НЕБЕ ЗА ПОСТИГАНЕ
Лалка Павлова е автор на 18 книги – 10 с поезия (лирика, хайку, сонети, лирически миниатюри, една поема и една триезична на български, гръцки и сръбски в съавторство); на 3 монографии – „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“ (част от фонда на Държавната библиотека в Мюнхен); „Стефан Стамболов: един образ – две творчески визии“ (част от фонда на Конгресната библиотека във Вашингтон; на Народната библиотека в Белград; на Руската национална библиотека в Санкт Петербург); „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова“ (трето място в конкурса на Лига на българските писатели в САЩ и по света), както и на 4 сборника с литературна критика – „Калейдоскоп“, „Жена Слово Космос“ (с почетна грамота от УС на СБП), „Духовни вселени“ (част от фонда на Университетската библиотека в Сиатъл; на Университетската библиотека в Блумингтън, щата Индиана; на Славянската библиотека в Прага) и „Белези от огъня на словото“ (том 1). Под печат със съфинансиране от МК – „Горчиви кръстопътища“ (том 2). Член е на Съюза на българските писатели; на Славянската литературна и артистична академия, Варна; на редколегията на алманах „Мизия“; кореспондент е на в. „Словото днес“ за Плевен и два мандата председател на Дружеството на писателите в Плевен. Носител е на Почетното отличие „Неофит Рилски“ от МОН; на Плакет на РОТАРИ клуб, центрум Плевен; на Почетна грамота за принос в българската литература от СБП; на Плакет от СБП за заслуги към българската литература; на Медал и грамота на името на Елена Слободянюк, гр. Воскресенск, Русия; на Медал на ЮНЕСКО за Гърция и почетен знак на Атина. Нейни произведения са преведени на руски, румънски, испански, гръцки, албански, английски, сръбски и турски език.
„НЕБЕ ЗА ПОСТИГАНЕ“ ОТ ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – КНИГА ЗА ВИСОКАТА НОТА В ЖИВОТА И ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ УТРЕ МЕЧТИ.
Въпросът за сложното амбивалентно единство в отношенията Небе – Земя е вълнувал учените и философите още от дълбоката древност. Според Библията и двете са творения на Бога. В световното културно пространство представата за Небето се свързва с проявленията на трансцедентното, на вечното и святото, като образът на небето е превърнат в обобщаващ символ на свещения ред във Вселената, на надчовешките сили и възможности. Както в българските народни песни и митове, така и във фолклора на много други народи, са запазени текстове за брака между Небето и Земята, от който се ражда Луната. В тях Небето и Земята символизират мъжкото и женското начало, а слънцето и светлината създават условията, необходими на семето-дъжд да поникне и даде плод. От тази връзка се ражда и Дървото на живота (наричано още Космическо дърво), което свързва трите измерения на битието и света – небесно (короната му), подземно (корените му) и наземно (стъблото). Небето и Земята, в редица теории за възникването на Вселената, са видени като резултат от началната поляризация на Световното яйце, чиято горна половина е Небето. Според прочутия румънски изследовател на историята на религиите и индийската култура Мирча Елиаде „Божествената трансцедентност намира пряко проявление в недостъпността, безкрайността и съзидателната сила на небето (дъждът). Небесната същност е неизчерпаемо божествено проявление“ („Трактат по история на религиите“), а за френския психолог и поет Андре Вирел небето символизира мястото на съвършения Дух и човешките стремления за доближаването до него. Мисля, че точно такъв семантичен аспект задава паратекстът на новата стихосбирка на Георги Ангелов „Небе за постигане“. Сливането, отъждествяването на човека с Бога или със съвършения Дух е невъзможно, но усилията за проникване в света на знанието и стремежът за разгадаване на механизмите, които поддържат свещеният ред във Вселената, поривът, амбицията и копнежът за узнаването и „постигането“ на законите на морала, на които се крепи мъдростта на Небето – това е целта на човешкото земно съществуване. Постигането на тази цел наистина е една „висока нота“ в живота на всеки човек, особено ако обществено-историческите условия са „отложили“ реализирането на мечтите за възможното „утре“.
