,  пропадането на Лора Странска, разпадът на дома, неиздържал напора на  човешкия земетръс, въпреки предупрежденията и съветите на Малкия Бог.  Липсата на Любов, неотиващото си Минало, пътищата без указателни табели, безуспешните Бягства,  все  непреодолими изпитания, стоварени  върху битието на романовите герои, които ги  водят към неуютните пещери-заместители  на  земетръсоустойчивите домове.  
      Бягствата на младата жена сред неустроените пространства на суеверията, мъчителните  й  лутания, безрезултатното търсене  на свое  място  в  негостоприемния тукашен свят, неизтриваемите следи от миналото я водят неминуемо към едно трагично  тръгване  без  обратен път. Болезнените  преживявания  в  детството  (бабината нелюбов, например) е пронесла  тя  през  младостта  и  зрелите си години, оставили са те  белези върху снагата на ранимия й живот, превърнали са се в непреодолима пречка върху пътя към обикновеното щастие.  От друга страна, мъжът до нея все по-осезаемо съзира  някаква елементарност, някаква посредственост у жената, с която живее,  и неусетно, неосъзнато, може би, това ерозира  чувствата му, отдалечава го от емоционалната й същност, а пълноценните  еротични преживявания  не успяват  да ги сближат  и се превръщат  в обикновен неангажиращ секс,  изпълнен понякога  хладно и делово.
     По закона на ентропията, когато една система е оставена сама на себе си, тя заема положение, което изисква най-малко количество енергия за нейното поддържане. Иначе казано, постройката, лишена от силите, свързващи градивните й елементи, се превръща в купчина камъни. Животът на човека се срутва, когато устоите му биват погълнати от всекидневната  липса на истински стремеж към щастие, когато  анхедония  е обзела дните  и нощите на човека, когато няма  откъде да се научи на щастие  и целеустремен живот...
    Героите  на Петър Денчев  са снабдени с една обикновеност и  едновременно с  това  носят своята емблематичност,  характерна  за цяло поколение  млади хора,  родили се и израснали  през последните десетилетия.  Авторът  непринудено ни запознава с  тях  като човек, който ги познава, съчувства им, упреква ги дискретно, не ги съди, разбира ги, съпреживява провалите и успехите им, опитва се  внимателно  да им каже, че щастието не е непостижимо, макар че за неговото изживяване   са необходими  усилия и подходящи условия. И не всекиму е  дадено това благо. И когато Норика пита „За какво сте тук?“, героят на Петър Денчев, а може би самият автор, непринудено отговаря: „Аз просто искам да съм щастлив“...
     Мисля, че този български писател е характерен представител на своето поколение, в чиито ръце  се  намират сечивата, чрез които би трябвало да се опитат да създадат  свят според своето   ново, модерно схващане  за неговото устройство, свят, в който щастливият живот  може и да не е всекидневие, но не и непостижима химера. Може би затова и в края на романа четем:
   „Защото всички ние искаме да слезем от въртележката и да намерим покой в онова топло и сигурно място, от което никога не сме искали да си тръгваме. Да се гмурнем отново в бульона на първичното щастие. И никой земетръс не може да спре това желание. Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в цял човек. Неразкъсан.“  
„Малкият бог на земетръса“  е  един български роман, който може да се чете на различни  езици. И всеки от неговите читатели, независимо от своите национални особености,  може да  съзре   човешките взаимоотношения,  характерни  въобще за Хомо Сапиенс,  понякога  скрити  от първия поглед, но съществуващи  в неговата  дълбинна  същност...



Петър Денчев е български театрален режисьор и писател. Роден е на 08.08.1986 г. в гр. Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", където е работил по текстове на Гогол, Молиер, Ведекинд, Жьоне, В. Хауф, Брукнер. Има номинации и награди от различни поетични конкурси. Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006 и 2010). С романа си „Тъй както мъж целува жена, която обича" печели конкурса за Нов български роман „Развитие" за 2007 г., а след това и поощрителната награда на Райфайзен банк на конкурса "Южна пролет", 2008. Има реализирани спектакли в театрите във Варна, Пазарджик, Стара Загора, Сливен, Ямбол, Русе, Сатиричен театър „А. Константинов ,, Народен театър „Иван Вазов и др. Автор е на сборника с разкази "Истории в минало време" (2011). „Тихото слънце" (2012), роман, изд. ИК „Жанет 45“. Малкият бог на земетръса“ (2019), роман, изд. ИК „Жанет 45“