ДЕТСТВО
Александър Петров е роден на 21.03.2001 г. в град Добрич. Тази година завърши средното си образование и вече е студент по медицина във Варна. Членувал е в клуб „Литературната къща“ на Генка Петрова в Добрич. Възпитаник на Студио за поп-рок певци „Сарандев“ с педагог Елена Карабельова. Носител на редица награди от певчески конкурси у нас и извън страната.
ДЕТСТВО
За да си откъснеш ябълка,
е нужно само да протегнеш длани
и да охлузиш коленете си на тръните.
Жестокост, би отвърнал някой.
Но без тръни няма детство,
няма полъх и звънче на вятър.
Лятото е просто бучка захар,
ако не можеш да подскочиш в локва.
Локва, не море -
морето е пó друга болка...
* * *
Лек да е сънят ти, бабо,
обещай ми, че ще се събудиш утре.
Изгревът готов е да те приласкае,
да отвори портите на бялата ни къща.
Приседни до тичинките на цветята
и им довери живота си -
ах, само те не знаят
колко жертви е преглътнало това сърце!
Омеси ми пита, бабо,
от онази, слънчевата,
дето цял живот
опиянява сетивата ми
и ме усмихва.
Разкажи ми „облачно” и с песен
светлите градини и лозята,
от които е останал само светъл прах.
Разкрий загадката на времето
и ме върни при своето начало,
при свидните халки от люлка,
във която някога
ветрецът ти е думал
да не ме оставяш.
Никога.
* * *
Дай ми мъката си, Боже
и ще родя от нея.!
Позволи ми да сбера във шепите си
аромат на дъжд
до сетното пропукване
на дробовете.
Аз не горя за твоите амброзии,
градини с парафинени цветя.
С лъжица сребърна
посягам към небитието
и се отричам
от неподправената си съдба.
* * *
Наметна ме дъждът
с палто от облак -
ефирно е и ми прилича
на пребледнял щурец,
който е забравил нотите.
И му се ще да се разплаче,
да се покае,
да бяга срещу гръмотевиците.
Не съм му враг,
та да му преча да се бие
с вятърните мелници,
а и не мога да му кажа
да не си отива...
Глухарче е.
* * *
Знам, че там горе
е светло
и няма време
за повече дъжд.
Твоят лъч светлина
ми го каза.
* * *
Тя си тръгна боса,
без да ме докосне по челото.
Цялата ѝ прелест ме избягваше
по хлъзгавия тротоар
в очакване да ме прореже
съвестта.
От дима по ризата ѝ
падаха снежинки
и ми се прииска да е зима.
Да закача висулка
около шията ѝ,
за да си спомня,
че сърцето ѝ
е (с)нежен пламък.
* * *
Сълзите ми капят по ръбовете,
в които някога бяхме
безразсъдно щастливи,
палехме свещи
в ръцете на вятъра,
чертаехме линиите на живота си
по студения восък
и бягахме от годините,
които ни теглеха към раздялата.
Безупречно скривалище
бе любовта -
прошепваше ни красоти
по улиците на Милано,
разкъсваше дъха ни
на трепетни въздишки,
бродираше звезди
по небесклона,
събирани хилядолетия
в сандъче
по твърдите корици на Дома.
А днес изтича времето ни
в тази къща
и сме на път да премълчим
стените голи
на съвремието.
ДЕТСТВО
За да си откъснеш ябълка,
е нужно само да протегнеш длани
и да охлузиш коленете си на тръните.
Жестокост, би отвърнал някой.
Но без тръни няма детство,
няма полъх и звънче на вятър.
Лятото е просто бучка захар,
ако не можеш да подскочиш в локва.
Локва, не море -
морето е пó друга болка...
* * *
Лек да е сънят ти, бабо,
обещай ми, че ще се събудиш утре.
Изгревът готов е да те приласкае,
да отвори портите на бялата ни къща.
Приседни до тичинките на цветята
и им довери живота си -
ах, само те не знаят
колко жертви е преглътнало това сърце!
Омеси ми пита, бабо,
от онази, слънчевата,
дето цял живот
опиянява сетивата ми
и ме усмихва.
Разкажи ми „облачно” и с песен
светлите градини и лозята,
от които е останал само светъл прах.
Разкрий загадката на времето
и ме върни при своето начало,
при свидните халки от люлка,
във която някога
ветрецът ти е думал
да не ме оставяш.
Никога.
* * *
Дай ми мъката си, Боже
и ще родя от нея.!
Позволи ми да сбера във шепите си
аромат на дъжд
до сетното пропукване
на дробовете.
Аз не горя за твоите амброзии,
градини с парафинени цветя.
С лъжица сребърна
посягам към небитието
и се отричам
от неподправената си съдба.
* * *
Наметна ме дъждът
с палто от облак -
ефирно е и ми прилича
на пребледнял щурец,
който е забравил нотите.
И му се ще да се разплаче,
да се покае,
да бяга срещу гръмотевиците.
Не съм му враг,
та да му преча да се бие
с вятърните мелници,
а и не мога да му кажа
да не си отива...
Глухарче е.
* * *
Знам, че там горе
е светло
и няма време
за повече дъжд.
Твоят лъч светлина
ми го каза.
* * *
Тя си тръгна боса,
без да ме докосне по челото.
Цялата ѝ прелест ме избягваше
по хлъзгавия тротоар
в очакване да ме прореже
съвестта.
От дима по ризата ѝ
падаха снежинки
и ми се прииска да е зима.
Да закача висулка
около шията ѝ,
за да си спомня,
че сърцето ѝ
е (с)нежен пламък.
* * *
Сълзите ми капят по ръбовете,
в които някога бяхме
безразсъдно щастливи,
палехме свещи
в ръцете на вятъра,
чертаехме линиите на живота си
по студения восък
и бягахме от годините,
които ни теглеха към раздялата.
Безупречно скривалище
бе любовта -
прошепваше ни красоти
по улиците на Милано,
разкъсваше дъха ни
на трепетни въздишки,
бродираше звезди
по небесклона,
събирани хилядолетия
в сандъче
по твърдите корици на Дома.
А днес изтича времето ни
в тази къща
и сме на път да премълчим
стените голи
на съвремието.
