Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕФРИТЕНИЯТ АМУЛЕТ"

НЕФРИТЕНИЯТ АМУЛЕТ

Емил Димитров е роден през 1954 г. в Добрич. Висше образование завършва през 1977 г. във ВНВУ „В. Левски“ Велико Търново, Военна академия „Г. С. Раковски“ – през 1986 г. и право през 2000 г. в ТУ – Варна. Има публикувани геополитически и военнотехнически анализи в издания на МО на Р. България и сп. „Криле“. Награждаван многократно, включително и от Министъра на отбраната. Днес е управител на консултантска фирма „Солон консулт“.

Емил Димитров е автор на историческите романи „Кан Тервел – Кошмарът на Халифата“ и „Стълбата на светлината“. Тук предлагаме откъс от новия му роман „Нефритеният амулет“.



Лето господне 1453-то от рождението на Христа.


Господарят наш император Константин Драгаш Палеолог бе коронясан на 6 януари от лето господне 1449.
Помня това време, братя мои – голям студ и голям глад беше в Константинопол, а страхът от турците беше стиснал за гушите всички нас.
Пак по това време се смени и султанът – старият Мурад се оттегли и даде трона на третия си син Мехмед, понеже първите двама вече били загинали в битки.
За зла участ на християните, той се оказа не само умен и начетен мъж, но с желязна воля и властолюбив и искал да надмине баща си по завладените християнски земи. Мечтаел той да вземе Константинопол, но не бързал, а планирал всичко внимателно.
През лето господне 1452 от Рождението на Христа неверникът начена строителството на своя крепост на южния бряг на Босфора, точно срещу нашия град. Напълни я с войска, а и много оръдия насочи към стените ни. После почна в Мармара да трупа военни кораби за обсада на града по море.
Гледахме всичко това, братя мои, от морските стени на града, страх бе сковал душите ни и безсилни бяхме да ги спрем.
На всички ни беше ясно, че атаката на града предстои и цяла зима се готвихме за отбрана. Кой с каквото можеше, помагаше – укрепваха се стените, трупаха се запаси от оръжия, но с храните сме много зле – турците вече ни обградиха от всички страни, даже и по море, та от никъде не може да се внесе нещо в Константинопол.
Пък помощ вече не чакаме от никого.
С началото на пролетта Мехмед почна да трупа войски край града. Гледах ги, братя мои, от стените – като море са, полето цялото е почерняло от народ.
А най-страшно е да се гледат топовете. Реват толкова страшно от всички страни, а под техните удари вековните стени се тресат и постепенно се рушат. Докога ще издържат, знае само Бог.
Някои разказват, че топовете на турците ги направил някакъв унгарец Урбан. Не зная дали това е вярно, но ако е така – това е предателство към християните, равно на това на Юда към Христос Господа наш.
Ако е така – дано да е трижди проклет.
Анатема на него и целия му род до девето коляно.
От април лето господне 1453 от рождението на Христа почнаха и атаките на пешаците. Хиляди стълби са изправили на стените и пълзят по тях нагоре като неизтребими мравки, чет нямат, чада мои, а защитниците наши се топят с всеки изминал ден. Да се опише героизмът на християните е невъзможно, както не може да се разкаже с думи и за страданията на населението на града ни.
Това е сега, а какво ли ни чака като влязат турците вътре?
От двете страни на стените вече се издигат камари от трупове, вонята е непоносима, но никой не мисли за погребения. Градът е в хаос, мъртвите лежат по улици и площади, обезумели от глад и страх хора се лутат навсякъде, християни се бият и колят за шепа жито, а надежда за спасение вече никой няма.
А топовете реват ли, реват, та край няма и вече се вижда, че до няколко дни отбраната ни ще рухне.
А аз продължавам да си драскам тук, в килията, без да знам дали изобщо някога някой ще прочете тези редове.
 