Новият сборник на Георги Ангелов „Небе за постигане“ съдържа седемдесет и едно стихотворения, които не са тематично групирани в отделни цикли, но са внимателно подредени, следвайки логиката на битийната семантична връзка и последователност, като първото стихотворение имплицитно вписва внушенията за начало, а последното – за финал на живота на човека в параметрите на кръговрата на битието:
Ни помен от човек. Далече – грак
на врани. А нататък – в чернозема
растяха семенцата в пълен мрак,
но във снега
не виждаха те
враг…
А пролог
към
завършена
поема.
(„Етюд“)
…………………………………..
И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети…
(„България, земя на моя сън“)
Първите две стихотворения („Етюд“ и „Лъч“) акцентуват образа на реката, определена като „река бездънна“ с „непристъпен бряг“, като „река дълбока“. В представите на различните народи и техните митове слизащата от планините река, чиито води се губят в долини, езера и морета, символизира човешкото съществуване и неговата преходност във времето, като с „изтичането“ на характеризиращите го желания, чувства и стремежи, тя се превръща в знак на смъртта и обновлението. Когато водите на реката се спускат вертикално, тя асоциира представа за висшите пречистващи води на милостта, на възстановеното единство на Ин и Ян, които оплождат и раждат живота. Такава я виждаме в първото стихотворение на Георги Ангелов „Етюд“ – „…реката гледах, бе река бездънна, / а сняг се сипеше отвесно, / бавно, сънно…“ Лирическият герой, спрял до непристъпния бряг на тази река, сякаш се слива и с нея, и с водите ?, и със сипещия се отвесно над бреговете ? сняг в това непрестанно, „сънно…“, сякаш вечно движение, за да се превърне в метафора на битието във вселенския му кръговрат. Във втората част на стихотворението тези имплицитно вписани внушения се допълват от грака на враните – соларни птици, божествени пратеници на победата и знак за добродетелност. Те възвестяват началото на живота, раждането му, „пролога“ на неговата „поема“ сред хаоса на „пълен мрак“, но под благослова на сипещия се отвесно сняг. Още тук обаче, макар и само на подтекстово равнище на словото, Георги Ангелов полага началото на битийната драма – в „мрака“ на чернозема, „ослепени“ от белотата на снега, семенцата все още не виждат враг. Тази втора, само загатната тема в „поемата“ на битието, е акцентувана в текста на второто стихотворение – „Лъч“. Сред „троскот див“, сред кал, сред „лай на кучета“ и „кикота на сови“, животът се влачи така, „както бавно отиващ си спомен: / плясък тих на дълбока река“ под повея на вятър, „който лист подир лист / ни отронва“. Съзнанието за преходността на човешкия живот, който „не от днес“ влиза в атака с мрачните сили на небитието, не може да отнеме вярата на лирическия герой в утрешния ден, защото над безвъздушното лоно на мрака винаги „небето остава основа“. Защото още преди да започне да „строи“ сградата на живота, нейният майстор е начертал и завъртял колелото „на кръговрата / от раждането до смъртта незнайна, / а пътят и на старец, и на млад / започва и завършва като тайна“.
Тайната на живота! Именно тя привлича като магнит човека-поет, кара го не само да я търси всекидневно, но и да изстрадва откриването на всяка нейна частица в „глас, дошъл изпод пръстта“, в „кратер на вулкан“, в солта на сълзата, във вика и собствената му агония над белия лист, в неистовите му усилия с незримите си криле да погали „червей и звезда“, с готовността му „в незнаен час / да се превърне в топла пепел / за нас, / за някого / от нас“ („ARS POETIKA“). Първите пет стихотворения от новата стихосбирка на Георги Ангелов представляват своеобразна философска интродукция за цялата книга: животът на човека е като живота на пчелите – красотата на света го примамва с „различни и силни аромати“, но той тепърва ще научи, че нищо в него не идва даром, а с огромен труд „дори за капка мед“ („Пчелите“).
Същинската част на стихосбирката представя едно своеобразно пътуване на лирическия герой сред човешкия социум, в чиито визии минало и настояще непрекъснато се преплитат или разменят местата си, за да се подчертае, че Небето на Истината и Справедливостта винаги е било твърде далеко и е необходима упорита целеустременост, всеотдайност и жертвеност, за да може човечеството поне малко да се доближи до „високата нота в живота“. Синтезирано, с изключително обемна семантична натовареност на всяка дума, Георги Ангелов очертава не контурите, а същността, скритото под „опаковката“ наше съвремие:
Времето
е мръсно,
но и ловко.
Навсякъде:
разпад,
кал,
гнус.
Но винаги
в красива
опаковка.
За всяко състояние
и вкус.
(„Съвремие“)
Ожесточената битка между Доброто и Злото в света има дълга история, която може би е започнала от появата на онзи гняв „за два живота“, натрупан в душата на просяка пред божия храм, който го кара, вместо да чака Христос, сам да вземе бича и с неговия „суров, епичен“, прехапан в тъмното език, да наложи мярата за своята справедливост („Просякът“). И някак асоциативно в мен зазвучават гласовете на Гео Милев („Нощта ражда из мъртва утроба / вековната злоба на роба: / своя пурпурен гняв величав…“, „Септември“) и на Крум Кюлявков („В ливади, / ниви, / друми, / като порой отприщен, / гневът / коси разплете / от мъка стогодишна…“ („Ние“). Те, поетите, винаги са били глашатаи на Истината в световната история. В новата стихосбирка на Георги Ангелов голяма част от поетичните текстове са обвързани с представата за човека-творец, за човека-поет, а използваната форма на лирическото „Аз“ ги превръща в дълбоко изповедни, като една част от тях открехват завесата към светаята светих на личността Георги Ангелов, а други, изчиствайки всякакъв вид автобиографични нюанси – превръщат неговия авторски глас в глас на обикновения човек, на социалното „Ние“, и изразяват неговата представа за справедливостта и свободата. Защото, както казва Езоп, „понеже е състояние на духа, свободата не може да бъде подарена“. Но и не може да бъде отнета, защото тя е изконно заложена в гена на твореца, независимо от неговото лице или вид изкуство:
Не аз разпространявам тази книга.
Не съм я писал аз. Не съм я чел.
Но и веднъж да я разгърнеш стигало
да имаш
във спасението
цел.
(„Пред центуриона“)
Той, свободният духом човек, има сетива, с които чува гласовете на реката и на свода тъмно-пепеляв, с които мъртвите го викат. Той невидимо върви редом с „шествието на цар Самуиловите войници“ или с онези „бикоглави, четинести“, „волооки мъже“ от тракийския летопис, които с „тояги и прашки“, с очи „и от бичи по-кървави“, залавят завоевателя в своя капан. Неговата „сърдечна крива“ може да пълзи дори през вещерския Салем, покрай „скритите мечи капани“ на „натрапената ни система“, подменила истинския свят на мъртвите пастири, но винаги ще усеща незаситен своя глад за онази висока синева на Небето, в която „без дъх“ очите му се взират, с убеждението, че „…всичко, което правим, ще ни се върне…“.
