Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НАЙ-ХУБАВИЯТ МОМЕНТ ОТ ПЪТУВАНЕТО Е ЗАВРЪЩАНЕТО"

НАЙ-ХУБАВИЯТ МОМЕНТ ОТ ПЪТУВАНЕТО Е ЗАВРЪЩАНЕТО

Лидия Лазарова е ученичка в 11 клас на Частна профилирана гимназия „Райко Цончев“. Обучава се с пълна стипендия в профил „Предприемачески“. Лидия е разностранно развита личност, т.е  универсален боец – пее в студио за поп и рок певци „Сарандев“, пише есета и печели награди в конкурси и олимпиади, част е от училищната трупа за театър на английски език, разработва проекти в областта на предприемачеството,  участва в конференции. През тази година завоюва редица призови места: I-во място на Областния кръг на олимпиадата по БЕЛ; I място на областния конкурс за рецитация „За да я има България“; III място в категория „Проект“ на Националната ученическа конференция по гражданско образование „Семейство-училище-общество“; III място на международния литературен конкурс за есе "Пътят на българите до Освобождението";
Финалист е в Международния литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”, организиран от българо-еврейското дружество „Алеф“.




„Докато се изнеса!“ –  уверено заключих аз след поредната свада вкъщи. Нямах търпение за момента, в който ще започна своя живот, независима от абсолютно никого. „Свободата“ ми се струваше така пленителна, пътят така мистериозен, някак приказно сребърен  и привличащ.  Толкова силно исках да премина през приключенията на живота далеч от родния дом. Погледът ми бе насочен към чужбина, към непознатата, но привлекателна Америка. Жадувах да погълна всичко, което тя можеше да ми предложи.  Търсех и не спирах да искам да опознавам себе си и света. Себепознанието обаче свързвах единствено с пътя, с пространства далеч от дома.
Не иска ли това всеки един младеж на моята възраст? Отвъд стаята позната, вън от къщата, устремен към своя прозорец, взиращ се към вратите на възможностите – все отворени и мамещи. Устремени към друмищата на мечтите, бленуващи пътешествия, сме готови да прекосим светове и да дирим приключения, опит, развитие, кариера, та дори и това да означава много трудности. Пътуването на живота, за което мечтаем ние, младите, е проекция на крещящата нужда от нови преживявания, на дълбокото желание за вътрешна промяна – търсене на себе си, бавно и често болезнено себепознание. Една огромна нужда от търсене и откриване на нови хоризонти. Желанието за опознаването на света в неговото многоцветност сякаш е обладало умовете на хората от моето поколение.  С младежки ентусиазъм дръзко сме поели по пътя на израстването, осеян с много предизвикателства, които всъщност коват характера на всеки от нас.
Пътуване към себе си, копнеж по пълнота, бягство от зли измислици. И в това пътуване много пъти разцъфтяваха градините на мечтите ни за щастлив живот. Да, щастието е цел на всяко пътуване. Ала в преследването му се препънах в един голям парадокс - младите хора разполагат с целия си живот, но нямат опита и мъдростта, за да го изживеят стойностно, докато възрастните притежават опитности и прозрения, но какво от това, щом животът изтича като вода из пръстите им. Запитах се как може да се разреши този парадокс и стигнах да заключение – младите трябва да черпят мъдрост от поколенията преди тях, да се учат от грешките и опита им, да осъзнаят, че годините, а и книгите са като гости, които оставят даровете на мъдростта. Резултатът е ясен – целта на още незрелия ще бъде постигната и той ще реализира мечтите си в пълнотата им.
Опитът на мъдрите от векове е съхранен в книгите – безбройни разкази за житейски пътувания, за изгубване и намиране, за завръщане и вътрешен мир. Едва ли всички книги ще бъдат прочетени от нас, младите, но най-ценните ще бъдат разтворени.
 Като Омировата „Одисея“ – един от най-ярките примери за дългия път на помъдряването и завръщането към дома. След десетгодишното си участие във войната Одисей, царят на Итака, още толкова пътува към семейството си. И ако пътят на войната  бил труден, то още по-труден е бил този на завръщането, а именно заради всички въплъщения на злото, които се изпречват пред него и се опитват да го спрат.
Завръщане към отдавна прочетена книга. Най-ярко в съзнанието ми са се запаметили лотофагите – онези безпаметни същества, дъвчещи сладкия цвят на лотоса в опит да избягат от болката и тежкия товар на спомените.  Както казва Тончо Жечев: „Най-висшeто блаженство на лотофагите обаче е най-страшното проклятие  и нещастие за Одисей - без памет лотофагите са и без история. Съблазънта на безпаметството  е крайна степен на човешко БЕЗ-умие. Безумие в чистата му форма, а не като лудост и буйство, лишение от ум, превръщане на човека в безпаметно, хилещо се блажено животно, за което няма НЯКОГА, няма ЩЕ БЪДЕ, а само едно голямо и дразнещо СЕГА и ТУК. (...)“
Струва ми се, че мнозина от моето поколение имаме усещането, че сме се лишили от сладостното пътуване към миналото и това замъглява погледа ни към бреговете на надеждата. На повечето не им трябва история, те имат самочувствието, че творят такава и че земята започва да се върти с появата им.
А без памет няма завръщане. Споменът за дома е спасение, възможност за съединяване началото и края. И ако „Илиада“ е поема за пътуването, за себеосъществяването сред колектива, то „Одисея“ е творба за завръщането, за помъдряването, за обратния път към първоначалата.  
Омировото прозрение е потвърждение и на евангелската притча за блудния син. Осъзнатата нужда от завръщане, разкаянието и смирението връщат на отделилия се от родното младеж статута на син, а не на слуга, който пасе свинете. Обратния път към Отец му помага да намери пълнотата на съществото си.
Древните разкази в книгите ми помогнаха да осъзная, че най-хубавият момент от пътуването е завръщането, защото човек разбира, че някой го чака, приема, цени и обича, точно както бащата очаква сина си въпреки огромната рана на отхвърлянето. С времето разбрах, че завръщането е преоценка на най-важните неща в живота и преоткриване на ценностите. Завръщайки се, човек доказва на себе си на какво е способен,  осъзнава през какво е преминал и какво е открил. Завръщането нанизва броеницата на прозренията. Завръщането е знак за помъдряване, за израстване, за доближаване до съвършенството, чийто символ е кръгът, събрал и събиращ началото и края.
След завръщането на Одисей в Итака се възцарява радост. Такава блика и от сърцето на бащата от притчата в евангелието на Лука. Защото домът е пълен. Защото изгубените са се намерили, а мъртвите -  оживели.
Не искам пуст дом. Вече не.  
Искам, когато някой погледне към вратата ми да види листа със словата: „Стопанката се върна от Америка“.






В ПРЕГРЪДКАТА НА ЕВДОКИЯ

(разказ)

Необичайното топлото пролетно време на 19 март 1943 г. не можа да разсее Евдокия Икономова. Когато се качи във влака за Лом, тя вече знаеше, че в него пътуват депортирани македонските евреи. От баща си бе чула за разпоредба от 1942 г., според която всички гръцки и югославски поданици в Македония и Тракия получават българско гражданство, с изключение на евреите, лишени от него по силата на българските антисемитски закони.
Слънцето грееше точно в очите ѝ и лицето ѝ беше придобило доста недоволен вид, който караше останалите пътници в купето да се чувстват леко неудобно. Тя беше тръгнала от Скопие, където прекара близо година при леля си, и се връщаше в Дупница понесла един малък куфар, издут по средата заради наблъскания в него багаж – дрехи и две книги. Често бягаше от хорските упреци при единствената си жива роднина по бащина линия.
Евдокия бе едра, около четиридесетгодишна  жена. Твърде интелигентна за малкия град, в който живееше, тя не се задоми на всяка цена и остана без мъж и без деца. Но имаше вярата си, възпитана ревностно от двамата ѝ родители. Изглеждаше хем младолика, хем някаква странна старост произлизаше от осанката ѝ. Косите, току-що започнали да се прошарват, бяха прибрани на кок, който я правеше да изглежда някак аристократично. Но в строгостта й, лъхаща от външния вид, прикриваше една мека душа, по чиито струни острорезно свиреше страхът. Световната война бе отключила най-тъмното у хората и попаднали в лабиринта на хаоса и неизвестността, мнозина оцеляваха, като предаваха ближния, посягаха на доскоро добри приятели или обричаха на мъчения и смърт хора, с които са делили думи и хляб. Едно усещане за повсеместна тъмнина се стелеше сред хората и  затова безприютността на познатото я пропъди далеч от дома в също толкова безприютното пътуване към някаква неясна надежда.
По сбърченото й лице сякаш се четяха тревожните въпроси, които предизвикваха и тънки конвулсии на тялото – до кога ще бяга,  разумно ли е сама жена да пътува в тези размирни времена, има ли живот за такива като нея, как ще осмисли живота си ...
Заедно с Евдокия Икономова пътуваха още шестима души – майка с двамата си невръстни синове, един сух и дребен човечец на около петдесет и момче и момиче, привидно влюбени. Момчето нямаше един крак, липсваше му и едно ухо. Явно затова имаше радостта сега да бъде с любимата си.
    В опит да отхвърли тревогите, Евдокия се разговори, но на думите ѝ обръщаше задълбочено внимание единствено Блума Щрайм - майката на двете момчета, еврейка, която говореше български.  Двете седяха една до друга  и незнайно как се улисаха в приказки за младежките си години. Оказаха се връстнички. Казаха си почти всичко. Блума разказваше за градината си и любовта към цветята, а Евдокия за вкусните гозби на леля си и от време на време изтриваше потта от челото си или над устните си.  Двете дечица –Йосиф и Илия,  плахо поглеждаха от време на време към едрата жена, а тя им се усмихваше леко, за да им вдъхне доверие. Започнаха да се отпускат, ако въобще е възможно да се отпусне човек по време на война.
    Беше изминал едва един час от потеглянето на влака. Неочаквано колелетата засвистяха и машината спря. Евдокия обърна поглед към прозореца  и с вледедено лице видя как немски военен отряд обсади вагоните. Започна стрелба, увиформени мъже с оловни лица засноваха с огромни кучета. Викове и нервни стъпки изведнъж изпълниха коридорите, а през прозореца се виждаха само дим и пепел. Слънцето бе почерняло ... Едно пронизващо пищене чуваше Евдокия в ушите си. Всичко стана толкова бързо. Накой бе стрелял в купето напосоки. В миг на око разбра какво се случва. Очите ѝ бяха замъглени, но след секунди видя  пет трупа да лежат на пода и на седалките. Петдесетгодишният мъж се беше проснал по гръб на пода с отворена уста, а на седалката до нея беше като закована Блума Щрайм и двете ѝ дечица я държаха за ръцете и викаха:
-  „Момо, мамичке ... маменце ...“.
Блума остана глуха и неподвижна ...
     Осъзнала какво се случва, Евдокия реши, че няма време за губене. Грабна двете момчета, опитвайки се отчаяно да излезе от горящия влак. Коридорите, претъпкани с ранени хора, приличаха на река, чието корито се пълнеше с прииждаки прекърщени дървета и клони след ужасна буря. Беше почти невъзможно де се мине.  Усещаше се нетърпима миризма на пушек. Крясъците – оглушителни и болезнени - издаваха отчаянието на хората, попаднали в огнения ад. Евдокия търсеще път през тълпата от бягащи по тесния коридор. Бласкаха я, тежки стъпки се стоварваха върху ходилата, залиташе, спъваше се в трупове и едвам се задържаше права в хаоса. Искаше само да избяга, да спаси  себе си и двете сирачета, които сякаш сам Бог й повери в това пътуване. Тя носеше на ръце тригодищния Илия, а Йосиф държеше за ръка, а той се блъскаше в хората като в гигантски каменни стволове, препречили се пред лицето му.  
Евдокия не разбра как загуби Йосиф. Сигурно се е изплъзнал от ръката ѝ. Щом излезе от  влака, отчаяно започна да го вика:
- „Йосифе, Йосифе, къде остана?“.
Дори да й беше отговорил, нямаше как да го чуе, защото крясъците заглушаваха всичко.  Малкият Илия се притискаше все по-силно в нея и стискаше косата ѝ с малките си ръчички, по които бяха останали следи от майчината му кръв.  И тогава Евдокия осъзна, че за това създание тя вече е всичко.  
    Отне й няколко дни да се прибере с детето в Дупница. Когато  пристигна в къщата, в която живееше, Евдокия се спря за малко, после плахо пристъпи напред, чудейки се как ще обясни присъствието на това еврейско дете, когато съседите започнат да  любопитстват. За родителите си бе сигурна – щяха да приемат избора й като единствено правилния. Побърза да влезе. Искаше да се оттърси от ужаса, който преживя. Това беше невъзможно ... Виковете на ранените  кънтяха в ушите й денем, крясъците на войниците я стряскаха дълги нощи. Сякаш виждаше локви кръв навсякъде около себе си. Мисълта за изгубения Йосиф не й даваше покой. Виждаше го сам, разплакан, уплашен до смърт всред пламъците – гореше, но не изгареше, а все вика за помощ:
-  „Мамо, маменце! Илия, братко, къде сте? Не ме оставяйте!“.

