През 2020 г. бе преиздаден сборникът разкази „Добруджанци“ (1934) на Яни Калиакренски. Авторът изцяло свързва живота си с добруджанския край. Радетел е за свободна Добруджа, която отстоява с журналистическото си и писателско перо. Основател и участник при създаването и запазването на много български просветни и културни институции в окупираната от румънска власт Южна Добруджа.
Акад. Иван Радев, автор на предговора, смята, че „Калиакренски се оказва „верен ученик“ на Йордан Йовков и онова, което ни предлага, е автентичната картина на друг, трагичен отрязък от живота на Добруджанския край, постигната според дадената му дарба на разказвач.“

     През септември 2021-а, по повод 105 години от Добруджанската епопея и като продължение на реабилитацията на Яни Калиакренски, се преиздаде и повестта му „Суша“ (1929). И на двете издания съставител е Атанас Димитров (АтаДим) а илюстрациите са дело на известния наш художник и карикатурист – каварналията Любомир Михайлов . В предговора към „Суша“ проф. дфн Сава Василев пише: „Сега книгите на Яни Хаджиянев – Калиакренски заживяват втори живот. Реално погледнато за днешния, а и за вчерашния читател, те са новопоявяваща се литература. Повестта „Суша“ (1929) изпреварва с няколко години сборника „Добруджанци“ (1934). Излиза през същата година, когато се печатат разказите от книгата „Смехът на Добруджа“. В отлика от тях „Суша“, още на равнище заглавие, задава друга емоционална гама. Съдържанието изцяло го потвърждава. В основата на сюжета стои природно бедствие, променило драматично съдбата на героите. Яни Хаджиянев ни потапя в атмосфера на драматично очакване. При по-внимателен прочит на повестта разбираме, че страда не само природата. В света на човеците бродят излъгани очаквания, попарени надежди – все следи от хищните зъби на дипломатическата суша, пиеща влагата на народите… Финалът остава отворен. Като вратата, през която долита „ясният звънлив смях на Еленка“. Има място за
надеждата – точно толкова, колкото е нужно, за да се провре през процепа и на вратата, и на поколенията – на селото и града, на доброто и злото.“

     Паралелно с литературното съживяване на Яни Калиакренски се инициира и удостояването му със званието „Почетен гражданин на Каварна (посмъртно), което се състоя на 28-ото тържествено заседание на Общинския съвет в Каварна, проведено на 21 май 2021 г. Предлага се и именуване на площад „Яни Калиакренски“ в центъра на града.
Книгите бяха представени в няколко добруджански града – Добрич, Балчик, Шабла, Каварна.

Попитахме съставителя Атанас Димитров защо не издаде всички книги на Калиакренски в един общ том – избрано или събрано, за да бъде по-представително и по-лесно да стига до хората?

 Водещо за мен бе да запазя визуалната идентичност на произведенията на Яни Калиакренски, което предполага издаването им във формат и шрифт на оригинала. Авторът така е решил, когато ги е издал, и аз се стремя да не правя промени в тази насока. Не мисля, че в този си вариант на тиражиране те не са представителни и трудно стигащи до хората, напротив – и „Добруджанци“ и „Суша“, освен че са едни книжни бижута, дават и стойностен предговор, уникални илюстрации, критика от времето на самите произведения и кратък речник.
    Да, може в бъдеще да се издаде един солиден том „Събрано”, но той трябва да включва освен издадените му приживе четири произведения, също така неговите разкази, фейлетони, статии, неиздавани произведения и снимков материал. Това е сериозен труд, за който освен време, ще са нужни и съответните финансови средства. Това, което сме стартирали, е една добра „крачка“ към запознаване на читателите с (не)познатия Калиакренски.

Не Ви ли се струва архаично това, което разказва авторът, езикът и маниерът в произведението - ще стигне ли до по-млада аудитория подобен текст, до младежите, които търсят други средства за информация и не биха възприели такова четиво?

Ни най-малко не ми се струват архаични текстовете на Калиакренски, иначе не бих се захванал с тях. Написани са на чудно хубав език и стил, които ни отвеждат в друг свят, друга духовност, култура и нравственост. Произведенията му са за всеки, който има отношението към миналото и историята, който иска да знае откъде е тръгнал. В противен случай ни чака „криза на идентичността“. Днес май повече от всякога се налага „мантрата“, че за младото поколение произведенията на българските класици са трудни за разбиране, защото са написани на твърде остарял език. В това се опитват да ни убедят всячески „водещите интелектуалци“, че видите ли, младите днес говорят и пишат на съвсем друг български. Задача на образователната система, литературното общество и всяко семейство е да формира у подрастващите литературния вкус и навиците за четене и разбиране на великите ни класици и майстори на словото. Ако всички заедно не работим в тази посока и се плъзнем по плоскостта „да им е по-лесно“ на младите, то тогава неизбежно ще се отречем и от Вазов, Йовков, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Яворов… Пък после и от Яни Калиакренски, Христо Капитанов, Печо Господинов и др.

Ще преиздадете ли и „Легенда за 40-те калиакренски девойки”?

Както Ви е известно, книгата е преиздадена през 2004 г. от добричкото издателство „Матадор 74“  със заглавие „Легенда за Калиакра“. Така че, нека дадем нов живот на другите му произведения и после да мислим отново за „Легендата“.


Предлагаме и откъс от повестта „Суша“ на Яни Калиакренски:

     На другия ден рано сутринта, когато последни петли пропяха на разсъмване, с остро скърцане се отвори вратата на одаята и дядо Вълю прекрачи прага. Той се прекръсти, постоя малко, широко разпери ръце и лениво се прозя. Търкайки ръце, той тръгна към близката къщичка, провря се през гъстите клонки на трендафила и ниско почука на прозореца:
- Елено? Стани, къзъм… Пладне стана…
    Той се върна, застана пред вратата с мушнати ръце в пояса, дълго загледа матово синьото безоблачно небе, наведе глава и зацъка с език:
- И днес няма дъждец и туйто… Пет месеца и капка не капна…
   С бавни крачки, провлачвайки скъсаните си калеври по равния двор, дядо Вълю тръгна към плевника.  На мястото на миналогодишните големи саплъци, от чиито върхове се виждаше и градът, и морето, сега се издигаха малки островърхи купи слама: една по-големичка ечемичена и две други малки. Големият двор, обграден с шест реда бодлива тел, изглеждаше съвсем празен и пуст, където свинете ровеха и преобръщаха гнилата разпиляна плява, останала от предишните големи саплъци. Тук затваряха и животните, които, след като говедарят ги подкарваше, веднага се връщаха, защото както на полето, така и по стърнищата нямаше какво да ядат.
    Три големи автомобила завиха в равния двор и спряха пред одаята. Пристигна дружественият администратор, който трябваше да приеме всичкия движим и недвижим инвентар на чифлика.
    В разстояние на няколко години задълженията на чифлика толкова се увеличиха, щото собственикът бе принуден да го отстъпи на дружеството за пет години използване, съгласно подписаното условие. Дядо Вълю знаеше това, но все се съмняваше, мислейки, че така или иначе господарят му ще уреди задълженията си и работата ще тръгне така, както е вървяла цели 40 години, откогато той слугуваше без да напусне нито един ден. Но когато той се изправи пред свършения факт, като че ли почвата подхлъзна под краката му и не знаейки дали да иде да ги здрависа, или да им каже само добре дошли, приближи се някак страхливо и ниско пошушна на ухото на господаря     си:
- Кой.
    Дълго гледа дядо Вълю мъничката фигура на тоя, който ще разполага с целия чифлик в продължения на цели пет години, който ще заповядва, ще ръководи работата, ще уволнява и назначава.
- Поне да беше някой друг!
    Дядо Вълю чувстваше как сърцето му силно туптеше, кръв нахлу в главата му, а нечий глас постоянно му повтаряше: „Забрави миналото. Твоето 40-годишно слугуване пара не струва; друг ще ти заповядва, а възможно е и да те изхвърли, защото си стар и непотребен.“
    Когато се свършиха всички формалности по предаването и приемането, слънцето беше точно по обяд. Трите автомобила се изгубиха в облак от прах по черния път към града, а в двора останаха дядо Вълю лице срещу лице с администратора и неколцина любопитни селяни, които още продължаваха да гледат към посоката, където изчезнаха автомобилите.
- Е, дядка, да се почерпим ли? Какво ще кажеш, а? – И администраторът изкара от куфара си бутилка запечатана цуйка и предложи на дядо Вълю.
Дядо Вълю изпи една глътка, предаде бутилката на други, намръщи вежди и каза:
- Цуйката е хубавичка, но право да ти кажа… Каквото ми е на сърцето, такова ми е на езика… Ти, момче, не ми се харесваш. Под една стряха надали ще живеем…
    Администраторът се престори, че не чу. Но докато последният селянин, който изсуши бутилката, пожелаваше на новодошлия „добре дошел“, дядо Вълю не се стърпя и се     доизказа:
- Добре дошел, но колко хубаво щеше да бъде, ако не беше дошел…
- Всички сме пътници – намеси се бай Михо и намигна на дядо Вълю. – Виновен ли е човекът? Пращат го, той отива, изпълнява, той трябва да изпълнява… Ето, аз съвсем не исках така да постъпя с оня… но час на час не си схождат. Понякога човек, ей тъй на, тъй да кажа, сбърква се, греши… Казват, че съм се разкайвал. Вярно. Но да не мислите, задето ме разкарваха четири дена от пост на пост… Разкайвам се, защото… Защо не му хлопнах още един път по тиквеника? Какво ще кажеш, дядо Вълю, а? Лошо ли направих?...
    Дядо Вълю кимна одобрително с глава, другите се смееха, а администраторът, който нищо не разбираше, само ги попоглеждаше един по един, смееше се, защото другите се смееха, а бай Михо въртеше празната бутилка в ръцете си и повтаряше:
- Да. Трябваше да го халосам поне още един път…
    Жегата беше непоносима. По пустите селски улици не се мяркаше жива душа. По големия двор само голямото овчарско куче прибягваше от време на време от обора към одаята, ту се завираше под хамбара, бягаше из двора, подгонено от рой досадни мухи.