Словото на Георги Ангелов е семантично многоцветно, често пъти – иносказателно, в него се преплитат митологични, исторически, политически и философски пластове, които изискват богата култура от реципиента, за да схване същността на намека, на имплицитно вписаните представи и да разчете вложените в тях смисли и идеи. Минало и настояще се преплитат и акцентуват знакови личности и събития, част от които са само загатнати като символи на Доброто или Злото. Понякога дори от частно личното, автобиографичното, поетът извлича важни обобщения и изводи, които касаят както България, така и нашия човешки свят като цяло. Един от фундаменталните проблеми, поставени в голяма част от поетичните текстове в книгата, е свързан с представата за свободата в нейните различни измерения: лична, социална, национална, материална, свобода на духа и волята, на избора, на чувствата и мислите, свобода на действията, както и робуването на норми, правила или наложени ни стереотипи. Поетичните текстове, свързани с мотива за свободата, са обединени от веруюто на поета, че свободата се полага само на този, който не само е готов да се бори дори с цената на живота си за нейното постигане, но и може да понесе отговорностите, които тя ще му донесе. Това негово верую е откроено в стихотворенията „Брациговските апостоли“, „Камъкът“, „Хайдутин“, „Изповед на Христо Иванов – Големия“, „Войвода“, „Писмо до Иван-Александър“, „Бенковски в Брацигово“, „Предупреждение“. В композиционната структура на книгата тези стихотворения се предхождат от една съвременна поетична реплика на песента на кубинския композитор, поет и китарист Карлос Пуебла „До вечността, команданте“, писана през 1965 година. В нея Че Гевара е видян като нов Месия, който идва, „изгаряйки ветровете, / със слънчевите лъчи на пролетта, / за да издигне знамето на светлината на своята усмивка“ и да поведе хората напред към „нови дела“ в името на човешката свобода и равноправие. Текстът на тази песен представлява своеобразен отговор на прощалното писмо на Че Гевара, който напуска Куба, за да се включи в революционните борби на Конго и Боливия, където е пленен и убит. Съвременната поетична реплика на Георги Ангелов излиза от тази конкретика, за да внуши обобщаващата идея, че поривът към свободата не може да бъде унищожен, че в историческото битие на всички народи по земята Времето ражда новите сеячи на борбата за социална и национална независимост. „HASTA SIEMPRE“ психологически подготвя читателя както за онези стихотворения, които събуждат чувството за дълг към дедите („Земята ти – огледай се назад - / те вика. / Лично теб. / С последни сили.“), така и за съвременните наболели проблеми в света („Безработица, разруха, глад, / наречени любезно-подло „криза“. / С векове се върнахме назад / в нечовешкия / капитализъм.“). Защото справедливостта и свободата в глобален аспект са свързващото звено между историческите времена:
HASTA SIEMPRE
Земята сеем като Че Гевара.
Засяваме я с плодни семена
и виждаме как в тъмното покарват
неразбираемите
писмена.
Полека се изправят сред полето,
полека те набъбват и растат –
и се превръщат в ръкопис, прочетен
дори от тези,
дето не четат.
Ще се разлисти той. Ще стане Слово,
което времето чете на глас
за всички нас и всеки път е ново,
защото е
на справедливостта
компас.
Свободата и справедливостта в поетичните текстове на Георги Ангелов са видени като олицетворение на онази „висока нота в живота“, която звъни в синевата на все още непостигнатото Небе. То символизира съзидателната същност на Всемирното съзнание, за която говорят и Писмата на Христос, колкото и предубедено да подхождаме към текстовете в тази книга. Защото, както казва Айнщайн, „науката без религията е осакатена, религията без наука е сляпа“. Пътят за достигането до тази абсолютна духовност минава през усилията за откриването както на истината за смисъла на човешкото съществуване, така и за свободата в нейните различни измерения. Направената равносметка обаче показва, че човекът е забравил най-важното – постигането на свободата е изпитание не само във времена на национален гнет, много по-страшна е икономическата зависимост, робството на вещите и парите, на еснафското живуркане, на принизяването до тясното пространство в клетката на примирението, което сякаш за свое оправдание наричаме воля на Съдбата:
Земята ни е свят залог
между небето и човека.
Ще закънти обаче рог
след всичките тринайсет века
и пелената ще свали
Всеблагият Отец с калема:
– Защо, безверни, позволи
дареното да ти отнемат?
(„Равносметка“)
Свободата не е вечен дар, човекът трябва да я пази, да я отстоява всекидневно дори когато животът го притиска в „хватката си вълча“ и „богоизбраните“ се опитват да го превърнат в скот. Дори когато „елитът алчен“ от „примати нискочели“ иска свободата само за себе си и цинично обещава да я опази. Небето на Вселенския Дух е високо, трудно постижимо, в продължение на хилядолетия човекът се опитва да го достигне и, понесъл кръста си на рицар, винаги помни, че „може да падне пръв“. Онова, което го крепи в тежките мигове на жестоки изпитания, е вярата, че Небето няма да забрави неговите „стръмни следи“ сред море от мерзости към „високата нота в живота“:
И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети…
Преди години поетът Георги Джагаров в стихотворението си „Не е ли време“ открои идеята, че смисълът на човешкото съществуване е не толкова в реализирането на мечтата му да достигне до „другия бряг“, колкото в пътуването към него („Защото моята съдба / не е в това, което си отива, / не е в това, което ще настъпи, / а в границата между тях – в морето, / което ме зове към онзи бряг“, Г. Джагаров, „Не е ли време“). Мисля, че тази теза на своя творчески събрат защитава и Георги Ангелов, но вече с цяла една стихосбирка. Затова поставя като нейно заглавие паратекста „Небе за постигане“ – смисълът на човешкия живот е в пътуването към това Небе, по време на което човекът ще се извисява духовно и нравствено, ще обогатява познанията си, ще се отърсва от ограничаващите го земни страсти и ще отваря сетивата си за възприемане на неговата транцедентност, за мащабите на истинско му величие.
„НЕБЕ ЗА ПОСТИГАНЕ“ ОТ ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – КНИГА ЗА ВИСОКАТА НОТА В ЖИВОТА И ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ УТРЕ МЕЧТИ.
Въпросът за сложното амбивалентно единство в отношенията Небе – Земя е вълнувал учените и философите още от дълбоката древност. Според Библията и двете са творения на Бога. В световното културно пространство представата за Небето се свързва с проявленията на трансцедентното, на вечното и святото, като образът на небето е превърнат в обобщаващ символ на свещения ред във Вселената, на надчовешките сили и възможности. Както в българските народни песни и митове, така и във фолклора на много други народи, са запазени текстове за брака между Небето и Земята, от който се ражда Луната. В тях Небето и Земята символизират мъжкото и женското начало, а слънцето и светлината създават условията, необходими на семето-дъжд да поникне и даде плод. От тази връзка се ражда и Дървото на живота (наричано още Космическо дърво), което свързва трите измерения на битието и света – небесно (короната му), подземно (корените му) и наземно (стъблото). Небето и Земята, в редица теории за възникването на Вселената, са видени като резултат от началната поляризация на Световното яйце, чиято горна половина е Небето. Според прочутия румънски изследовател на историята на религиите и индийската култура Мирча Елиаде „Божествената трансцедентност намира пряко проявление в недостъпността, безкрайността и съзидателната сила на небето (дъждът). Небесната същност е неизчерпаемо божествено проявление“ („Трактат по история на религиите“), а за френския психолог и поет Андре Вирел небето символизира мястото на съвършения Дух и човешките стремления за доближаването до него. Мисля, че точно такъв семантичен аспект задава паратекстът на новата стихосбирка на Георги Ангелов „Небе за постигане“. Сливането, отъждествяването на човека с Бога или със съвършения Дух е невъзможно, но усилията за проникване в света на знанието и стремежът за разгадаване на механизмите, които поддържат свещеният ред във Вселената, поривът, амбицията и копнежът за узнаването и „постигането“ на законите на морала, на които се крепи мъдростта на Небето – това е целта на човешкото земно съществуване. Постигането на тази цел наистина е една „висока нота“ в живота на всеки човек, особено ако обществено-историческите условия са „отложили“ реализирането на мечтите за възможното „утре“.
Новият сборник на Георги Ангелов „Небе за постигане“ съдържа седемдесет и едно стихотворения, които не са тематично групирани в отделни цикли, но са внимателно подредени, следвайки логиката на битийната семантична връзка и последователност, като първото стихотворение имплицитно вписва внушенията за начало, а последното – за финал на живота на човека в параметрите на кръговрата на битието:
Ни помен от човек. Далече – грак
на врани. А нататък – в чернозема
растяха семенцата в пълен мрак,
но във снега
не виждаха те
враг…
А пролог
към
завършена
поема.
(„Етюд“)
…………………………………..
И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети…
(„България, земя на моя сън“)
Първите две стихотворения („Етюд“ и „Лъч“) акцентуват образа на реката, определена като „река бездънна“ с „непристъпен бряг“, като „река дълбока“. В представите на различните народи и техните митове слизащата от планините река, чиито води се губят в долини, езера и морета, символизира човешкото съществуване и неговата преходност във времето, като с „изтичането“ на характеризиращите го желания, чувства и стремежи, тя се превръща в знак на смъртта и обновлението. Когато водите на реката се спускат вертикално, тя асоциира представа за висшите пречистващи води на милостта, на възстановеното единство на Ин и Ян, които оплождат и раждат живота. Такава я виждаме в първото стихотворение на Георги Ангелов „Етюд“ – „…реката гледах, бе река бездънна, / а сняг се сипеше отвесно, / бавно, сънно…“ Лирическият герой, спрял до непристъпния бряг на тази река, сякаш се слива и с нея, и с водите ?, и със сипещия се отвесно над бреговете ? сняг в това непрестанно, „сънно…“, сякаш вечно движение, за да се превърне в метафора на битието във вселенския му кръговрат. Във втората част на стихотворението тези имплицитно вписани внушения се допълват от грака на враните – соларни птици, божествени пратеници на победата и знак за добродетелност. Те възвестяват началото на живота, раждането му, „пролога“ на неговата „поема“ сред хаоса на „пълен мрак“, но под благослова на сипещия се отвесно сняг. Още тук обаче, макар и само на подтекстово равнище на словото, Георги Ангелов полага началото на битийната драма – в „мрака“ на чернозема, „ослепени“ от белотата на снега, семенцата все още не виждат враг. Тази втора, само загатната тема в „поемата“ на битието, е акцентувана в текста на второто стихотворение – „Лъч“. Сред „троскот див“, сред кал, сред „лай на кучета“ и „кикота на сови“, животът се влачи така, „както бавно отиващ си спомен: / плясък тих на дълбока река“ под повея на вятър, „който лист подир лист / ни отронва“. Съзнанието за преходността на човешкия живот, който „не от днес“ влиза в атака с мрачните сили на небитието, не може да отнеме вярата на лирическия герой в утрешния ден, защото над безвъздушното лоно на мрака винаги „небето остава основа“. Защото още преди да започне да „строи“ сградата на живота, нейният майстор е начертал и завъртял колелото „на кръговрата / от раждането до смъртта незнайна, / а пътят и на старец, и на млад / започва и завършва като тайна“.
Тайната на живота! Именно тя привлича като магнит човека-поет, кара го не само да я търси всекидневно, но и да изстрадва откриването на всяка нейна частица в „глас, дошъл изпод пръстта“, в „кратер на вулкан“, в солта на сълзата, във вика и собствената му агония над белия лист, в неистовите му усилия с незримите си криле да погали „червей и звезда“, с готовността му „в незнаен час / да се превърне в топла пепел / за нас, / за някого / от нас“ („ARS POETIKA“). Първите пет стихотворения от новата стихосбирка на Георги Ангелов представляват своеобразна философска интродукция за цялата книга: животът на човека е като живота на пчелите – красотата на света го примамва с „различни и силни аромати“, но той тепърва ще научи, че нищо в него не идва даром, а с огромен труд „дори за капка мед“ („Пчелите“).
Същинската част на стихосбирката представя едно своеобразно пътуване на лирическия герой сред човешкия социум, в чиито визии минало и настояще непрекъснато се преплитат или разменят местата си, за да се подчертае, че Небето на Истината и Справедливостта винаги е било твърде далеко и е необходима упорита целеустременост, всеотдайност и жертвеност, за да може човечеството поне малко да се доближи до „високата нота в живота“. Синтезирано, с изключително обемна семантична натовареност на всяка дума, Георги Ангелов очертава не контурите, а същността, скритото под „опаковката“ наше съвремие:
Времето
е мръсно,
но и ловко.
Навсякъде:
разпад,
кал,
гнус.
Но винаги
в красива
опаковка.
За всяко състояние
и вкус.
(„Съвремие“)
Ожесточената битка между Доброто и Злото в света има дълга история, която може би е започнала от появата на онзи гняв „за два живота“, натрупан в душата на просяка пред божия храм, който го кара, вместо да чака Христос, сам да вземе бича и с неговия „суров, епичен“, прехапан в тъмното език, да наложи мярата за своята справедливост („Просякът“). И някак асоциативно в мен зазвучават гласовете на Гео Милев („Нощта ражда из мъртва утроба / вековната злоба на роба: / своя пурпурен гняв величав…“, „Септември“) и на Крум Кюлявков („В ливади, / ниви, / друми, / като порой отприщен, / гневът / коси разплете / от мъка стогодишна…“ („Ние“). Те, поетите, винаги са били глашатаи на Истината в световната история. В новата стихосбирка на Георги Ангелов голяма част от поетичните текстове са обвързани с представата за човека-творец, за човека-поет, а използваната форма на лирическото „Аз“ ги превръща в дълбоко изповедни, като една част от тях открехват завесата към светаята светих на личността Георги Ангелов, а други, изчиствайки всякакъв вид автобиографични нюанси – превръщат неговия авторски глас в глас на обикновения човек, на социалното „Ние“, и изразяват неговата представа за справедливостта и свободата. Защото, както казва Езоп, „понеже е състояние на духа, свободата не може да бъде подарена“. Но и не може да бъде отнета, защото тя е изконно заложена в гена на твореца, независимо от неговото лице или вид изкуство:
Не аз разпространявам тази книга.
Не съм я писал аз. Не съм я чел.
Но и веднъж да я разгърнеш стигало
да имаш
във спасението
цел.
(„Пред центуриона“)
Той, свободният духом човек, има сетива, с които чува гласовете на реката и на свода тъмно-пепеляв, с които мъртвите го викат. Той невидимо върви редом с „шествието на цар Самуиловите войници“ или с онези „бикоглави, четинести“, „волооки мъже“ от тракийския летопис, които с „тояги и прашки“, с очи „и от бичи по-кървави“, залавят завоевателя в своя капан. Неговата „сърдечна крива“ може да пълзи дори през вещерския Салем, покрай „скритите мечи капани“ на „натрапената ни система“, подменила истинския свят на мъртвите пастири, но винаги ще усеща незаситен своя глад за онази висока синева на Небето, в която „без дъх“ очите му се взират, с убеждението, че „…всичко, което правим, ще ни се върне…“.
Словото на Георги Ангелов е семантично многоцветно, често пъти – иносказателно, в него се преплитат митологични, исторически, политически и философски пластове, които изискват богата култура от реципиента, за да схване същността на намека, на имплицитно вписаните представи и да разчете вложените в тях смисли и идеи. Минало и настояще се преплитат и акцентуват знакови личности и събития, част от които са само загатнати като символи на Доброто или Злото. Понякога дори от частно личното, автобиографичното, поетът извлича важни обобщения и изводи, които касаят както България, така и нашия човешки свят като цяло. Един от фундаменталните проблеми, поставени в голяма част от поетичните текстове в книгата, е свързан с представата за свободата в нейните различни измерения: лична, социална, национална, материална, свобода на духа и волята, на избора, на чувствата и мислите, свобода на действията, както и робуването на норми, правила или наложени ни стереотипи. Поетичните текстове, свързани с мотива за свободата, са обединени от веруюто на поета, че свободата се полага само на този, който не само е готов да се бори дори с цената на живота си за нейното постигане, но и може да понесе отговорностите, които тя ще му донесе. Това негово верую е откроено в стихотворенията „Брациговските апостоли“, „Камъкът“, „Хайдутин“, „Изповед на Христо Иванов – Големия“, „Войвода“, „Писмо до Иван-Александър“, „Бенковски в Брацигово“, „Предупреждение“. В композиционната структура на книгата тези стихотворения се предхождат от една съвременна поетична реплика на песента на кубинския композитор, поет и китарист Карлос Пуебла „До вечността, команданте“, писана през 1965 година. В нея Че Гевара е видян като нов Месия, който идва, „изгаряйки ветровете, / със слънчевите лъчи на пролетта, / за да издигне знамето на светлината на своята усмивка“ и да поведе хората напред към „нови дела“ в името на човешката свобода и равноправие. Текстът на тази песен представлява своеобразен отговор на прощалното писмо на Че Гевара, който напуска Куба, за да се включи в революционните борби на Конго и Боливия, където е пленен и убит. Съвременната поетична реплика на Георги Ангелов излиза от тази конкретика, за да внуши обобщаващата идея, че поривът към свободата не може да бъде унищожен, че в историческото битие на всички народи по земята Времето ражда новите сеячи на борбата за социална и национална независимост. „HASTA SIEMPRE“ психологически подготвя читателя както за онези стихотворения, които събуждат чувството за дълг към дедите („Земята ти – огледай се назад - / те вика. / Лично теб. / С последни сили.“), така и за съвременните наболели проблеми в света („Безработица, разруха, глад, / наречени любезно-подло „криза“. / С векове се върнахме назад / в нечовешкия / капитализъм.“). Защото справедливостта и свободата в глобален аспект са свързващото звено между историческите времена:
HASTA SIEMPRE
Земята сеем като Че Гевара.
Засяваме я с плодни семена
и виждаме как в тъмното покарват
неразбираемите
писмена.
Полека се изправят сред полето,
полека те набъбват и растат –
и се превръщат в ръкопис, прочетен
дори от тези,
дето не четат.
Ще се разлисти той. Ще стане Слово,
което времето чете на глас
за всички нас и всеки път е ново,
защото е
на справедливостта
компас.
Свободата и справедливостта в поетичните текстове на Георги Ангелов са видени като олицетворение на онази „висока нота в живота“, която звъни в синевата на все още непостигнатото Небе. То символизира съзидателната същност на Всемирното съзнание, за която говорят и Писмата на Христос, колкото и предубедено да подхождаме към текстовете в тази книга. Защото, както казва Айнщайн, „науката без религията е осакатена, религията без наука е сляпа“. Пътят за достигането до тази абсолютна духовност минава през усилията за откриването както на истината за смисъла на човешкото съществуване, така и за свободата в нейните различни измерения. Направената равносметка обаче показва, че човекът е забравил най-важното – постигането на свободата е изпитание не само във времена на национален гнет, много по-страшна е икономическата зависимост, робството на вещите и парите, на еснафското живуркане, на принизяването до тясното пространство в клетката на примирението, което сякаш за свое оправдание наричаме воля на Съдбата:
Земята ни е свят залог
между небето и човека.
Ще закънти обаче рог
след всичките тринайсет века
и пелената ще свали
Всеблагият Отец с калема:
– Защо, безверни, позволи
дареното да ти отнемат?
(„Равносметка“)
Свободата не е вечен дар, човекът трябва да я пази, да я отстоява всекидневно дори когато животът го притиска в „хватката си вълча“ и „богоизбраните“ се опитват да го превърнат в скот. Дори когато „елитът алчен“ от „примати нискочели“ иска свободата само за себе си и цинично обещава да я опази. Небето на Вселенския Дух е високо, трудно постижимо, в продължение на хилядолетия човекът се опитва да го достигне и, понесъл кръста си на рицар, винаги помни, че „може да падне пръв“. Онова, което го крепи в тежките мигове на жестоки изпитания, е вярата, че Небето няма да забрави неговите „стръмни следи“ сред море от мерзости към „високата нота в живота“:
И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети…
Преди години поетът Георги Джагаров в стихотворението си „Не е ли време“ открои идеята, че смисълът на човешкото съществуване е не толкова в реализирането на мечтата му да достигне до „другия бряг“, колкото в пътуването към него („Защото моята съдба / не е в това, което си отива, / не е в това, което ще настъпи, / а в границата между тях – в морето, / което ме зове към онзи бряг“, Г. Джагаров, „Не е ли време“). Мисля, че тази теза на своя творчески събрат защитава и Георги Ангелов, но вече с цяла една стихосбирка. Затова поставя като нейно заглавие паратекста „Небе за постигане“ – смисълът на човешкия живот е в пътуването към това Небе, по време на което човекът ще се извисява духовно и нравствено, ще обогатява познанията си, ще се отърсва от ограничаващите го земни страсти и ще отваря сетивата си за възприемане на неговата транцедентност, за мащабите на истинско му величие.
