Елена Петрова - Ел е родена през 1977 год. в гр. Пловдив. Завършила е средно специално образование в ТОХ "Асен Златаров" в родния си град със специалност кулинар. Живее в Гърция от 2003 год. Печелила е няколко конкурса на издателство "Буквите". През 2018 излиза първата и книга - романът "Морски въздишки", а през 2020 неговото продължение " Лунно сияние". Наскоро излезе от печат сборникът с разкази " Капки мастило върху кожа". Разказите, които ви предлагаме, са от книгата "Тихите стъпки на залеза", която авторката подготвя за печат.




- Тичай, Яно, да биеш камбаната! Ма първо седни тука до мене, да ти река една история. Кат остарееш, на твойто внуче да я кажеш.
- Бабо, що искаш да бия камбаната?
- Ела, ела... Кат свърша, ще разбереш.

Седнах до баба и се опитах да я успокоя:
- Кажи, бабенце, що ти тежи на сърцето?
- То сърце не тежи, дете! Греховете, дето му трупаме, тежат. Слушай ся!
Нявга щяла Зорница булка да става и чакала да я вземат сватбарите...
- Коя е Зорница, бабо?
- Тихо, детенце, тихо... че силици нямам, а искам да знаеш. Зорница била за чудо и приказ мома. Мен ме е имало в таз история с мляко на устата от майчината гръд. Късно ме е изтървал Бог в семейството, та съм била сукалче. Идели сватбарите за моята сестрица Зорница с гайда и тъпан да си я вземат. Виело се хоро и се чувало надалеч радост, смях и детска глъч. Калпаци с цветя се закичвали, пушки са гърмели. Бели кърпи са се вели. Нагиздени моми с глас сълзи са проливали да са на мястото на Зорница, ма никой не знаел що ще последва.
Насред гощавката дошли башибозуци. Едни таквиз дребни и мургави хора, мръсни в душите и окъсани... Въоръжени според злобата и греховете си... Загледал главатарят Зорница, па цветето от ризата ѝ зел. Подушил го и рекъл:
- Таз булка при мен ще спи нощеска...
И като станал от масата Калоян, дорде доближи башибозука три саби в гърба си понесъл. Замряла гайдата, спрял тъпанът. Зорница глас нямала да изпищи. Взела ножа на баща си и като лъвица скокнала към башибозука. Но миг преди да стигне до него кама пробола сърцето ѝ. Цяло село в мъртва тишина онемяло. Аха да се надигне... башибозуците до един ги изклали. И на оназ ми ти сватба, омърсена с кръв, едно едничко бебе с глас врещяло. Рекли да посекат и него. Скокнала сестрата на главатаря и гръдта на бебето си дала. Замлъкнало то насред сичката смърт, па сукало, сукало и заспало. И тъй, Яно, да знаеш, че не пътищата, дет одиш, те правят предател, а делата в този живот, щом си поискала да те има в него. Черна съм кат катран, Яно! От башибозуци отгледана. И ден мира не ми дава. Не спирам да ги чувам ония ми гайди и тъпан. Нощем тръгват от баир на баир с подвиквания, та чак до заран се носят. Някои говорят, че са ги чували, а други се кълнат, че са ги виждали. Аз ли, Яно? Аз бях там в ръцете на мама, га с кръвта ѝ уста ми се пълнеше. Навред саби кости режеха. Виждах Смъртта челото ми да целува и гали - само да мълча.
Викат ме, Яно! Сватбарите ме викат!!! И Зорница се усмихва... Ич не ми се сърди... А мама... мама с широко разтворени ръце ме кани:
- Идвай, чеденце! Веселба ни чака...


Както говореше баба и замлъкна. Цялата бях настръхнала и още не можех да се съвзема.
Влезе мама в стаята и изпищя:
-Тичай, Яно, да биеш камбаната! Не видиш ли, че баба ти издъхна?
-Ма, ма...
Хукнах с вси сили към черквата и крещях цяло село да ме чуе...
-Баба сватбарите я взеха! Сватбарите...
Дръпнах въжето и цяла увиснах.
Чу се първи тътен. Отнейде вятърът ехо от гайда донесе.
Чу се втори тътен. Тъпан заби.
Чу се трети тътен. Гласове запищяха...

Там, на хълма, една булка в бяло ми помаха, а до нея баба - усмихната.