    Евдокия  се отдаде на Илия. Превърна се в спасителка за него, макар самата тя да имаше нужда от спасение от мъчителните мисли и чувството за вина, че не е опазила Йосиф. Намираше утеха в словата на Тората и Давидовите псалми – книги с кожени подвързии, подарени от баща й, с които не се разделяше. Старият я беше научил още от малка да разгръща страниците и да чете наглас. Като удавник за сламка се държеше за думи като: „ Ето, Аз съм с теб, и ще те пазя където и да отидеш ... защото няма да те оставя ...“; „Предай на Господа пътя си и се уповавай на него ... Облегни се на Господа и Го чакай.“; „Защо си отпаднала, душо моя? И защо стенеш в мен? Надявай се на Бога ... Той е спасение на лицето ми и моят Бог.“
 Евдокия реши, че ще крие Илия, докато не мине опасността от депортация на евреите. Момченцето беше обрязано и това я правеше още по-предпазлива – страхуваше се от това някой да разбере тайната им, да го отнеме, да го изпрати в лагерите на смъртта.  На съседите каза, че детето е на неин братовчед от Скопие, вдовец, споминал се наскоро от незнайна болест.  И така Евдокия гледаше детенцето като свое и двамата си станаха много близки.
Денем малкият се въртеше покрай Евдокия и си намираше все някаква заигравка, докато тя вършеше нещо вкъщи. Вечер се сгушваха един в друг и тя му четеше наглас: „Господ е близо до всички, които го призовават, до всички, които го призовават с истина. Изпълнява желанието на тези, които се боят от Него, чува вика им и ги спасява...“ После изричаха молитва за Йосиф и заспиваха.

    Две години по-късно, през 1945, на вратата ѝ се похлопа. Тя тромаво тръгна да отваря. Евдокия се слиса – пред нея стоеше Йосиф, по-големият брат на Илия. Сълзи се стекоха по лицето на жената и тя се втурна към момчето. Прегръщаше го силно, после го гледаше в лицето, сякаш за да се увери, че наистина е той, после пак го притискаше до себе си и през сълзи, като хълцаше, повтаряше:
-  Йосиф... прости ми, момче! Виках те, ... Йосиф. Мислих за теб... молих се...
          Умът ѝ не побираше как е възможно Илия да е оцелял. И дори да е оцелял, как е възможно да я намери и да застане на прага ѝ?
После вече не го мислеше. Беше щастлива, че двете ѝ момчета са заедно, при нея.

    Години след това си заминаха. Поеха по своя път към светите земи и тя остана самичка. За кратко обаче – осинови си дъщеря. Беше разбрала, че е създадена за майка.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево