ЦЕЛУВКАТА НА КАМЪКА
Катерина Стойкова е автор на стихосбирки на български и на английски, най-новата от които е „Втора кожа“, издадена от ICU Publishing и на двата езика. Фокусът на тази книга е домашното насилие и последиците от него. Стихосбирката „Как наказва Бог“ получи наградата „Иван Николов“ през 2014. Катерина е собственик и главен редактор на издателство Accents Publishing в САЩ, както и водещ на предаването за литература и култура Accents по WRFL в Кентъки. Родена в Бургас, през 1995 имигрира в САЩ. Катерина се стреми да се чувства у дома си и в България и в Америка.
Как се казва когато дълго се бориш за нещо,
и в крайна сметка победиш, само за да видиш, че си се борил за грешното нещо, или по грешния начин, но вече неумолимо започва грешният ти живот, на грешен път, или в грешен университет, или с грешен човек, или на грешна работа в грешен град. Грешните решения като многоетажна торта от препятствия и последствия; лавина, устремена към сурова низина, все по-далече от истинския ти живот.
Как се казва когато чувстваш
че ти липсва нещо важно някъде и
най-доброто на което можеш да се надяваш
е да го забравиш
или да свикнеш
без него. Иска ти се
да знаеш къде или какво, защото
вече знаеш кой.
Не знам как се чувствам относно __________.
Позволено ти е да не знаеш. Пък и позволено ти е да си промениш чувствата относно __________. Чувствата не са картини, които да заковеш на стената да са ти сигурни, налични, да можеш да ги показваш, или да се връщаш да видиш дали още са там, все едно си забравила дали си заключила.
Днес чувстваш, утре не.
Днес на картината има конник, утре – тревиста прерия и нито следа от копито.
Това копито върху гърдите
откога си стои. Свикваш. Спираш
да го различаваш.
И вече не ти тежи.
Бъди в този свят, но не от него.
Това вече съм го постигнала след 25 години имиграция, и в световете сред които лъкатуша всички сме се променили и престроили в различни слоеве и плуваме хоризонтално със себеподобните си.
Себеподобните, себеподобните, те да са живи.
О И АЗ
Най-накрая моята любов пристигна.
Самотните ми дни свършиха.
„Най-накрая“, песен на Ета Джеймс
Той се казва О.
Той е едноклетъчен
организъм
и най-добрият ми приятел.
Срещнахме се миналата зима.
За малко щях да го настъпя,
когато забелязах
млечното му тяло
и го повдигнах от паважа.
Ха! – казах,
като го наблюдавах
на дланта си.
Фю! – каза,
като разбра,
че няма да го наранявам.
Е? – казах
и нежно го пуснах
в портмонето си.
Добре! – каза
и се сгуши
между снимка и стотинка.
Онази вечер аз го сложих
във водна чаша
до леглото си.
Той притисна
коремче към стъклото
и не отмести от мен окото си
до сутринта,
когато се събудих
и го видях усмихнат.
Той сведе поглед
към своето ядро,
но рибозомите се изчервиха.
Признах му, че за мен е всичко.
ЦЕЛУВКАТА НА КАМЪКА
е бавна
и значителна.
Непреклонен, той знае
как иска да си извъртиш главата,
колко дъх да нанесеш
по преднамерения му език.
Докато устните ви са заключени,
ти срещаш погледа му и разбираш,
че той вече те очаква
на това същото място
след поне триста години.
Тогава ще е следващата ви целувка. Тогава
ще признае, че не е спрял да те обича.
Ще помоли твоя прах
да се венчаете
тогава.
РУСАЛКА СРЕД ПОЛЕТО
Намерихме
русалка сред полето.
Покрита с кал. Уморена
да се влачи по опашка.
Ядеше царевица.
С едната си ръка държеше кочана,
с другата си бършеше сълзите.
Така я намерихме.
Следвайки скимтенето.
Помислихме, че е новородено.
Оказа се,
че е русалка сред полето.
Косата й – като морето синя,
беше заплетена с плевели,
прашна и мръсна,
с гребен – рибена кост – забоден
да я крепи над водораслите й очи.
Имаше животински ухапвания,
рани и подутини.
Така я намерихме.
Отдалеч наподобяваше делфин,
уловен в синя мрежа.
Оказа се,
че е русалка сред полето.
Мравки се тълпяха
и скубеха люспи за зимата.
Мишките ръмжаха
и хищни птици я заобикаляха.
Няколко пъти я питахме
какво иска да направим,
но тя ни махваше с опашка
да се разкараме.
Тръгнахме си,
но се чувствахме ужасно.
Затова се върнахме
и я натоварихме в багажника,
и я пренесохме до ваната,
където смесихме
студена вода
с морска сол
и добавихме гумено патенце.
МУХАТА В МОЯТА СТАЯ
Живях с ръце, притиснати
до ушите. Носих я
като изумруд в косите си.
По цели нощи бдях
и чаках
да заспи,
да умре
или аз да умра преди нея.
Делихме постеля. Тя снасяше
яйца в моите сънища.
Не приемам поражение,
но и двете знаем,
че си събирам нещата
и си отивам
утре сутрин.
Тази вечер тя ме гледа
с очи – медни пити.
Докато милвам
вените по крилете й,
тя потреперва и утихва,
потреперва и утихва.
Как се казва когато дълго се бориш за нещо,
и в крайна сметка победиш, само за да видиш, че си се борил за грешното нещо, или по грешния начин, но вече неумолимо започва грешният ти живот, на грешен път, или в грешен университет, или с грешен човек, или на грешна работа в грешен град. Грешните решения като многоетажна торта от препятствия и последствия; лавина, устремена към сурова низина, все по-далече от истинския ти живот.
Как се казва когато чувстваш
че ти липсва нещо важно някъде и
най-доброто на което можеш да се надяваш
е да го забравиш
или да свикнеш
без него. Иска ти се
да знаеш къде или какво, защото
вече знаеш кой.
Не знам как се чувствам относно __________.
Позволено ти е да не знаеш. Пък и позволено ти е да си промениш чувствата относно __________. Чувствата не са картини, които да заковеш на стената да са ти сигурни, налични, да можеш да ги показваш, или да се връщаш да видиш дали още са там, все едно си забравила дали си заключила.
Днес чувстваш, утре не.
Днес на картината има конник, утре – тревиста прерия и нито следа от копито.
Това копито върху гърдите
откога си стои. Свикваш. Спираш
да го различаваш.
И вече не ти тежи.
Бъди в този свят, но не от него.
Това вече съм го постигнала след 25 години имиграция, и в световете сред които лъкатуша всички сме се променили и престроили в различни слоеве и плуваме хоризонтално със себеподобните си.
Себеподобните, себеподобните, те да са живи.
О И АЗ
Най-накрая моята любов пристигна.
Самотните ми дни свършиха.
„Най-накрая“, песен на Ета Джеймс
Той се казва О.
Той е едноклетъчен
организъм
и най-добрият ми приятел.
Срещнахме се миналата зима.
За малко щях да го настъпя,
когато забелязах
млечното му тяло
и го повдигнах от паважа.
Ха! – казах,
като го наблюдавах
на дланта си.
Фю! – каза,
като разбра,
че няма да го наранявам.
Е? – казах
и нежно го пуснах
в портмонето си.
Добре! – каза
и се сгуши
между снимка и стотинка.
Онази вечер аз го сложих
във водна чаша
до леглото си.
Той притисна
коремче към стъклото
и не отмести от мен окото си
до сутринта,
когато се събудих
и го видях усмихнат.
Той сведе поглед
към своето ядро,
но рибозомите се изчервиха.
Признах му, че за мен е всичко.
ЦЕЛУВКАТА НА КАМЪКА
е бавна
и значителна.
Непреклонен, той знае
как иска да си извъртиш главата,
колко дъх да нанесеш
по преднамерения му език.
Докато устните ви са заключени,
ти срещаш погледа му и разбираш,
че той вече те очаква
на това същото място
след поне триста години.
Тогава ще е следващата ви целувка. Тогава
ще признае, че не е спрял да те обича.
Ще помоли твоя прах
да се венчаете
тогава.
РУСАЛКА СРЕД ПОЛЕТО
Намерихме
русалка сред полето.
Покрита с кал. Уморена
да се влачи по опашка.
Ядеше царевица.
С едната си ръка държеше кочана,
с другата си бършеше сълзите.
Така я намерихме.
Следвайки скимтенето.
Помислихме, че е новородено.
Оказа се,
че е русалка сред полето.
Косата й – като морето синя,
беше заплетена с плевели,
прашна и мръсна,
с гребен – рибена кост – забоден
да я крепи над водораслите й очи.
Имаше животински ухапвания,
рани и подутини.
Така я намерихме.
Отдалеч наподобяваше делфин,
уловен в синя мрежа.
Оказа се,
че е русалка сред полето.
Мравки се тълпяха
и скубеха люспи за зимата.
Мишките ръмжаха
и хищни птици я заобикаляха.
Няколко пъти я питахме
какво иска да направим,
но тя ни махваше с опашка
да се разкараме.
Тръгнахме си,
но се чувствахме ужасно.
Затова се върнахме
и я натоварихме в багажника,
и я пренесохме до ваната,
където смесихме
студена вода
с морска сол
и добавихме гумено патенце.
МУХАТА В МОЯТА СТАЯ
Живях с ръце, притиснати
до ушите. Носих я
като изумруд в косите си.
По цели нощи бдях
и чаках
да заспи,
да умре
или аз да умра преди нея.
Делихме постеля. Тя снасяше
яйца в моите сънища.
Не приемам поражение,
но и двете знаем,
че си събирам нещата
и си отивам
утре сутрин.
Тази вечер тя ме гледа
с очи – медни пити.
Докато милвам
вените по крилете й,
тя потреперва и утихва,
потреперва и утихва.
