Младен Влашки е университетски преподавател, литературен историк, критик и журналист.  Доктор е по сравнително литературознание (Пловдивски университет) и по философия (Виенски университет). Преподава Антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет. По тази дисциплина има издадени над дузина учебници и учебни помагала както за средния курс на българските училища, така и за университетския профил.  Автор е на книги, посветени на българската литература и на връзките й с немската култура и литература. Между тях са „Романология ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента“ (Хермес, 2014), „Млада Виена“ и млада България“ (Хермес, 2017) и „Рецепцията на Кафка в България“ (Сдружени Литературна къща – Страница, 2020). С днешна дата е лектор по български език, литература и култура в Университета във Фрайбург, издател-редактор на литературното списание „Страница“, автор и водещ на предаването за книги и литература „Преге“ по БНР-Пловдив. За своята образователна, литературно-критическа и журналистическа дейност е отличаван с редица национални и други награди.



     Темата, формулирана в заглавието, звучи навярно тривиално. „Какво пък толкова“ –биха казали мнозина.- „Нас това не ни засяга“. И навярно за новите поколения български литератори това ще да е вярно. Но за историята на българската литература и то особено при търсенето на отговори за нейната специфика в НРБ тази тема е  незаобиколима. Тъкмо това твърдение ще се опитам да изложа в тази студия. Най-вече, защото тя не е била никога системно обобщавана. Дори в първия по-сериозен опит ( вж. „Три литературни дискусии 2001“, Сф., 2003) да се пристъпи към нея, надделяват очакванията за откриване в масивите на ДС  на „литературна критика в сянка“ (формулировката е на проф. Никола Георгиев) или на просветляване на „литературния жанр „донос“, чрез което да се постигне една морална ориентация за литературния живот, който мнозина от нас все още помнят. Изследване от подобен  вид е книгата  на Цвета Трифонова „Писатели и досиета“ (ВТ, Фабер, 2004). То е изключително ценно като информация, която позволява различни видове контекстуализации в литературните изследвания, но не засяга систематично ролята на ДС в българския литературен живот. В по-обща перспектива и до днес главните очаквания са в масивите на ДС да бъде открит материал за това, „какви вътрешни борби са протичали сред българското писателско войнство“. В „Литература на случаите“ (2017) Пламен Дойнов засяга този проблем като част от своите наблюдения върху отделни творби и автори. В дискусията от 2001г. се набляга обаче и на по-цялостната роля на ДС: „изградила едно общество от зависими хора“; „налагането с полицейски средства (макар те съвсем да не бяха решаващите!) на един тип рисуване, на един тип писане ….  Трябва да бъде разглеждана(о) като част от историята на българската култура“.
      В тази посока литератори от други бивши социалистически страни направиха много, най-вече в бившата ГДР, но у нас и до ден днешен темата се използва предимно за сензационни вестникарски публикации, или за заклеймяване на и без това погубени от времето автори. Но най-вече се използва чрез недоизказаност и премълчаване, въпреки упоритата работа на т. нар. Комисия по досиетата да направи достъпни поне ключови документи от архивите, които осветляват дейността на ДС във всички сфери на живота на българите в НРБ. Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия издава поредицата „Из архивите на ДС“. Тя е достъпна на сайта й (https://www.comdos.bg/нашите%20издания/sbornitsi). Особено интересни за настоящото изложение са: Сборник №6 „Държавна сигурност и образованието“ (2011); № 7 „Пражката пролет и Държавна сигурност“ (2012); №31 „Държавна сигурност и българската интелигенция“ (2015); № 46 „Държавна сигурност и средства за масово осведомяване“ (2017) – те ще бъдат цитирани по-нататък като „Сборник №“.
      Като вземем под внимание как е структурирано властово българското социалистическо общество, логично е да се изследва дейността на ДС в полетата на културата на НРБ не само като проводник на идеологията и задачите спускани от ЦК на БКП, но и като на институция със собствени възможности да „играе“ на полето: не само да следи, да събира информация, да я обобщава и предава към ЦК, но и да конфискува книги1; да профилактира автори2; да корумпира автори3, да спира издаването на книги4, да участва в сложни властови операции за създаване или лишаване от символен капитал5, както и да планира и участва в провеждането на големи събития като панаири на книгата, международни писателски срещи6, конгреси на културата и т.н.
      Естествено настоящото изложение не претендира, а и не би могло да претендира за изчерпателно изложение по темата по ред причини – една от които е самият регламент за работа с архивите на ДС и произтичащите от това огромни бели полета за изследователите. То разбира себе си като опит да заяви достатъчно убедително, че изучаването на литературата в НРБ през разбиранията за литературно поле или литературна система, на/в които протича литературният живот, не би могло да се осъществява коректно без контекстуализациите, които могат да произтекат от информацията, съхранявана в архивите на ДС.
         При системни наблюдения върху литературния живот съвременните изследователи ползват най-често теоретичния инструментариум на Пиер Бурдийо (Правилата на изкуството: генезис и структура на литературното поле. Сф., 2004). Разбирането за „поле“, за динамиката между „автономен“ и „хетерономен властови полюс“ в него, за „символен капитал“ и за „хабитус“ на авторите предполага както възможност за фокусиране на наблюдението, така и схема за обобщаване. Например понятието „хабитус“7 позволява авторовата позиция да бъде индивидуализирано наблюдавана и описвана с оглед на принадлежност към поколения, традиции, произход, образование, институционално обвързване и т.н. За динамиката в социалистическото поле немският изследовател Леон Хемпел твърди, че конформистко поведение на литературата не може да продължи до безкрайност: „Понеже тя притежава агонална динамика […], което я отделя от политическите задания. В нея […] се връща някакъв елемент на либерален дух, който произтича от традицията й. Тъкмо в себеутвърждаването на пишещия „Аз“ спрямо идеологията на „Ние“ е заложена латентната динамика.“8  Авторът отбелязва в аргументацията си, че в социалистическия лагер господстващата теория на отражението, заедно с предписаните норми на социалистическия реализъм неминуемо водят до разминаване между литературното описване на ежедневието и неговата реалност,  каквато я изживяват гражданите му. Вследствие на това автори, които не могат да бъдат тотални конформисти, изпадат в конфликт спрямо лоялността: изпълнителите на партийната воля, които най-често са чиновници, започват да изпитват недоверие спрямо тези автори и разгръщането на конфликта в полето на литературата става неизбежно. В НРБ тази процедура се осъществява при участие на партийния апарат на БКП, на органите на ДС и на отделни, но най често свързани с тях, деятели в държавната институционална сфера9.
     За разлика от литературното поле в капиталистическия свят, в което конкуренцията е предимно икономическа и води до делението на „елитна“ и „масова“ литература, в социалистическото поле съществуват поне две конкурентни траектории – официалната на социалистическото съревнование и нека наречем другата най-общо „дисидентска“; в литературното поле на социалистическата държава важен критерий изобщо за съществуване е лоялността на отделния индивид към идеологията и това е принудително състояние. Тъкмо тук ролята на Държавна сигурност в полето като информиращ и репресиращ орган става възлова. Тази роля трябва винаги да бива вземана под внимание от изследователите на националната култура, първо, защото тя е „невидима“, и непоследно, защото дори в годините на прехода оценките за нея биваха размивани с различни техники и не се оформи единна морална позиция, от която да се изхожда при възможностите за работа с архивите й. За разлика от либералното общество, в тоталитарното институциите са централизирани и подчинени на идеологията (а в НРБ – на една малка група от хора в ЦК на БКП, които олицетворяват тази идеология: за пример могат да послужат множество „строго поверителни“ решения на Политбюро, които регламентират дейностите и отговорностите на ДС), т.е. правилата на играта, въпреки че такива съществуват и в либералното, и в тоталитарното поле, не са еднакви и обособяването на обществени частични пространства (които в по-зрелите си години ДС ще нарича „салонни групи“10, докато в по-ранните това е просто „вражески контингент“) в социалистическата структура е по-скоро вътрешна емиграция, отколкото действително естетическо оразличаване в една автономна среда. Именно в тази посока на проблематизиране трябва да се преосмисли и разбирането за символен капитал – той би могъл да бъде разглеждан като официално присъден (за лоялност към властта) и дисидентски (който се натрупва в отделните групи на опозиционни актьори, които не смеят да създадат по-широка мрежа помежду си, макар да се подкрепят в определени моменти. Множество убедителни доказателства за това дава изследването на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци“ (Сф.,  2016). Като дистрибутори на този капитал за официалния роля играят контролираните медии11 (други в НРБ няма), а за дисидентския – най-вече мълвата. Естествено официалното признание и свързания с него капитал във всеки един момент принадлежат на властта (при изпадане в немилост актьорът губи не само символния си капитал, а понякога разсъдъка си (Знеполски, пос. съч. 2016 т. 2, стр. 22-46), свободата, а и живота си (случаят с Георги Заркин12 е показателен за това), докато дисидентският при промяна на правилата (след обрата през 1989 г. например) започва да се схваща тъкмо като израз на автономност и литературност.

    Как се стига до началната точка, в която ДС се намесва в литературното поле на НРБ?
    
    Съграждането на модерната българска култура е силно обвързано с държавното модернизиране и устройство до 1944 г., поради което българското литературно поле е по традиция силно подвластно на националното начало и се поддава лесно на политически влияния (вж. „Следговор. АНТИ-КАМБУРОВ или „Гръбнакът на българската литература е политически“ от Александър Кьосев в: Кьосев, Ал. (съст.). Българският канон? Кризата на литературното наследство. София: Департамент „Нова българистика“ (НБУ), ИК „Александър Панов“). В тази връзка бихме могли да предположим няколко вектора, които са общи за полето преди и след 9.9.1944 г.: наличие на не особено силна прослойка от българска хуманитарна интелигенция, която, поради липса на пазар на материални и символни ценности, е в пряка зависимост от държавните властови структури, което води до упадък на самоинициативата (тази теза е доказана от Румен Даскалов в книгата му „Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. Сф.: ЛИК, 1998, стр. 254 и  сл.); обвързване на интелектуалната дейност със „служенето на народа“ (вж. книгата на Иван Еленков „Родно и дясно“, Сф.: ЛИК, 1998, стр. 66), т.е. силно ориентирана към националното традиция, която според теорията на Паскал Казанова след определен момент от историческото развитие на полето се превръща в пречка за неговото интегриране в световния литературен процес особено при така наречените „малки литератури“, каквато е българската (вж. текстове на Паскал Казанова в сп. „Страница“ бр. 3 и 4 за  2020г.); влиятелна трансферна практика на посредничество през трета култура като руската поради езикова леснина за актьори на полето, които не владеят други чужди езици (примери и за трите вектора в тяхното оформяне и действие до 1944 г. съм проучил и изложил в изследването „Млада Виена“ и млада България“, Пловдив: Хермес, 2017) и не на последно място – слабото вписване на български участници в международни трансферни мрежи13.

    При оформянето на литературното поле в България след девети септември 1944 г.14  засилената тенденция на държавен протекционизъм в сферата на литературата до 1944 г. улеснява подчиняването на цялостната сфера на изкуствата на партийно-политическата власт. Активна роля в този процес играят писателите от „тайните“ комунистически организации до 1944 г. (част от тях са членове на Писателския съюз – Орлин Василев, Людмил Стоянов и др.) и „интелектуалците“, „внесени“ от СССР по линията на Коминтерна (възлова фигура тук е Вълко Червенков; регентът на България, марксисткият философ Тодор Павлов, който е избран през октомври 1944 и за почетен председател на СБП, а писателят Крум Кюлявков е ръководител на сектор „Култура“ в Агитпроп отдела на БРП (к)). На първо време се осъществява „преврат“ в ръководството на СБП, който е коректно описан от Здравка Ракова: „Съюзът на българските писатели: Страници от историята му (септември-декември 1944г.)“ (Издателство LiterNet, 03. 06. 2003) https://liternet.bg/publish9/zrakova/sbp.htm . Същевременно бива наложена новата литературна методика – още на 19 октомври 1944 г. вестникът на СБП „Литературен фронт“ (който все още не е доминиран изцяло от комунисти) пише, че „марксизмът-ленинизмът трябва да е задължителна идеологическа линия на културния фронт“, която тенденция Тодор Павлов конкретизира в поредица статии „С перо и меч“ в същия вестник, препечатани и в официоза на БРП (к) „Работническо дело“. В същото време част от отдела ДС към Дирекция на полицията, създаден през 1937 г., се трансформира в  Бюро „Печат“ към ДНМ (дирекция на народната милиция) – ДС и до 1967 г. подсигурява агентурно-оперативната работа в периодичния печат, книгоиздателствата, печатниците и дори сред „вестникопродавците“, като първоначално работи „неофициално“ със Службата по печата и хартията в Министерството на информацията и регулира допуска до публичното пространство на печатните произведения.
      Трудно е да се конструира точна периодизация на процеса на подчиняване, но в най-общи линии границите са следните: от 9.9.1944 г. до гласуването на „Димитровската“ конституция през 1948 г. (период на чистка на старите кадри, институционално завземане от страна на членовете на БРП (к), налагане на марксистката идеология като мяра за присъствие или заличаване в/от литературното поле15; от края на 1948 16  до 1956 г.17 е времето на строгото прилагане на социалистическия реализъм под надзора лично на Вълко Червенков и с помощта на Главлит18; следващ граничен момент е свалянето на Хрушчов от власт и демонстрация на новите съветски тенденции през 1968 г. в рамките на т.нар. „Пражка пролет“. През 1967 г. 19  по решение на Политбюро на БКП е създадено VI управление на ДС като специализиран орган за борба с подривната идеологическа дейност на противника.
       В наблюдавания от нас период от 1944 до 1989 г. самата политическа власт, макар и силно централизирана в ръцете на група хора от ЦК на БКП, ще придобие „мрежов характер“ (Знеполски цит. съч. 2016, т. 1, стр. 209). Мрежовият характер се характеризира с постоянно променяне на властовите инструменти (това не се отнася до ЦК и неговия идеологически отдел и до структурите на ДС) и на овластените персони, които вземат решения. Казано с обикновени думи, през 3 до 5 години се видоизменят държавните властови представители и трудно се установява дължина, която може да подпомогне насочен в една посока процес в литературното поле. Примерно скоростта на придвижване на един ръкопис в издателството зависи не толкова от конкретния редактор, а от планове, които си променят по искане на различните комитетите на партията, по искане на постоянно променящите се надзорни институции или чрез процедурата „набиране на тираж“, осъществявана от книгоразпространението преди отпечатването на книгата и т.н.   В същото време зад тази видима динамика стои един механизъм, който не се променя никога: всички властови решения се вземат от ЦК на БКП (най-вече от Политбюро много често след допитване до ръководството на КПСС), те биват подготвяни от идеологическия отдел на ЦК – той събира информация, обработва я и предлага решения; основните инструменти за добиването на информация и провеждане на решенията са два – партийните бюра във всяко учреждение и партийните организации на всякакви принципи (учрежденски, в творчески организации, районни, градски, окръжни и т.н.) и Държавна сигурност (тя има и права за провеждане на своя изпълнителна воля чрез тъй нареченото „профилактиране“ – сплашване, ограничаване на права, подвеждане под следствие, а в по-ранни периоди – и въдворяване в трудово-възпитателни лагери). От посочените инструменти във връзка с подчиняване на литературното поле на властовия ресурс на ЦК на БКП най-слабо изследвана е дейността на Държавна сигурност. Но тя е решително важна, защото е публично невидима и чрез своите механизми на работа може да санкционира от отделен човек (да го наблюдава, да го разработва, да го вербува, да го профилактира, да го предаде на предварително решен съдебен процес и т.н.) до възлови институции (във всяка една има щатен служител на ДС, който в близко сътрудничество със съответния партиен секретар може да влияе на всички вътрешни решения, в допълнение той има свой агентурен апарат, който може в оперативен порядък да насочва, спира, задвижва всеки един процес – производствен, оценъчен, контролен и т.н.). Няма социална сфера, която да не е обхваната от ДС. А обобщените й доклади често са „строго секретни“, в два екземпляра (един до Тодор Живков и един за архив – вж. Пражката пролет и ДС (Сборник 7, стр. 121).

    Още през 1946 г. тайните служби описват „Особености в работата на органите на ДС в борбата с вражеските сили на отделните сектори“. В категория „интелигенция“ е отбелязано: „да се разработват на първо време: 1. [обекти] в тясна връзка с хора от бившата власт; 2. Всички, които са били на служба при немците; … 4. Всички, получили награди и похвали от немците; … 9. Особено внимание … Камарата на народната култура и професорското тяло“ (Сборник 6, стр. 22). Според други данни от 1957 г. интелигенцията в България наброява 68 775 души (числото предполага тези да са поименно познати на службите), като в изкуствата са 15 216 човека. При подобна бдителност може да се направи заключението, че „от цялата заета в производството на идеологическия фронт интелигенция контингентът наброява към 8,4 % (5 330) и в основом е установен“ (Сборник 6, стр. 125). В отговор се подготвят за агенти: „5 професори, има към 20 кандидати за вербовка из средите на професори, писатели, художници и др.“ (Сборник 31, стр. 126), т.е. това са преки играчи на полето (хабитусът им се изгражда и чрез тайните връзки с ДС). И докато до към средата на 50-те години на ХХ век усилията на властта са насочени към секторите на производството и разпространението и то предимно в столицата, през 1957 г. II отдел „активизира работата по наблюдението на писателите“ 20 (Сборник 6, стр. 129).

    Очевидно въпреки строгите мерки вражеската пропаганда намира почва и в България. За справяне с нея още от 1945 г. се разгръща агентурна мрежа. В по-късни години например агентурата по линия на художествено-творческата интелигенция наброява: „в центъра са вербувани 25, а в СГУ и окръжните центрове 38 агенти… общо са използвани 443 агенти“, докато „контингентът наброява 498 лица (136 ново установени) и от тях „80% са обезпечени“… „профилактирани са 262 души“ (Сборник 6, стр. 590). Като цяло в началото на 80-те години агентурният апарат наброява 5 034 бройки при контингент 11 541, като 50% са в СГУ и областните дирекции (пак там).
    Тази структура в полето на интелектуалната дейност е устойчива през целия наблюдаван от нас период. През 1947 г. отдел „А“ и отдел „В“ наблюдават „ художници и писатели… към 521, реакционно настроени 80-90, комунисти към 150“ (Сборник 3, стр. 35). В групата на книгоиздателите и книжарите от 115 обекта 24 издатели са реакционери („стремят се да издават книги с реакционно и опасно съдържание“, „да пропагандират западноевропейската литература“ като например групата около Славчо Атанасов („отявлен фашист“) и неговите „Златни зърна“. В доклада за 1948 г. ДС констатира, че „всред писателите бяха отбелязани случаи на интригантство поради това, че някои от тях бяха наградени с похвали“ (очевиден пример за игрите на властта в полето на литературата от типа „разделя и владей“21). В доклада за 1951 г. се споменава, че „сред вражеските елементи е настъпила по-голяма предпазливост, докато през 50-те „са се активизирали… в очакването на нова война, чрез която да се промени режимът у нас“ (Сборник 31, стр. 45). Активизация се наблюдава и през първата половина на 1957 г. поради Унгарските събития и тя е свързана с „отричане на социалистическия реализъм“ (Сборник 31, стр. 87). Затова и тайната полиция затяга мерките срещу тях.
    Колкото напредваме в годините, виждаме как тази структура, станала вече част от литературното поле, се усъвършенства и влияе в различните му сектори (примерно през 1970 г. контингентът е профилиран: в СБП – 86 обекта; в ДО „Българска книга“ и „Хемус“ – 54; в СБЖ и столичния печат – 62; в Комитета за изкуство и култура – 50. Те са били наблюдавани от 101 секретни сътрудници – 58 сътрудници и 43 осведомители – Сборник 31, с. 224). В докладите вече се описват и подривни механизми в рамките на литературното поле: „ДОР (оперативна разработка - б.м. МВ) „Лицемер“, писател-преводач безпартиен, бивш дипломат, обработва неукрепнали млади писатели и ги насочва към заемане на ръководни позиции в СБП“ (Сборник 31, стр. 221); ДС разкрива, че в преводаческите среди си поставят задача „да се създаде група „надеждни“ преводачи на западна поезия, която да се противопостави на „просташката партийна поезия“ (Сборник 31, стр. 278). Очевидно става категорично ясно, че няма играч, институция или ход в полето, които да не биват санкционирани от ДС.
      В цялата тази репресивна дейност в литературното поле ДС  осъществява и „литературна критика в сянка“, от която произтичат и последващите оперативни актове. Един конкретен пример ще осветли „сенчестите практики“. Той е свързан с реакцията на ДС в лицето на полк. Кюлюмов22 за разказа на Радослав Михайлов23  „Забраненото поле“, публикуван в „Литературен фронт“ бр. 11 от 14 март 1963 г. (Сборник 46, стр. 418-420). На 2.04.1963 „Справката“ на полк. Кюлюмов за разказа е парафирана от началника му със съгласие да се проведат съответните действия, но след съгласуване с ЦК. В „Справката“ е предадено съдържанието, което внушава чрез думите на „един пияница“, „пропаднал тип“, „че всички отговорни хора на партията и властта в града са престъпници и мошеници“. Изрично е отбелязано като „не случайно“, че разказът „е поместен във вестника заедно с речта на др. Хрушчов, произнесена пред дейците на литературата и изкуството в СССР“. По този начин реакцията „сякаш иска да се противопостави на положенията, залегнали в речта на др. Хрушчов“. Това силно идеологическо обвинение в подривност е подкрепено с наблюдение върху един „много финен маниер от страна на автора“ – отвратеният от властниците шофьор „забелязва мръсно петно на мястото, където е седял началникът на милицията и се опитва да го избърше като размишлява: „от кучето е…“ (в колата е имало ловно куче –заб. м. МВ). Критикът е категоричен: „Тук струва ми се подтекста на автора е, че кучето е началникът на милицията“. И за да защити честта на пагона, предлага да се разговаря с гл. редактор, др. Славчо Васев, а той самият „да излезе с открито писмо  до редакцията по повод съдържанието“ и прилага машинописен текст от 6 стр. под заглавие „Черногледство или зложелателство“ (Сборник 46, стр. 422-427) от ясно заявената позиция, че „Писателят е войник на Партията“. Още преди да изреди аналитичните си наблюдения, полковникът критик оповестява, че разказът е „престъпление, което въоръжава идеологическите ни противници с материали за бой срещу нас“. След обвиненията в черногледо и неправилно обобщение спрямо хората на властта Кюлюмов формулира един от аргументите, който е трайно оценъчен за литературната дейност в НРБ: „Черногледството при нашата действителност (пък) е бягство от живота – зложелателство. Меко казано, то е първа стъпка към чужди нам позиции“. Как са се развили по-нататък ходовете в литературното поле на този конкретен случай, бихме могли да научим от архивите на ДС, проследявайки движението на преписката, досиетата на автора и на неговия критик и т.н.

    Надявам се, че описаната в тази студия система от практики в литературното поле на НРБ не оставя съмнения за системната роля на ДС в него. Литературният живот в НРБ е протичал под опеката на „тайната“ милиция и по правилата, задавани от ЦК на БКП. Което не означава, че в динамиката на полето отсъства съпротивата. Напротив – разгръщането на структурите на ДС (в много доклади биват критикувани областни дирекции, че нямат агентурни мрежи в културната сфера, че подценяват важността на тази дейност и т.н., което де факто осигурява на провинцията по-либерално поле от това в столицата) доказва от една страна възможностите на „тайната“ милиция да паразитира върху литературата (примерът с Костадин Кюлюмов, чийто хабитус на писател е изцяло продукт на работата му в системата, е категоричен), но от друга оформя ориентири и за несъгласните с идеологията, с художествения метод, с фалшивия символен капитал  автори. Без изчерпателното вглеждане в тази динамика, трудно, а много вероятно и едностранчиво, ще разбираме и занапред какво е означавало да си поет или писател по времето на социализма в НРБ.  


Бележки:

1 През втората половина на 1956 са били конфискувани 5 766, а през 1957 – над 40 200 екземпляра материали на идеологическата диверсия. „Значителна част от тези материали се направляват на адрес на СБП, на държавни и научни учреждения, на учебни заведения и библиотеки, както и на лични адреси“ (Сборник 6, стр. 123).

2 Профилактиката е вид сплашване и крачка към откриване на дело на съответното лице. За пример може да ни послужи „Справка относно профилактирани от 01 отдел на 06 управление лица през първото тримесечие на 1981 г.“, в която срещаме имената на Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Светлозар Игов, Клементина Иванова и др. (Сборник 31, стр. 733-738) Впрочем имената на по-голямата част от значимите български автори са в списъците за профилактиране и за завеждане на дела.

3 Показателна е например подготовката за първата Международна среща на писателите в София и онази част от нея, в която биват „подкупвани“ чужди автори с български договори и издания, за да не критикуват политиката на НРБ  (вж. сп. „Страница“ бр. 3 за 2020, стр. 243 и сл.)

4 „По наши сигнали … не допуснаха отпечатването или спряха около 15 книги (тук срещаме имената на Боян Болгар, Иван Мартинов, Янко Добрев и др. - б.м. МВ)“ (Сборник 3, стр. 295).

5 Цялостен план за намеса на полето представлява документът „Мероприятия за усилване на контраразузнавателната работа и борбата на органите на ДС срещу идеологическата диверсия на противника сред писателите в България“ (Сборник 46, стр. 525-534).

6 Виж подбраните материали на ДС разработки относно Международна среща на писателите през 1977 г., публикувани под заглавие „Българската Държавна сигурност в световното литературно поле“  (Страница бр. 3 за 2020г.).

7 Тук трябва да се има предвид, че социалистическата идеология се стреми към асимилирането (отношението към „бивши хора“ в различни етапи на съществуване на НРБ е бивало по принцип дискриминиращо, но все пак различно) и унифицирането на социалните прослойки.

8 Hempel, L. Die agonale Dynamik des lyrischen Terrains. Herausbildung und Grenzen des literarischen Feldes der DDR. // Wölfel, Ute (Hg). Literarisches Feld DDR. Bedingungen und Formen literarischer Produktion in der DDR Würzburg: Könighausen & Neumann, стр. 17.

9 Комунистическият натиск върху регулацията на полето е видим от първите протоколи на партийната организация на писателите  „Христо Ботев“ при I район на БРП (к) – София. На заседание от 26.12.1946 г. Н. Фурнаджиев пита „кой следи лошия литературен живот“ и „предлага да се правят доклади пред партийния комитет какво е излязло в печата, книги и пр.; също да се следи дейността на издателствата“. Орлин Василев предлага „към партийния комитет да се сформират комисии от по 2-3 души“. Под т. 3 е записано „Комисия за преводна литература – да следи издателствата. Не може всеки на своя глава да си пуска книгите на пазара. Да има предварителен надзор, защото има скандални случаи, които засягат комунистите.“ Това всъщност е недвусмислен апел за партийна цензура, срещу която се  изказва Челкаш, но  решението в крайна сметка гласи „Комисиите, които предлага Фурнаджиев, да бъдат организирани при официални институти.“ (ДИА ф. 357, оп. 1, а.е. 8, л. 4-7). С това решение на партийната организация на писателите се слага ясно начало на партийната комунистическа  цензура в институтите на литературната система. Потвърждение на тази функция и в късните години на социалистическия период в превода, например, дава преводачката и редактор в „Народна култура“ в периода 1982-1992 Федя Филкова („Превод и цензура“ в Пл. Дойнов (съст.) „Цензурата върху българската литература и книга 1944-1989“. Сф.: Кралица Маб и Департамент „Нова българистика“ на НБУ, стр. 121-128). В посочената по-горе дискусия служителят на ДС Бончо Асенов потвърждава за целия период: „Цензори бяха шефът на издателството, партийният секретар, профсъюзните, редакторите“ (пос. съч., стр.51).

10 Такива се събират например около ДОН „Козел“ (Радой Ралин, а като част от членовете са отбелязани Б. Кунчев, Мирела Иванова и др.“) или ДОП „Монахиня“ (Блага Димитрова, а като част от членовете: Р. Леонидов, Вл. Левчев, Ф. Филкова, К. Кадийски и др.) (Сборник 31, стр.722)
11 Като пример може да ни послужи една „Справка за оперативната обстановка в редакцията на в. „Отечествен фронт“. 120-те души, които работят там, биват следени от 11 различни сътрудници на ДС и са „уточнени лица подходящи за вербовка“, „агентурно-оперативното обезпечаване“ обхваща от климата в колектива до различните назначения, които се водят на отчет. (Сборник 46, стр. 592-601).
12 Георги Заркин (1940-1977) е журналист, поет, писател и политически затворник, убит без присъда в Пазарджишкия затвор. Мотивите за това убийство са много, но според изследванията на неговия син важна роля изиграват и стиховете му, четени по радио „Свободна Европа“ и желанието на западни поети и журналисти да се срещнат с него и да го подкрепят.

13 За тази характеристика на българското литературно поле и живота в него е необходимо да се направи отделно проучване. След 9.9.1944 г. участието на българи на големи международни литературни форуми: Л. Стоянов на международните в защита на мира и културата в Мадрид и в Париж, Ана Каменова на една непозната досега среща на европейски интелектуалци в Белгия през 1954 г. наред с Б. Брехт, Жан-Пол Сартър, Елза Триоле, Ана Зегерс и др.; участия на Георги Караславов, Ангел Тодоров и Петър Динеков на първите конгресите на писателите от ГДР и т.н. ще остават без последствия за полето.

14 По-цялостно представяне на същината на тези процеси може да бъде открито в сборника „НРБ-литературата. История, понятия, подходи“ Сф., 2012, издаден от Пламен Дойнов.

15 На 12.11.1948 г. е гласувана партийна проекторезолюция за налагане на марксистко-ленинската идеология във всички сфери на обществената дейност, а социалистическият реализъм е обявен за единствен художествен метод. На 21.11.1948 г. Пантелей Зарев в свой доклад пред ОФ говори за отхвърляне съжителството на различните методи и за идеологическа помощ, чрез която хората на изкуството да открият „правия“ път. В статия „За социалистическия реализъм в литературата“ от същата година на Стоян Каролев се призовава да се започне решителен отпор против други течения и методи и се обявяват писатели с „упадъчен мироглед“: К. Петканов, Б. Болгар, Ем. Станев, П. Вежинов, Ал. Геров, Д. Талев и др. (по Ракова).

16 БРП (к) се преименува през декември 1948 г. в БКП; с конституцията се слага край на многопартийната парламентарна система; създава се Висша партийна школа за кадри във всички пространства на социалното поле (оглавявана от сестрата на Георги Димитров, която е и съпруга на Вълко Червенков); в закона за висшето образование се въвеждат диалектическият материализъм и руският език; закриват се чуждите училища и се установява държавен монопол върху книгоиздаването и книготърговията. Презмарт 1948 г. е подписан българо-съветски договор за сътрудничество и помощ, в който са залегнали възгледите на международното Коминформбюро от есента на 1947 г., което е създадено, за да контролира процеса на развитие на социализма в Източния блок. От този момент нататък самата конкретизация на идеологията става по съветски модели и основна ос на налагане е Сталин – Георги Димитров – Спиридонов (псевдоним на Трайчо Костов). Конкретна информация за този процес ни дават дневниците на Георги Димитров.
17 Ако след смъртта на Сталин започва и „чистка“ в партийните среди, то със събитията в Унгария през 1956 г. отново силно се активира преследването на „контрите“, или по определението на ДС – на „вражеския контингент“.

18 „Главлит“ е Главно управление по въпросите на литературата и издателствата (1952-1956), което се свързва с изграждането на цензорната система в НРБ (вж. изследването на В. Чичовска „Главлит (1952-1956). Изграждане на единна цензурна система в България“ в списание „Исторически преглед“ , 10/1991, стр. 38-69).

19 Както твърди един документ на ДС от 05.04.1976 г., поради безсилието на Запада да ликвидира социалистическия строй с военни и икономически средства той е започнал най-широка идеологическа диверсия. В битката на идеологическия фронт като силно вражески са определени културната секция на посолството на ГФР, „Хумболтовския университет“ (навсякъде в цитатите от документи на ДС е запазен оригиналният ръкопис – б.м. МВ), „Гьоте-институт“, „Интернационес“ и др. (Сборник 6: 398; 414).
 20 Този ход в полето ще доведе до бързо усвояване от писателите на приспособенческо поведение (Сборник 31, стр. 162) и ще насочва органите към подвластните на външно влияние автори - през 1960 г. в една „Справка за западно-буржоазно влияние…“ срещаме имена на автори, „които пишат и подражават на западната мода“: Ивайло Петров Кючуков, Васил Попов, Боян Болгар и др., композитори, художници, балетисти и т.н. (Сборник 6, стр. 250); органите ще правят анализи защо се допускат  антисъветски публикации като тази на Г. Божинов в сп. „Септември“ през 1975 – „Гора зелена, вода студена“ (в документа „Информация №63 относно … някои материали, публикувани в издания на СБП“ като оперативно интересни срещаме имената на Любен Дилов, Найден Вълчев, Станка Пенчева, Вътьо Раковски, Енчо Мутафов, Атанас Свиленов, Светлозар Игов и т.н.)(Сборник 46, стр. 519-523) и изобщо ДС ще се занимава с  конкретиката на професионалното присъствие в полето като оперативните работници със своите агенти, доверени лица, осведомители и явочници следят действията и говоренето на авторите както в техния литературен, така и в техния личен живот.

21 В спомените на Петко Огойски, който е съпричастен свидетел на времето, откриваме следното доказателство: „Отношението на комунистите към културните ценности и към творците, особено към писателите, е ярко изразено и в доклада на Цола Драгойчева пред Политбюро на ЦК на БРП(к) на 24 януари 1946 г., тогава още вилнее революционната ярост, та в този доклад, заедно със зверското си ожесточение към редица писатели, тя се осмелява да каже и някои истини за своите, за „партийните“ писатели Орлин Василев, Георги Караславов, Христо Радевски, нарича ги „ренегати“, „блюдолизци“, пригодили се в партията и в писателски Съюз, (sic) без никаква борба срещу фашизма. Крюм Кюлявков и Андрей Гуляшки са според Цола Драгойчева „пълни некадърници“, които заедно със „златорожците“ Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, както и Орлин Василев са „откъснали от задачите на нашата нова сталинска епоха“ Писателския съюз. Но към другите, непартийните писатели е още по-заклеймяваща: Владимир Полянов е от „десницата на „Звено“, Илия Волен, Йордан Ковачев, Паун Генов, Трифон Кунев, Пейо Гаджев са „николапетковисти“, Константин Гълъбов е „фашист“, Такива са и Стилиян Чилингиров, Ст. Попвасилев. Други, без конкретно определение, но смятани за „реакционери-опозиционери“ са Константин Константинов, А. Вълчанов, Мирослав Минев, Петър Карапетров, Рачо Стоянов, Дамян Калфов, Ран Боселик, Малчо Николов, Иван Карановски и други. Всевалидна аксиома е, че за всяка диктатура писателят е винаги някаква загадъчна опасност.“ („Записки за българските страдания 1944-1989 г.“, т. 3. Сф.: ИК „Роксана“, 2009, стр. 16).

22 Костадин Кюлюмов (1925-1998) г. започва работа в неврокопските структури на МВР веднага след 9.9.1944 като активен преследвач на горяните. В службите се издига до чин полковник. Публично известен е с участието си в сценарния екип на сериала „На всеки километър“. Активната му писателска дейност (партизански и исторически романи, повести и разкази) е след 1980 г.

23 Радослав Михайлов (1928-2011) е от родното село и на Й. Радичков  Калиманица. От 1962 г. до 1972г. е завеждащ отдел „Вътрешна информация“ на в-к „Литературен фронт“, а сетне е директор на „Профиздат“ до 1978г. Дебютната му книга е „Утро“ (1963).