Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МАРИНА КОНСТАНТИНОВА НА 60 ГОДИНИ"

МАРИНА КОНСТАНТИНОВА НА 60 ГОДИНИ

Марина Константинова е поетеса и писателка от град Добрич. Член е на Сдружението на писателите в родния си град. Завършва педагогика и психология във Великотърновския университет. Работи като учител, коректор, журналист и редактор в печатни и електронни медии, а по-късно и като психолог.
"Нежна гръмотевица"е първата й поетична книга- 1992, следва "Отвесно време"- 1995, "С отвързани очи" 1998- ИК "Сребърен лъв". Дарик Радио я обявява за книга на годината.
През 2002 г. излиза "Отблясъци"-поетични фрагменти,  през 2005- "Седемте мъже на Мария" от поредицата "Съвременна проза" на ИК "Захари Стоянов". През 2006 г. се появяват  "Диви ябълки" - поезия и акварел-ИК,Пастел“, заедно с художничката Гинка Димова,  и "Вървейки по брега" - поезия.
През 2008 следва "Писмо в бутилка" - кратки разкази и акварел,  ИК "Пастел", и "Невидимият бряг" - съвременен роман.
През 2010 г. излиза поетичният сборник "Навръх  тишината"- ИК "Захари Стоянов".
Идеите на авторката за симбиоза  между изкуствата води до участието й в артистичния проект "Меню за душата"-ИК „Пастел“, заедно с нейни колеги, с които посещава  Братислава и участва в представянето му с поетични текстове. Някои от тях са преведени на английски и словашки език.
През  2012 г. излиза романът " Златният венец", ИК "Сиела", който е посветен на археолога Георги Китов и е представен в пет големи български градове.
През  2013 г. е публикуван романът „Белият бряг” от ИК „Ларго сити“ ООД, вдъхновен от личността на румънската кралица Мария, построила Двореца в Балчик. Романът е преведен на румънски, английски и руски език.
През 2014 г. авторката участва отново заедно с Вера Пенева и Гинка Димова в артистичен проект, чийто плод е изданието „Небесни ескизи”-ИК„Пастел“- илюстрирано с картини на художничките.
През 2019 г. бе издаден романът „Изгубената улица“ - ИК„Ларго сити“ООД, а в началото на 2020 г. излезе юбилейното издание „Между лятото и есента“-ИК „Пастел”, с избрани стихове и илюстрации на художничката Вера Пенева.
Нейни творби са участвали в сборни издания и антологии.






СТОПЯВАШЕ СЕ В ОГЪНЯ НА ЛЯТОТО
           зеленото сърце на пролетта…
        А пък пред мен,
    неподозиращи  промяната,
       изгубени във шепота си,
         влюбени вървяха.
Зад тях семейните, нехаещи,
    придърпваха завесата.
Сънят през старата разкъртена ограда
    се провираше,
       за да се изкатери
          по най-високия си спомен.
А някъде в сърцето на града
    се взираше човекът, побелял  от самота.
        И само той видя
   как огънят на Лятото
      стопи зеленото сърце на Пролетта.




МЕЖДУ ТЕБ И МЕН СТОИ ОГРОМНО ОГЛЕДАЛО,
    в което образите ни се губят
   със перспектива за далечно съвършенство…
  И пада огледалото, строшено под целувките.
  Тогава ставаме безименни
    като листата на дърветата
      и като облаците в синкавата стряха на небето.
      Но това е само миг в голямото раздалечаване
        на твоята и моята самотност.
    И коленичим в стъклените късове…
      Аз шия със сълза, ти шиеш с поглед.
         Закърпваме онази самота,
                  в която дълго след това ще дирим
                     несъвършените си думи…





НОЩЕМ

Напускаш правоъгълния си живот
     и тръгваш между къщите замислени,
      и разговаряш със очите им притворени,
        които дълго са те наблюдавали преди да дойдеш,
         които са изгледали живота ти,
          докато ти като дръвче си никнал.
Тревата ти внушава свойте сънища,
   със шепота си мек те съблазнява,
      ала водата чиста на съня не е за тебе
         и продължаваш в своето наникъде…
Най-после прашното лице на пътя е под тебе.
  Дървото на живота ти махва отстрани и се изгубва
     и ти оставаш сам и ти се струва,
        че те отхвърля земното притегляне.
Дори не те е страх, защото свикваш
   със самотата на вълка и с нощите на бухала
     и дишаш някакъв вселенски въздух, който
        поглъща времето на другите, а твоето забавя…
И е далече сутринта…
   Красиво е пространството,
      което не те ограничава с нищо и със никого,
         в което сърцето ти със мислите жонглира
            и някаква звезда му ръкопляска…
А утре сигурно главите на връстниците
   ти ще са побелели,
      когато в правоъгълния свят се върнеш…




УЖ СЕ ПОЗНАВАМЕ,
но всъщност никой не знае
истинското име на другия.
Заключваме устните си за истински думи.
Сърцата ни сънуват макове,
а наяве  прекосяваме бетонни квартали.
Бързаме да се заключим
в квадратните килии на самотата
и единствено силуетите ни се докосват.
А ангелите, провесили крака от покривите,
тихо се смеят…




ЗАКЪСНЯВАШ…

Улицата се оказва много по-дълга и неизбродна,
отколкото предполагаш.
Пълна с малки изкушения,
които да те разсейват,
за да забравиш, че идваш при мен.
А може би отдавна
си престанал да очакваш
и се спускаш по реката на деня
към непознати брегове,
които те примамват.
Възможно ли е всичко да е предопределено…
И Сърцето да е програмирано
колко пъти да удари
своята малка камбана…
На ръката ти може би е записано,
но ти и досега не обичаш математика,
въпреки че според някои
математиката е чиста поезия.
Това скрито уравнение е непосилно за теб.
Единствено прегръдката,
за която закъсняваш непростимо,
може да го докаже.
Но дали все още поглеждаш в моята посока…




***

     На Енил Енчев

Разхождам се сред пейзажите на душата ти.
Къщата на спомена е някъде там.
Толкова е невероятно и необичайно.
Нося се върху вълните на цветовете
и океанът на небето сякаш се е пренесъл
на дъното на твоите картини.
Изгубената улица
всъщност никога не е била изгубена.
Тя води към теб и свършва в теб.




***

Пролуките са толкова много…

Там някъде те очаква малко чудо,
което ще духне мислите ти
и ще ги разпръсне навсякъде…

Сълзи по тротоара-
малки прозорчета към истината.
После отново устрем…
нависоко в мансардите на радостта…

Страхът от високото
изведнъж е изчезнал.

Разлетяват се думи, целувки,
удари, мисли…

Един стих се появява като огънче…

Радостта ми се търкаля по пътя надолу…

Тъмните и светлите ивици на пътя…

Неочаквани влакове извън разписанието…

От другата страна си.
Нямаш желание за връщане.




***

     На Сашо Серафимов

Такъв ще те запомня -
странна птица от изчезващ вид.
Със непривична шапка, пъстър поглед,
брадясал от мечтания и спомени,
нанизал думите си на една цигара,
прокарващ поглед нажежен
по всяка срещната жена,
облечен в своето безумие,
захвърлил смисъла на градското бунище,
ръце разтворил като за разпятие
пред вятъра.




***

Човек ли съм или съм птица…
Жена ли или мъж,
а може би дете,
което не иска да пораства…
Пеперуда или мравка-
между земята и небето,
понесла свойта участ.
А може би кентавър,
дошъл от древността,
запътен в бъдещето,
преминал като сянка
 през днешния залязващ ден.
Разплитаща поредната дилема,
събудила крилете ми
или  наострила бодлите,
като безпомощния кактус,
изправен срещу сушата и безразличието,
готов да брани
душата си зелена…
Душата ми заспива
с риторичния въпрос.




***
      На баща ми

Върху тревата е поникнало жълто цвете -
като златни парички греят цветчета безбройни…
А отдолу костите на баща ми
му разказват приказка от моето детство,
отдавна забравено-наивно хвърчило,
опънато срещу вятъра.
Пчелица събира меден прашец
от малките чашки
животът тъче своята черга парцалена,
а аз, коленичила, скубя тревата
и напояват сълзите ми
ненаситната черна земя…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево