Владимир Шумелов е български белетрист, литературен критик. Роден на 20.10.1958 г. в Перник. Дипломира се по специалността „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във В. Търново. Негови текстове са публикувани на френ- ски, английски, сръбски, македонски език. Съставител на справочника „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (изд. „НЧ „Петър Иванов“, Ст. Загора; изд. „Огледало“, С., 2019). Автор на книги с разкази и новели: „Двойно“ (1994, изд. „Елпис“, В. Търново; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“); „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди
„Интелект’98“ и „Светлоструй’99“); „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007); „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014); „Крадец
на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019); на книги с есеистични и литературнокритически текстове: „Накърнимото“ (2004, ИК „Жанет 45“, Пловдив); „Цветните спомени на греха“ (изд. Фабер“, В. Търново, 2009); „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); съст. на „Биобиблиография на Владимир Шумелов“ (изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2015).



През 98-а гледах филма на Емир Кустурица „Черна котка, бял котарак“. Велик. Имах три дни отпуск за прилично поведение в панделата.
    Когато излязох, си взех котарак, защото през същата тази 98-а бях прочел в бр. 2 на сп. „Върколак“ разказа на По „Черният котарак“. Моят кръстих като неговия от разказа – Плутон. Черен помияр. Но не като всеки помияр, този имаше култура, не ми създаваше грижи, беше любвеобвилен, градеше домашен уют и мъркаше. Това беше важно – докато аз правех простотии или хърках, той мъркаше.
Обаче почина и ми стана тъжно. Бях се върнал от тридневно скитане до морето, а когато се прибрах, той ме чакаше от вътрешната страна на вратата вдървен. Беше починал като котката на Едгар По от депресия. Едно умряло тяло се вдървява след поне 24 чáса, а след това трупът изстива, изсъхва, настъпва автолиза и подобни. Моят труп беше поне на едно денонощие. Моят първи труп.
Така или иначе, го взех, помилвах го, и го погребах в близката гора под един голям камък. Сложих и кръст.
Минаха дни и седмици, докато почувствах липсата на Плутон. Краката ми неистово търсеха топлия й пух, а тялото ми се вдървяваше. В един такъв отвратителен ден се напих; както казваше моят приятел Чандлър: „Мъжът трябва да се напива поне два пъти годишно, просто заради принципа“. Беше в началото на есента на 2015-а, дърветата бяха останали почти без козина, а птиците шареха неорганизирано по оловното небе мълчаливи. Все още не валеше. Липсваше ми жена, но и Плутон ми липсваше. Много неща ми липсваха. Най-вече пари. Преди това бях позвънил на Ник, за да се видим в един близък бардак, наречен „Димят“.
    ... Студено. 12 ноември. Масите са голи, дъските, боядисани предната година със „слонова кост“, сега жълтеят с петна от мухите и дима, над рафта – ограничен брой бутилки, от които най-скъп е ромът, уиски няма поради ниската категория на дупката. Помещението прилича на облагородена конюшня. Ник се надига от пушилката и ми маха: „Тук“, и продължава:
    – Заседнах в тая дупка, защото от предприятието ни пратиха да посрещаме някакви важни гости, но аз изчезнах по пътя.
    – Добре. Ако искаш да пием бира, а после ще отмъкнем червен кубински и вермут. Вкъщи имам лимони, лед и тоник.
    Пихме, а от съседната маса се протегна ръка и потупа Ник по рамото:
–    Извинявайте, може ли малко от вашто мезе?
– Заповядай! – изсипа му Ник от кайсиевите ядки и фъстъците.
    – Мерси, опитайте и маслините – съседната маса пиеше гроздова като редовна клиентела.
    Маслините бяха едри и зелени, но не бяха мезе за Ник мен.
    – Погледни зад гърба си – кимнах на Ник към оживлението на масата до тезгяха. – Там ще има състезание.
    След като стовари бутилката с ром на масата, човекът се надигна и тежко изгледа наоколо, но погледът му изоставаше. Приятелите му мълчаха. Преди да си тръгне, запали.
    – Не пали, ще ти прилошее – обади се загрижено един от компанията, но юнакът не чу. Тръгна да излиза, без да успее да се облече. По средата на конюшнята погледна объркано назад и се препъна. Падна като талпа. Тогава тези, които бяха наблизо, се струпаха и ентусиазирано взеха да спорят дали да викнат линейка, или е по-добре вкъщи.
    – Сеирджии сме ние – посочи с глава натам човекът с маслините. – Казвам се Атанас, приятно ми е.
    Бяха минали не повече от три минути от началото на надпиването. Други кандидати нямаше. След малко отвън зави сирената на линейка.
    – Хайде, бягай за още по една и купи рома – настроението ми се подобряваше право пропорционално на изпитата бира...
    Продължихме в апартамента на Ник. Пихме до късно, правихме магии с напитките, докато езиците ни изтръпнаха и отказаха да ни слушат...
    Ник се е свил като дете на кравай и спи. Аз останах буден почти цяла нощ или поне така ми се стори; лежах, вперил очи в светлия таван и мислех за стареца Сантяго, когото на младини наричали Шампиона. Исках и аз да сънувам лъвове, но не успявах. Заспах на разсъмване с поредния кошмар: черна котка, голяма като пума постоянно се нахвърляше върху мен и се опитваше да ме захапе.
    Сутринта Ник се прозя и изпъшка, а наоколо всичко живо измря. Аз останах жив и казах:
    – Ник, трябват ни пари!
    Ник беше внасял каруци от Австрия и Германия, беше сутеньор, беше събирал парсата от „пиратите“ по заведенията от веригата и не се бе оплаквал. Тоя път обаче се ослуша.
– Наври си ги в шибания задник – шепнеше. – Задник тъп.
    Задникът му предлагаше 15 бона за 15 минути риск. Заслужаваше си. Минус десетарка в принудителен отпуск. Евентуално. Беше млад. Заслужаваше си риска.
    – Набавил съм оръжие – говорех аз спокойно. – Два патлака и сгъваем „Калашник“. Трима сме. Третия ще видиш по време на акцията. Той ще е в колата отвън. Червеното „Субару“ ще е на няколко метра след джипа. Моторът му ще работи. Влизаме, аз действам, а ти ще изпълняваш командите ми. След като хвърлиш багажа отзад, сядаш до Третия. Запомни – до Третия! Отпред!
    След три дни червеното „Субару Легаси“ беше спряло пред офиса. Двама души с латексови маски се втурнаха във фоайето и насочиха патлаци. Дори не се наложи да стрелят. „Легаси“-то полетя, изскочи на магистралата без „буркан“ отдире си и стигна до разклона. Там чакаше синя „Рено Лагуна“. Задникът излезе с две чанти, стреля в гумите на „Легаси“-то и метна чантите в багажника на „Лагуна“-та, след което се настани на шофьорското място и направи знак на Ник за го последва. Форсира колата, която изхвърли шепа чакъл в отворената уста на Третия...
    След един месец някой позвъни на вратата. Приличаше на Ник. Поканих го и отворих бутилка джин.
    – И какво да ги правя? – попита.
    – Нищо – отвърнах му, докато мислех напрегнато. – Нищо особено. – После му казах за сарафската къща на две преки оттук. Обмислихме плана до последната подробност. Изглеждаше ми свестен човек, макар че го виждах за пръв път. – Офисът затваря в осем – завършвах. – Ще бъдем само двамата. Отвън на паркинга ще чака синя „Лагуна“. Мяташ пакетите през отворената врата и...
    – О’кей! – пиеше джина като топла бира.
– Ако се издъниш, знам къде да те намеря. О’кей?
    После се разделихме, а аз набрах телефона на полицейския шеф, който ми беше съдружник в чейндж-бюрото.
    „Задник тъп, мърморех, докато въртях шайбата, наври си ги в шибания задник!“
После полегнах до лаптопа и изтеглих лентата на Кустурица „Crna Macka, Beli Macor (Black Cat, White Cat). Наистина велик. Особено епизодът, в който прасето ядеше трабанта… Но аз се чувствах като Кръстника – циганина Гърга Питич (Сабри Сулейман), с пура в ръка и уиски в другата, полегнал в люлеещия се стол. Липсваше ми само Плутон. Но, както знаем, пълно щастие няма.

* „Плутон“ не е повлиян пряко от творчеството на Едгар Алан По и по-специално от неговия разказ „Черният котарак“ (1843 г.). Разбира се влияния с цялостното светоусещане на По има, но основното влияние е чувството за вина, което се разкрива и в редица други негови творби („Издайническото сърце“); и в двата случая има престъпник, смятащ себе си за недосегаем и замитащ умело следите си (или поне опитващ се). И името на свързващия елемент – котарака Плутон (По използва името на римския бог на отвъдния свят), зловредните личностни характеристики на главния герой, който и в двата разказа (моят и на По) представя първоличната гледна точка, имитирайки автентичност. По разчита в своя текст повече на хоръра, който почти отсъства в другия текст.
    Всъщност повече за Е. А. По и влиянията му у нас може да се прочете в дългата статия на Любомир Делев „Айлурофобия и кинофобия: ужасното като психична реалност у Едгар Алън По, Владимир Полянов и Георги Райчев“ (Ел. сп. LiterNet, 29.08.2014, № 8 /177).