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Дромонът отплава от Калиакра в гъстата мъгла рано сутринта на следващия ден. Силен попътен вятър бързо изпъна платната и корабът пристана в Месемврия късно вечерта на същия ден. През цялото време деспот Добротица се беше затворил в капитанската каюта и с логотет Митрофан обсъждаха възможните варианти за поемане на управлението на деспотство Загора, без да се нарушава договорът с императора.
Седмица след погребението деспот Добротица събра в тържествената зала в дома на деспот Михаил Палеолог целия елит на Императорско владение „Загора“ и на град Месемврия. Деспина Мария, красива и величествена в своя траур, бе гордо седнала на трона на починалия си съпруг, а баща ѝ, също в черно, стоеше до нея прав. Владетелят на Карвунското деспотство изгледа събралите се с тежък и пронизващ поглед и тихо, но решително каза:
– Всички вие сте били служители на моя зет деспот Михаил Палеолог, мир на праха му. От днес сте служители на дъщеря ми Мария, която като вдовица на съпруга си поема управлението на Императорско владение „Загора“ и на град Месемврия, в качеството си на регент на малолетния си син Йоан Палеолог и съгласно законите на империята. Знам, че не съм ви господар и не мога да Ви заповядвам, затова моля всички вас сега да се закълнете във вярност на деспина Мария.
Присъстващите разбраха от ледения тон на деспота, че молбата му е заповед и бавно, един след друг, споглеждайки се смутено и с наведени глави, коленичиха. Месемврийският митрополит чак сега разбра защо е извикан заедно със своя църковен хор, но реагира бързо. Излезе пред всички, и заставайки пред деспина Мария и баща ѝ, се обърна към коленичилите, и като вдигна тежък златен кръст, високо обяви:
– Редно е, чада мои, тъй е и по църковните, и по мирските закони – клирът и миряните да се закълнат във вярност на новия владика, или господар, затуй, чада мои – повтаряйте след мен. – някой от коленичилите се спогледаха изненадани, други покорно се прекръстиха с наведени глави, а митрополитът, вдъхновен от ролята си, високо и бавно започна молитвата, изчаквайки след всеки израз повторението от събралите се в залата: – Отче наш, Ти, който си на небесата, като прощаваш всички прегрешения на безвреме починалия твой раб деспот Михаил Палеолог и го приемаш в лоното свое, в името на Отца, и Сина, и Светия дух, благослови твоята рабиня деспина Мария, неговата вдовица, като владетелка на деспотството ни и я дари със сили и здраве, за да може да управлява дълги години тази земя, а ние – нейните поданици, се заклеваме да ѝ служим вярно и до гроб. Амин!
Когато и последното „Амин!“ заглъхна в залата, митрополитът махна с ръка към хористите и всички запяха полихронион в чест на новата господарка на Императорско владение „Загора“ и на град Месемврия.
След църковния химн всички бавно се изправиха и отправиха очаквателни погледи към деспот Добротица. Той огледа мълчаливо всички в залата и простичко им каза:
– Благодаря за положената клетва и вярвам, че ще я спазвате. Сега аз си тръгвам, а тук остава да ме замества и помага на вашата владелка моят логотет Митрофан. – Деспотът посочи с ръка към висок и строен мъж на средна възраст, облечен с дълго копринено черно палто, късо подстриган и голобрад, който стоеше спокойно облегнат на стената в дъното на залата, и всички се обърнаха с любопитство към него, а Добротица продължи: – Той ще остане в Месемврия колкото е необходимо на деспина Мария и можете да се обръщате с всички въпроси към него.
Неочаквано за присъстващите, Добротица се наведе към дъщеря си, целуна я нежно бащински по челото, прошепна нещо в ухото ѝ и се отправи към изхода. Тълпата се разцепи, за да му направи път и всички разбраха пределно ясно – владетелят си отиваше, но неговата сянка оставаше и Месемврия и Императорско владение „Загора“ вече щяха да се управляват от Калиакра, а не от Константинопол.
Днес никой в старопрестолния град не се интересуваше от деспотството и затова по-голямата част от елита на деспотство Загоре с готовност приеха закрилата на Добротица.
Настръхнаха само генуезките фактории и консулства в пристанищата от Месемврия до Босфора, с основание очаквайки страховитите бойни галери със златния вимпел на деспота да заплават и край техните брегове.
Появата през есента на 1373 г. на първите бойни кораби на Генуа като охрана на търговските показа нейната сила като велика морска империя, но не стресна деспот Добротица. Давайки си сметка, че се очакват загуби, той веднага нареди да се отвори отново корабостроителницата в Калатис и да се заложат едновременно две нови галери, а техните екипажи вече чакаха на пристанището в Карвуна. След смъртта преди няколко години на стария майстор Келадий, днес работата се ръководеше от неговия син Петър, а още през следващия месец от Калиакра отплава за Константинопол една от галерите с майстор Михаил на борда за закупуване на необходимите за корабите въжета, платна и друго оборудване.

Денят на отплаването от Месемврия се случи слънчев и тих, макар и студен. Гребците внимателно изведоха кораба от пристанището, утринният бриз бързо наду платната на дромона и той заби нос във вълните, поемайки към открито море, и от там – на север, към Калиакра.
Възползвайки се от хубавото време, деспот Добротица помоли да му изнесат стол на високата задна палуба. Седна на завет от студения вятър, загърна се с тежкото си наметало, и загледан към гонещите се бели гребени на вълните, за кой ли път се запита как трябва да постъпи с Тертер. В Месемврия научи, че заради опита за преврат ромейският император с горещ оцет е ослепил своя син, а султанът направо избол очите на бунтовника Савджъ с нож. „Това жестоко ли е, или най-важно са интересите на държавата? – мислеше Добротица. – Очевидно е така, защото и княз Борис ослепил сина си Расате, който се обявил против покръстването. Да, ослепил, ама не го е убил!“
Добротица се размърда на стола, загърна се по-плътно с наметалото и отново се замисли за сина си – „Кажи ми, Господи, как трябва да постъпя? Защо ме мрази толкова и къде сбърках като баща? Дори и да е заради блудницата, дори и наистина да я е обичал – може ли заради това да искаш да убиеш баща си? Господи, чак не мога да го повярвам! Вярно е, че синове са убивали бащите си заради властта, но не знам случай баща да е убил сина си. Единственият, който е бил готов да го стори, е Авраам, но и него Бог го спрял, макар, че сам поискал тази жертва като изпитание на вярата му.“
Мислите му прекъсна капитан Георгиус:
– Заповядайте в каютата, господарю – сложен е обядът Ви.
На масата го чакаше печен на скара пресен лефер, топла пита хляб и кана вино, но Добротица не усети вкуса на храната.
Внезапно си спомни думите на войника – „Аз никого не съдя – съдник на делата човешки е само Бог!“ и владетелят отново се замисли – „А имам ли въобще право да го съдя? Ами ако войникът нещо не е дочул както трябва? Тогава ако го осъдя на смърт, а той се окаже по-късно невинен – кой ще е виновен – аз или войникът?“
Поради силното вълнение и насрещните ветрове, дромонът плаваше на север по-бавно и акостира на пристана на Калиакра по обяд на следващия ден и Добротица вече беше готов със своето решение.

Измина повече от година на мълчание от Калиакра и Тертер реши, че му се е разминало и надигна глава. Първо прибра при себе си изгонената преди време блудница и заживя с нея отново. Зачести посещенията по местните кръчми и постепенно се върна към стария си начин на живот.
В началото на 1378 г. нареди на монетарницата в Дръстър да се преработят отсечените с името на баща му медни монети и на тях да се отпечата собственото му име и двуглав орел. Използваше ги основно да заплаща на наетите войници за охрана на града и гуляите в кръчмите. Плащаше със своите монети по определен от него курс спрямо перпери и солиди и при закупуване на вещи и храни за лично ползване от местни търговци. Те се мръщеха, но ги приемаха и после бързаха да се отърват от тях при следващите си сделки.
Тертер никога не забрави за плановете си и през 1379 г. реши, че вече е дошло времето. Изненадващо за всички, той се появи за панахидата по повод годишнината от смъртта на майка си. Пристигна късно вечерта на предния ден, придружаван от малък отряд конници и се настани в една от къщите в средния град. Охраната на крепостта веднага докладва на своя началник и малко по-късно кастрофилакс Стефан уведоми владетеля за пристигането на сина му.
На панахидата Тертер само кимна на баща си и както се полага на най-голям син, застана редом до него край гроба на деспина Елена, а владетелят не реагира дори и с един жест. Иванко поздрави сърдечно брат си, изненадан от появата му, и мислено се учуди на сдържаността на баща си. Отдаде я на скръбта по починалата му майка и се заслуша в молитвата на архимандрит Данаил и песнопенията на църковния хор. След службата Добротица събра на обяд в замъка най-близките си служители и синовете си, като Иванко пристигна със съпругата си Анна Палеологина. Те постояха малко, хапнаха набързо, пиха по чаша вино за „Бог да прости“ и станаха първи от масата, оправдавайки се с грижите по малкия си син Георги Палеолог, който вече прохождаше. Скоро след тях си тръгнаха логотет Митрофан и генерал Алдемир със съпругите си. Малко по-късно стана от масата и архимандрит Данаил, а след него се изнизаха тихо и всички останали.
Край трапезата останаха само Добротица и Тертер.
Появата на брат му със съпруга, при това от императорския род в Константинопол, изненада Тертер и злобата отново разпали огъня в душата му. „Значи тук е имало сватба, а аз дори и не съм бил поканен – мислеше ядосан младият мъж, надигайки за кой ли път чашата с вино. – И коя въобще е тази Анна Палеологина? От кой клон на Палеолозите е? Кой и кога я избра за жена на брат ми? Значи за Иванко може да се намери ромейска принцеса, за сестра ми – императорски син, а за мене пак няма! Мене кучета ме яли!“
След като залата бе напусната и от последните гости, над масата се спусна тягостна тишина. Добротица чакаше реакцията на сина си, а той надигаше чашата, гледаше го остро и ядосан, и мълчаше. Най-после Тертер събра смелост и тихо предложи:
– Тук вече е задушно, а и останахме само двамата. Защо не излезем да се разходим малко на чист въздух – ей там, край фара.
Добротица го погледна внимателно, помисли миг – два и отвърна:
– Добре, защо пък не – да вървим.
Владетелят вече бе прехвърлил шестдесетте години, краката много не го държаха и от скоро започна да се подпира със здрава дебела и дълга тояга. Изправи се от стола си с пъшкане, и потропвайки с тоягата си, се отправи към изхода на залата, а Тертер го последва замислен и студено усмихнат.
За изненада на Тертер, след излизането от сградата баща му тръгна не към фара, издигащ се на двайсетина метра напред, а в ляво – към забравилата годините си смокиня. Преди години Елена бе помолила под нейната корона да се сковат голяма маса и пейки и дървото се бе превърнало в тяхното любимо място за разговори и вечеря в топлите летни вечери. Добротица се отпусна внимателно на една от пейките, подпря тоягата до себе си, махна с ръка към сина си и тихо каза:
– Ти върви, разходи се. Аз ще остана тук и ще си говоря с майка ти – под това дърво сме прекарали заедно толкова хубави мигове. Знаеш, че тя толкова обичаше това място.
Тертер не намери какво да отговори, затова просто се обърна и бавно пое към фара, а Добротица, спокойно облегнат назад на пейката и по навик скръстил ръце на гърдите си, замислен го следеше с поглед. Наблизо не се мяркаше жива душа. Пролетта бе подранила и слънцето щедро раздаваше своята живителна топлина на равнината. Гларуси лениво правеха своите кръгове там горе, във висините, а бързокрили лястовици се стрелкаха игриво наоколо, а веселото им цвърчене огласяше Калиакра.
Младият мъж стоя зад фара няколко минути, после се показа и като махна с ръка към баща си, извика:
– Ела тук, ела да видиш тюлените – излезли са от пещерите си и играят край скалите във водата.
Добротица поклати глава отрицателно и високо отговори:
– Не, Тертер, няма да дойда. Тук ми е добре, пък и съм ги гледал толкова пъти.
– Ела де, ела! – настояваше Тертер. – Толкова са забавни.
– Не, синко, няма да дойда. По-добре ти ела и седни до мен да си поговорим.
Виждайки неотстъпчивостта на баща си, синът неохотно се отправи към него и като остана прав, тихо и с лошо прикрито раздразнение попита:
– За какво искаш да говорим?
– Искам да разбера за какво толкова ме мразиш, синко, че чак искаш да ме убиеш? – отрони натъжен Добротица, гледайки го право в очите.
Тертер не очакваше такъв въпрос. Пребледня, стисна зъби, изгледа баща си ядосано и не отговори нищо. Добротица почака малко и после бавно и тъжно започна да говори за плановете на сина си за неговото убийство, описа му подробно и ликвидирането на Михаил, и накрая, като поклати замислен глава, тихо и с болка в душата, попита:
– Кажи ми сега, сине – с какво толкова съгреших пред теб, че си готов да ме хвърлиш долу, върху скалите? Кой баща, сине, заслужава такава участ? Защо е тази злоба и омраза към мене, с какво я заслужих, сине? Какво не ти дадох, та днес искаш живота ми?
Тертер се разтрепери от изненада и от ярост. Нямаше никаква представа, че баща му знае истината, но и въпросите му го потресоха и изкараха от равновесие.
– Какво ли? – изкрещя той и като размаха ръце, продължи да вика: – Ти ми изгори душата! Ти никога не си ме харесвал! Никога не си ме обичал истински! Винаги си сочил за пример Иванко, а не мен!
След смъртта на Елена душата му беше почерняла и Добротица мислеше, че вече нищо не би го развълнувало. Днес той гледаше разбунтувалия се Тертер, главата му гореше и от мъка кръв капеше от сърцето му.
– Не съм съгласен с това, че не те обичам, че винаги съм посочвал Иванко за пример, но пък и ти се запитай с какво си по-добър от него – отрони печално Добротица, и отново попита: – Кажи, с какво съм ти изгорил душата? За изгонената блудница ли става дума?
– Да, за нея! – изкрещя извън себе си от гняв Тертер.
– Ми като я обичаш толкова и като си такъв силен мъж, че си готов дори баща си да убиеш заради нея, защо тогава, като ти наредих да я изгониш – ти не каза нищо? Просто си замълча – помниш ли, сине? Или всичко е заради властта в Калиакра, а, Тертер? За това ли се и отдели като самостоятелен владетел в своя град? – тихо попита бащата.
Младият мъж онемя – въобще не очакваше такава спокойна реакция. Пристъпваше от крак на крак със зачервено от ярост лице, размахваше ръце и като не можеше да намери думи, само злобно повтаряше:
– Ти …, ти …, ти …
– Какво аз, синко? Само аз ли съм виновен? Ти никога в нищо ли не си сгрешил? Ами тогава вземи един камък и ми строши главата тук, на тази маса, на която си ял хляб от ръката ми! Но да знаеш – на края на носа няма да отида, защото не искам да умирам върху скалите там долу и да кълват месата ми гарги и гларуси. Ако ще умирам сега – нека е тук, където сме седели с майка ти, където е звучал твоят, на брат ти и сестра ти детски смях. Тук си е добро място за умиране – край тази маса съм прекарал толкова щастливи часове със семейството си, тук мога и спокойно да умра. Хайде, какво чакаш – вземи камък и ме убий, докато няма никого наоколо. Пък после ще кажеш на всички, че старецът се е спънал, паднал и си ударил главата толкова лошо, че чак взел, че умрял.
Тертер се вцепени. Целият разговор бе толкова неочакван за него, завари го неподготвен и той просто не намираше какво да отговори на баща си. Главата му пламтеше, беше се зачервил от ярост, чак ушите му бучаха от нерви. Пред очите му се въртяха черни кръгове и като не можеше да откъсне поглед от баща си, изведнъж се стресна – привидя му се, че там, на пейката под смокинята, седи в своите черни дрехи, бяла брада, дълги и оредяващи вече бели коси, с тъжен, но и топъл поглед, тих и благ, но и горчив говор, не старият му баща, а някой светец, сякаш слязъл от иконите в църквата и дошъл да претегли греховете му.
Видението го разтърси до дъното на душата му и Тертер рухна. Изведнъж изгуби всякакви сили, злобата и яростта му се изпариха и в душата му остана само дълбока тъга и съжаление за всичко сторено. Ръцете му увиснаха безпомощно, раменете му се приведоха, главата му падна на гърдите, от очите му закапаха горчиви сълзи.
– Прости ми, татко – успя само да прошепне с пресекващ глас.
– Аз не те съдя, синко – поклати побелялата си глава Добротица и тъжно продължи: – Съдник на делата човешки е само Бог и дано той прости греховете ти. Дали си бил прав, или не – ще решава Той, но аз никога няма да мога да забравя, синко, че беше готов да ме убиеш. Не мога да вдигна ръка срещу теб, не мога дори и да те прокълна – та ти си моя плът и кръв! Затова те моля – напусни Калиакра и не се връщай тук повече никога.
Тертер вдигна глава и погледна към баща си, а по лицето му бавно се търкаляха скръбни сълзи.
– Но, татко …
– Не, синко! Ти дойде от Дръстър не за помена на майка си – ти дойде, за да ме убиеш! Поне това ще си признаеш ли? – тихо попита Добротица и в отговор Тертер, с обляно в сълзи лице и зачервени очи, само кимна с глава. – Тогава повече нямаш място тук, синко! Знам ли – може някой ден да решиш друго и пак да тръгнеш да ме убиваш! Затова – прав ти път! Живей живота си както намериш за добре, бъди жив и здрав, но отсега да знаеш – когато Бог реши и ме прибере, в Калиакра ще ме наследи Иванко. Вече съм си написал завещанието и съм го оставил при архимандрит Данаил. Това е, синко – нямам какво друго да ти кажа.
Тертер дълго и мълчаливо гледа баща си с облято със сълзи лице. За момент поиска да му целуне ръка и да го прегърне, но не се реши и като се обърна бавно, с трудна крачка и приведени рамене, пое към неизвестността.
Добротица следеше с поглед прокудения, докато бавно се скри зад замъка и съзнавайки, че вижда за последен път първородния си син, направи кръстен знак във въздуха и тихо отрони – „Дано да си жив и здрав, нека Бог да те закриля, синко!“

След взетото категорично решение и отчитайки тежестта на годините, от лятото на 1379 г. Добротица постепенно прехвърли управлението на Карвунското деспотство на Иванко. В ръцете си остави само войната с Генуа.
Преследвайки собствените си интереси, през 1376 г. Венеция започна война с Генуа и галерите на деспотството станаха безспорните господари по цялото западно крайбрежие на Черно море.
Добротица реалистично оценяваше своите възможности и през есента на 1379 г. изпрати изненадващо писмо на Мурад I. Деспотът предложи на султана сделка – предоставяне на свободен и безмитен достъп на всички турски търговски кораби в пристанищата под негово управление, а султанът да изтегли от Черно море турските морски пирати и да осигури спокойствие по сухопътните граници на Карвунското деспотство и на деспотство „Загоре“, управлявано от дъщеря му деспина Мария.
Султанът помнеше показаното от деспот Добротица уважение и поканата за съвместна война срещу императора на Трапезунд. Убийството на Михаил Палеолог погреба плана за военната коалиция, пропадна и планираната среща между Добротица и турския владетел, но последният разбираше, че това не е по вина на деспота, а турците винаги ценяха високо лоялността. Писмен отговор този път нямаше, но само след няколко месеца турските пирати се оттеглиха от западните към южните брегове на Черно море.
Султан Мурад I до края на живота си не изпрати войски в земите на Добротица.
След приключване на войната с Венеция, през март 1382 г. дожът на Генуа Николо Гуарко свика заседание на съвета на града, на което се взе решение да се предложи на деспот Добротица мир и прекратяване на войната в Черно море. Избрана бе делегация, която първо посети Константинопол и потърси съдействието за натиск срещу непобедимия и непреклонен деспот, но във Влахернския дворец отказаха да се занимават с този въпрос.
През май същата година дипломатите пристигнаха в Калиакра. Добротица ги прие с нужното уважение и постави едно-единствено условие – Генуа да признае неговото от Бога дадено му право на владетел и да подпише договор, на основата на който търговците да си плащат международно признатите размери на мита и такси при търговията. Пратениците нямаха право да приемат каквито и да е било условия и се върнаха обратно с празни ръце.
В отговор съветът на Генуа прие решение за изпращане на допълнителни бойни кораби в Черно море и блокиране достъпа на всички търговски кораби до важните пристанища по западния бряг. Тежките генуезки кораби се разположиха в открито море и възпрепятстваха влизането в акваторията на пристанищата на всички търговци, с изключение на турските, стараейки се да зaпазят добрите си отношения със султана.
Действията на Лигурийската република не промениха нищо – Добротица заповяда и бойните галери със златния вимпел на деспота само за една нощ успяха да се промъкнат, плавайки плътно край брега, и да блокират влизането на генуезките кораби във всички търговски пристанища от Томи до Агатопол, пускайки котва непосредствено пред тяхната акватория.
Венеция се оказа най-пострадала от двойната блокада. Републиката бе в тежко положение след загубата във войната с Генуа, в града се появи и чума. Прекъсването на морските пътища в Черно море допълнително удари търговците, а „Светлейшата република“ се оказа пред фалит.

За войната между Генуа и Калиакра вече знаеше цяла Европа и всички владетели с интерес следяха нейното развитие. Лигурийската република не получи подкрепа от никого във войната с Карвунското деспотство. Дори нейните капитани и моряци вече отказваха да влизат в битки с бойните галери на българите, познавайки отлично тяхната храброст и решителност, помнейки за многобройните пленени или подпалени и потопени италиански съдове. Корабите на двете страни стояха на своите позиции, но морски сражения вече нямаше.
В Генуа отлично разбираха, че нямат полезен ход.
Да подпишат мирен договор с Добротица за Генуа би означавало, че великата морска империя се признава за победена от малкото Карвунско деспотство. Такъв позорен договор не би подписал никой господар в Двореца на дожите в Генуа.
В продължилата дълги години морска борба военен победител нямаше, а морален беше деспот Добротица и това се признаваше като безспорен факт в цяла Европа.

Мирният договор между Генуа и Карвунското деспотство бе подписан едва на 27 май 1387 г. – две години след смъртта на деспот Добротица, в квартал Пера, Константинопол, а славните подвизи на първите български военни капитани и моряци остават записани със златни букви в пантеона на българската бойна слава за вечни времена.

Добротица чувстваше все по-осезателно товара на годините върху плещите си. Виждайки, че основната му цел във войната с Генуа е постигната и, че султанът не проявява интерес към неговите владения, през пролетта на 1385 г., на скромна церемония в замъка на нос Калиакра, господарят на Карвунското деспотство предаде властта в ръцете на Иванко. Вечерта на същия ден, останали само двамата край голямата маса, бащата разказа на сина си легендата за нефритения амулет. Накрая го свали от врата си и го предаде със същите думи, с които го получи от брат си Балик: „Няма значение в какво вярваш. Важното е амулетът да оцелее на всяка цена, защото България е над всичко и наш дълг е тя да пребъде през вековете.“ Развълнуван, Иванко стана прав, внимателно пое амулета, разгледа го, после го окачи на врата си, и като закопча ризата си, с ръка на сърцето тихо каза:
– Заклевам се, татко! Амулетът ще оцелее, ще остане в нашата земя и България ще я има вечно.

Тайственният нефритен амулет се запази непокътнат в недрата на Калиакра. Съхрани се и непоколебимият български дух, който възроди Родината ни векове по-късно.

Деспот Добротица се оттегли в скалния манастир „Свети Спас“ край Варна. Владетелят на малкото деспотство, който бе признат за равен с всички короновани държавници по своето време, единственият български владетел едновременно зет и тъст на ромейски император, получил в Константинопол втората по ранг титла – деспот, давана само на членове на семейството на василевса, първият български владетел създал военен флот, водил първата в историята на България морска война и останал непобеден, великият деспот Добротица почина в своята малка килия в манастира през късната есен на 1385 г. и бе погребан от монасите в подножието на красивите скали.


28 май от лето господне 1453-то от рождението на Христа.

Днес преди пладне, чада мои, обиколих пак крепостните стени. Морските от всички страни са обградени от безчет бойни кораби на турците. Не знам как са се промъкнали, ама видях много от тях и вътре в Златния рог. Такова нещо никога досега не се е случвало при обсада на града. Топовете им реват постоянно и най-близките квартали вече са в руини и пламъци.
Бях и на западните стени. Това което видях, просто не ми стигат силите да опиша. Простете на мен слабоумния, ама нямам думи за да разкажа за страданията ромейски днес, а какво ни чака утре, само Бог знае.
Крепостната стена в района на Романовата порта едвам се държи и сигурно утре окончателно ще рухне. Срещу нея е шатрата на султан Мехмед и точно тук турците се стараят най-много. Толкова народ са струпали, че камък да хвърлиш, все върху глава ще падне. Тук и топовете са най-много, а има един – с очите си го видях, братя мои, огромен е, и е дебел като голяма бъчва за вино.
Който го е направил и на турците дал – дано е проклет и в ада да изгние дано!
Армия по зъберите почти вече няма, редовната войска се стопи и останаха основно по-леко ранените, щото напълно здравите са малцина.
Струпа се народът по стените – мъже и жени, млади и стари, се стичат и вземат оръжията на мъртвите, за да защитават живите. Не зная, братя мои, дали е вярно, но се разправя, че имало майки дето убивали дъщерите си, за да не попаднат в ръцете на турците, после отивали на стените и заставали редом да мъжете си. Други жени се грижат за ранените, трети носят вода , а храна вече няма.
Казаха ми хора, дето са го видели, че благочестивият Константин Драгаш Палеолог, император на ромеите в Христа Господа наш, лично е държал меч на стените и е бранил града от турците.
Вярвам го и дано е вечна славата му.
Амин.
Там, край западните стени, е като в ада, чада мои. Мъртвите чет нямат. По тела и черва човешки ходих, земята е прогизнала от кръв и няма сухо място, където да се стъпи.
Днес атаки от никъде няма и турците се готвят за утрешната битка. Край западните стени струпват нови топове и стълби за атаки към крепостта. Толкова са много, че тръпки ме побиват какво ни чака утре. Полето е почерняло от народ докъдето ти стига погледът. Знамена се веят, зурни пищят, тъпани блъскат. Реват кат зверове, хули и клетви сипят и все към нас гледат.
Дано да ми прости Господ за думите, ама си мисля, че утре ще е последният ден на свободен Константинопол.
Чух пророчество, че градът от Константин бил основан и пак при Константин ще загине. Не знам кой го е измислил, ама ми се струва вярно.
Затуй реших, братя мои, това да са последните ми редове.
Приготвих едно скривалище тук, в моята килия, и там ще сложа книжицата. Пък дано да оцелее и стигне до вас, братя.
Стар съм вече и за меч не ставам, ама ще ида утре на стените западни и дано Бог ми помогне поне един неверник да положа, пък сетне вече мога и да умра.

Помени, Господи, грешния, непотребния и недостойния да се нарече раб Христов монах Спиридон. Не бях книгописец, но Бог ми нареди да напиша за вас как всичко е било и писах от лето 1449 до лето 1453 от рождението на Христа Господа наш.
Бог да прости всички загинали вчера, днес и утре в Константинопол и за правата Христова вяра и в бъдния век.
Амин.
 


ЕПИЛОГ

Управлението на цар Иван Шишман е белязано от непрестанни борби за оцеляването на България от нахлуващите от юг османски орди и приключва на 3 юни 1395 г., когато е убит от турците в битката при Никопол по заповед на султан Баязид І.
С него загива и Търновското царство.
Интересно е да се посочи фактът, че през 1388 г. султан Мурад I провежда наказателна акция срещу непокорния цар Иван Шишман. Великият везир Али Чандърлъ е изпратен с повелята на султана – „Мини морето с 30 хиляди мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова“.
Армията преминава проливите, прекосява Тракия и тръгва на север, като превзема Айтос, Провадия и Шумен, Плиска и Преслав, всички крепости между Търново и Никопол, превзета е Силистра, прехвърля се и на северния бряг на р. Дунав.
Но Али Чандърлъ, вероятно по изричното нареждане на султана, не напада нито една крепост, управлявана от деспот Добротица, а след него – от сина му Иванко. Според „Огледало на света. История на османския двор“ на османския хронист Мехмед Нишри, не е нападнат и нито един град по Българското Черноморие. „Говорят, че Добруджаоглу имал една яка крепост, наречена Варна. Бил си я взел за престолнина.“ – пише Нишри, но въпреки, че варненци „се надсмели“ над турците, те не нападат най-богатия град по българското крайбрежие, а продължават към Шумен. Не е нападнато и нито едно друго пристанище, вероятно отново по волята на султана, знаейки, че те са били под закрилата на деспот Добротица и са управлявани от дъщеря му.
Видинското царство е ликвидирано от турците през 1396 г.
Кога е напълно завладяна от турците Карвунската земя, не е напълно ясно.
От историческите хроники знаем, че предвожданият от крал Сигизмунд кръстоносен поход срещу турците завършва с тежко поражение в битката при Никопол на 25.09.1396 г. Сигизмунд едвам се спасява от гибел и бяга с кораб по р. Дунав към генуезката цитадела Ликостомо (дн. Киликия). По-късно се прехвърля със свитата си в крепостта Калиакра и най-вероятно през пролетта на 1397 г. отплува с кораб за Константинопол и от там – за Дубровник.
Това означава, че поне до пролетта на 1397 г. Карвунската земя и нейната столица се управляват от господар – християнин, който е осигурил подслон и закрила на унгарския крал и най-вероятно това е Иванко. Това се доказва пряко и от хрониката на баварския рицар Ханс Шилтбергер, посетил региона след битката при Никопол от 1396 г., който категорично посочва именно Калиакра като столица на Третата България.
Ордите на султан Баязид Йълдъръм завладяват за кратко Калиакра и земите от региона едва през 1399 г. През следващите години Карвунската земя и Калиакра, Варна и Кастрици, Каварна и Балчик последователно са завладявани от различни владетели.
Няма исторически данни къде е бил през това време Иванко, но най-вероятно се е оттеглил в някоя от малките български крепости северно от Калиакра и там е приключил земния си път.
Според турски и арабски източници Карвунското деспотство – последните свободни български земи, е окончателно покорено едва около 1414 – 1416 г., и Третата България, а с това и Второто Българско царство, са изтрити за около пет века от картата на Европа.

Но споменът за делото и изграденото от деспот Добротица не изчезва.
 
Величието на Добротица е толкова голямо за съвременниците му, а и през следващите векове, че хронистите пишат основно за него. Това не е случайно, защото той играе активна политическа роля в Европа през особено дълъг период от време – над тридесет години и дейността му далеч надхвърля регионалните рамки на Балканите. Особено ярко изпъква ролята на посредник, която Добротица изпълнява в тристранните преговори при обтегнатите отношения между България, Византия и Унгария. Затова споменът за предшествениците му – Срацимир, Кераца Петрица и брат му Балик и за неговите наследници – Тертер, Иванко и дъщеря му, избледнява и с времето почти изчезва от документите. А земите от линията Варна – Силистра до делтата на р. Дунав, след края на XIV век всички винаги наричат „земята на Добротица“.
По същия начин постъпват и турските власти. В документите им Иванко се споменава само като „синът на Добротица“ – „Добруджаоглу“, а „земята на Добротица“ е наречена Добруджа и така остава за вечни времена.
В края на XIV век България е поробена, но българският дух остана непокорен и хилядолетната ни Родина възкръсна със саможертвата на десетки хиляди знайни и незнайни герои, дали живота си през вековете на робството в името на завета на нашите деди – „България е над всичко!“

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево